Тези разкази за някогашното обитаване на земите ни от Трелл или Теломен са напълно лъжливи. Никога не е имало, нито пък има, преднамерени избивания или пъклени замисли за изкореняването на коя да е раса. Всички тези слухове са измислени от враговете ни, за да ни опетнят. Питам ви, ако тук някога са живели такива народи, то къде са те? Къде са отишли? Какво е станало с паметниците им?

Паулус от Руул,

Континент на юмрука

Първа глава

След схватката

притихнало е всичко —

само Змиорката и аз.

Улиген от Даруджистан

Далеч в ниското под ботушите на Фурията река Идрин със съскане се разделяше около железните пръти на външната Речна порта на Хенг. В най-глухата доба на безлунната нощ тя се взря на изток по течението и здраво стисна арбалета, опрян на каменните зъбери на моста.

— Виждаш ли нещо? — попита Треперко до нея.

— Не, разбира се. Съвсем тъмно е, точно като в главата ти — нали?

— Просто питах.

Фурията сериозно опита да укроти гнева си — не Треперко го бе предизвикал:

— Извинявай. Не, не виждам нищо, Господарката да го отнесе дано.

— Идат — донесе се откъм Слънчевия в тъмнината. Фурията погледна по извивката на моста. Приближаваха се, без да носят факла или фенер — Сторо, магистратите Ерлан и Пленгилен, сержантът, вече капитан Гуджран — излезе, че бил дженабакъзец от Сиво псе, — и взвод от редовни войници от гарнизона.

— Отново — ядосано и напрегнато шепнеше Ерлан на Сторо — ние, Съветът, сме против това решение. Не е ли тъй, Пленгилен?

Високият брадат магистрат благоволи да кимне в солидно съгласие:

— Смятаме го за необмислено.

Сторо просто постави ръце на зъбера:

— Тихо ли е? — попита той Фурията.

— Засега.

— Отиват по собствената си свободна воля — произнесе Сторо по-високо.

— Можехте да го забраните.

— Както и вие.

Шкембестият магистрат издигна ръце.

— Ние нямаме властта да заставим когото и да било да стори нещо. Ние не сме принуждаващите учреждения на властта.

— Колко удобно за вас.

— Това звучи раздразнено, господин сержант… капитан. О, моите извинения… Юмрук. Защо да бъдете раздразнителен, щом сте постигнал това, което несъмнено винаги сте желал — свое собствено командване?

— Не съм го искал.

— Но ето ви тук.

— Просто изпълнявам задълженията си.

— О, да — това е.

Фурията видя как ръцете на Сторо се свиват в юмруци, и бързо се намеси:

— Къде са Джалор, Рел и Копринения?

— Заедно с взвод от най-добрите хора на Гуджран на южния бряг.

— Съветът не е бил уведомен за никакво излизане! — гневно избухна Пленгилен.

— Защото предпочетох да го запазя в тайна.

— Как се осмелявате…

— Готови ли са? — обърна се Сторо към капитан Гуджран.

— Готови са, господине.

— Вдигайте.

Гуджран извади късия си меч и го издигна нависоко. Каменният свод се разтърси от мощен тътен. Зад тях портата заскърца нагоре. Фурията примижа, та да не вижда призрачните сенки на дърветата покрай бреговете. Ако сетските младежи не бяха там сега, скоро щяха да се появят. Под нозете й първите салове и лодки на флотилията се подадоха мълчаливо — те превозваха ония от бежанците, които настояваха да им се позволи да избягат от града. Фурията им желаеше покровителството на Опонн, но лично тя преценяваше изгледите им като много слаби, почти никакви.

— Десет срещу едно, че никой няма да се измъкне — обади се Слънчевия от тъмнината.

— Млъквай, в името на Бездната! — скръцна Фурията. Вниманието й бе отклонено от шум. Шепот като от говора на множество тихи гласове. Движение на върха на източните стени. Населението на Хенг се събираше да зяпа. Проклета да е Господарката! Предполагаше се, че е тайна — което значеше, че вероятно продават някакви пропуски, Трейк да ги отнесе. Как би могло толкова голямо масово измъкване да бъде опазено в тайна?

— Някой да се обзаложи?

— Никой няма да ти се върже за това, Слънчев!

— Обзалагам се — рече Треперко.

— И аз — добави Гуджран.

