Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (19)

3.
Коридорът

Пиърс се дръпна ужасен. Някак си сега усети реалността — стаята, гробницата, която се намираше от другата страна, коридорът в скалата. Всичко това бе направено от хора, с труда на роби, които бяха получили смърт вместо възнаграждение. Той отново погледна измъчените тела, ребрата им се брояха под грубата кожа. Сигурно бяха се радвали да умрат.

— Какво ще правим сега? — попита Никос. Мръщеше се от погнуса.

Барнаби отиде до стената и се облегна.

— Трябва да слезем. Може би те пазят входа за самата гробница. Освен това може да са били погребани с плана. Не забравяйте, че архитектът също е бил убит.

В стаята настъпи продължително мълчание. Пиърс запали цигара и започна да крачи нагоре-надолу, усещаше как краката му се движат и мускулите му работят. Сякаш уверяваше сам себе си, че е жив.

— Аз ще сляза — каза Никос.

— Не си длъжен — каза Барнаби.

Никос се изплю.

— Да не мислиш, че ми пука от няколко трупа? Дай фенерчето.

Пиърс му го подаде и гъркът скочи през отвора в стаята под тях.

Потръпна от вонята. В малкото помещение тя беше по-силна, отколкото горе. Освети телата, гледаше лицата, затворените им очи и зиналите уста. Зъбите се белееха. Приближи се до едно.

— Как са умрели?

Барнаби се надвеси през дупката.

— Сигурно са били удушени. Виждат се белезите около гърлата.

Никос видя тънките линии. Около вратовете на няколко от телата още имаше увити въжета. Той посегна да докосне едно.

— Внимавай!

Твърде късно. Тялото се разпадна пред очите им, кожата се обели, вътрешностите се превърнаха в прах, костите се нарониха върху пода.

— Не пипай нищо — каза Барнаби. — Не са били мумифицирани и на този сух въздух не са добре запазени.

— Забелязах. — Никос се разкашля сред облака човешки прах.

Пиърс беше смаян. Истина беше — човек се превръща в прах и пепел. Побиха го тръпки.

— Търси някой по-добре облечен от останалите — каза Барнаби. — Той ще е архитектът.

Никос тръгна между купчините тела, като внимаваше къде стъпва. Накрая намери мъж с аристократични черти, подпрян на стената, с тъмна коса, дълъг нос и тясно лице. Беше облечен елегантно в свободна бяла туника до коленете, закопчана със златен колан. В смъртта си мъжът беше с тъжно изражение, сякаш разочарован.

— Май го намерих.

— Чакай малко — каза Барнаби. — Идвам. — Смъкна се долу при Никос. За миг остана безмълвно загледан в мъжа. — Той е, наистина. Сега да намерим плановете. — Плъзна лъча на фенерчето наоколо и видя почти изгорял папирус. Беше останало много малко, само ъгълчето на свитъка. Той го огледа внимателно.

— Не пипай — предупреди го Барнаби. — Това е… чертежът на архитекта. Вижда се коридорът, който води от цепнатината, а тук е преддверието точно над нас. От него тръгва друг коридор… — Той спря. Тук огънят беше унищожил папируса. — Барнаби се изправи. — Е, и това не е малко — главният коридор тръгва от горната стая, не оттук. Да се връщаме.

В преддверието Пиърс беше пребледнял.

— Не ти ли е добре, Роби? — каза Никос с усмивка.

— Майната ти — каза Пиърс.

Барнаби отиде до отсрещната стена. Сега, когато знаеше какво търси, му трябваха няколко минути.

— Ето я — каза той.

Разбиха вратата и откриха дълъг коридор, който потъваше в тъмнина. Пиърс освети с фенерчето и видя в дъното гладък камък. Коридорът беше около метър и двайсет висок и стотина стъпки дълъг.

— Ще тръгваме ли? — попита Барнаби.

— Аз ще водя — каза Никос. — В случай че вратата в дъното се опре.

— Не — каза Барнаби. — Аз ще водя.

Никос сви рамене.

Барнаби тръгна най-отпред, след него Никос и трети Пиърс. Вървяха приведени и се задъхваха. Стените бяха гладки, внимателно измазани. Беше много тъмно, единствената светлина идваше от фенерчетата.

Стигнаха вратата.

Барнаби я побутна с длан и тя лесно поддаде.

— Я гледай ти — каза той.

Пристъпи навътре и внезапно се чу пронизителният му вик, който постепенно заглъхна.