Фурията ги измери кръвнишки с поглед:

— Как вие двамата можете…

— Движение на юг — произнесе Сторо.

Всички погледнаха. Фурията присви очи, докато я заболя, и се напрегна да види оттатък очертанията на дърветата, където хълмовете се издигаха в далечината. Там бързо се движеше нещо по-светлосиво — сетските конници се носеха като облаци по възвишенията.

— Използват стария Мост на поклонниците. Пътят към Кан — каза магистратът Ерлан. — Защо не разрушихте този мост? — запита той Сторо. — Казах ви да го разрушите.

Сторо въздъхна.

— Сетите могат да преминат Идрин където си поискат. Не им трябва никакъв отнесен от Бърн мост.

— Тоест?

— Тоест, ще дойдат други. Военни части, които може да имат нужда от моста.

— Военни части? Какви военни части бихте могъл да имате предвид? — настоя магистрат Пленгилен.

— Точно сега не знам. Ще видим кой ще се добере пръв.

— О, стига — изсмя се Пленгилен. — Откъде можете да знаете, че който и да е ще дойде?

— Някой ще дойде.

— Но как сте в положение да го знаете?

— Понеже и Ток, и Ласийн са наясно, че проклетите коне не могат да се катерят по стени!

— Излизат! — обади се Треперко; гласът му се издигна почти до писукане.

Всички се обърнаха към реката. Претъпкан с бежанци и граждани, уверени в предстоящата гибел на Хенг сред пламъци и убийство, керванът от малки кораби и салове измина с гребане и бутане една стрела разстояние от стените. Фурията знаеше, че сега настъпва най-опасният миг. Точно сега би щракнала всяка засада. Вече отвъд всякаква надежда за намеса от бранителите на града. Всички гледаха — притихнали, затаили дъх — как върволицата изчезва в мрака. Не се скупчвайте, призоваваше ги тя. Карайте поотделно. Кротувайте.

Нощта остана спокойна. Звездите грееха ярко и остро. Пътеката на Светлината се извиваше като бледа мазка през тъмния небосвод. Фурията си позволи слабата надежда че — може би — част от бегълците ще се измъкнат. Нищо, че бяха заблудени глупци. Тя се стегна при просъскването на Слънчевия:

— Какво?

— Между дърветата…

Далеч под разположените на север и на юг покрай реката дървета проблясваха оранжеви светлини.

— Оплескаха го…

— Да. Това е пълно оплескване.

Скоро високо в нощното небе се издигна самотна стрела, последвана от жълт пламък. Падна в реката и изгасна, но свърши работата си. Фурията се сви — знаеше какво следва. Въпреки уплахата тя не можеше да не гледа как порой от горящи стрели се издигат високо в небето само за да кацнат право във водата като облак падащи звезди. Повечето угаснаха, ала някои останаха забити в дървото и белязаха безпомощните плавателни съдове за още. Фурията си представи — или така й се стори — че може слабо да дочуе ужасените викове на жените и децата на бегълците. Безумци! Как може да са си въобразявали, че ще им бъде позволено да преминат? За сетите бе по-добре да държат всички натъпкани зад стените. По улиците храната вече не достигаше.

— Защо не правите нищо? — обърна се Ерлан към Сторо. — Трябва да направите нещо…

— Нищо не мога да направя — процеди Сторо с твърд, овладян глас. — Казах им, че това ще стане, но те потеглиха.

— И това Ви освобождава от отговорност?

Сторо се завъртя към магистрата:

— Проклятие, знам, че не ме освобождава!

Слънчевия пристъпи между двамата. Обърна се към Сторо, но заговори на Ерлан.

— Тръгвайте си оттук, преди да съм ви сторил, каквото трябва да ви бъде сторено.

Ерлан се изопна и преметна около раменете си плитката от козина на бедрин.

— Много добре. Ще си тръгна. Но знайте, капитане, че с тазвечерния провал вие изгубихте цялото доверие на този Съвет. Имайте го предвид. Пленгилен?

Магистратите се изнесоха по моста. Сторо даде знак на капитан Гуджран да го приближи.

— Господине?

— Тази нощ изкарайте хората си на важните места. Възможно е да има бунтове. Някои могат да опитат портите.

— Слушам.

Капитанът отдаде чест, направи знак на поделението си и потегли. Сторо се извърна на изток и докато светлината на огъня огряваше чертите му, Фурията забеляза болката на човек, изправен пред възможен разгром. Вече се носеше неспирен дъжд от огнени стрели. Жалките салове и малките корабчета горяха като някакви зловещи жертви, докато се бутаха надолу по ленивото течение. Сияещото шествие напомни на Фурията за Празника на светлините, когато гражданите на Коун изпращат своите благодарствени и умилостивяващи дарове по водата — флотилии от свещи и мънички лампи, които блещукат като звезди в нощта. За кой ли бог или за кои богове бе това приношение на кръв и страдание? Боеше се, че е само за Трейк. И, разбира се, за Гуглата. Винаги Гуглата.

По свода изтропаха хвърлени камъни и Фурията се сниши. Сега гражданите на Хенг крещяха от негодувание. Проклятията и виковете им се сливаха в неразбираем вой. Трупът на умряло куче прелетя през нощното небе, удари се в моста и падна в реката. Хвърчаха камъни и боклук, но не и зеленчуци — дори и гнилите бяха твърде ценни, за да ги хвърлят. На Фурията й се струваше, че нищо от жлъчта не е насочено към обсаждащите ги сети — цялата злоба бе срещу хората, застанали на външната Речна порта.

* * *

Хо си рече, че нито надзърта, нито се рови, нито любопитничи. Просто бе внимателен и носеше малко от скорошната пратка с ябълки. Достатъчно рядко удоволствие, достойно да бъде споделено. Това е всичко. Нищо повече. Вървеше из тесните лъкатушни процепи, които служеха за проходи тук, в една от най-усамотените и отдалечени галерии. Понякога пътеките бяха тъй тесни, че дори той, измършавял жител на Хенг, трябваше да се провира настрани.

Щом приближи издълбаната пещера, където му казаха, че били отишли двамата, той чу гласове и спря. Уверен беше, че не е имал намерение да подслушва. Каза си, че е спрял от възпитание, за да се прокашля или да извести, че идва. Но дочу разговор и се заслуша.

— Все още нищо от тях? — това беше Почерпката, високият.

— Казах ти — нищо.

— Дори и от Пръстите?

— Не! Нищо! Ясно ли е? Нищо не мога да направя.

— Мислех, че сте се усетили, че Братята не трябва да дават и пет пари за отатарала.

Шумна ядна въздишка.

— Така е, Почерпка. Разбрали сме го. Но кой знае? Може да има друга сложност.

— Настоявам да вървим. Губим си времето. Вече закъсняваме. Виж, може би е тая сбирщина смахнати магове? Те могат да попречат и на мен да дойда.

Значи не е маг. Как ли е било уредено?

— Тия смахнати магове са намислили нещо. Нещо, което смятат за важно.

Биха ли могли да знаят? Ят непременно щеше да ги убие, ако подозираше.

— Тъй че ние ще направим…

Опушеното острие на дървено копие се насочи към Хо. Той се сепна, напълно изненадан, и изпусна кошницата си.

Почерпката го изгледа.

— Това е Хо.

— Влизай, Хо — обади се Печалния.

След като събра ябълките, Хо пристъпи, свърна покрай завоя и се намери в обиталището на двамата — съвършено голо. Печалния седеше на изсечен направо в скалата, застлан с парцали ръб и дялкаше с най-мъничкото острие, което Хо въобще бе виждал. Почерпката стоеше до входа с все още вдигнато копие. Хо бавно протегна ръка и докосна върха.

— Обгорено на огън.

Ъгълчето на устата на Почерпката се изви нагоре.

— Прав си. Отне ми цяла вечност да издялкам проклетото нещо. Няма да кажеш на никого, нали?

Хо също се усмихна.

— Няма, разбира се.

— Какво можем да направим за теб, Хо? — попита Печалния, без да надига глава от дялкането си.

Той протегна кошницата.

— Ябълки. Рядка проява на загриженост от страна на малазанците.

— Благодарим.

Почерпката се пресегна и взе кошницата, като държеше острието на копието на постоянна височина. Хо гледаше оръжието — виждаше за пръв път от… е, повече време, отколкото му се занимаваше да мисли. През ума му мина, че Ят и Сесин нямат оръжия. Поне той не знаеше да имат. Облиза устни и се замисли какво да каже, докато копието оставаше неподвижно срещу него.

— Да?

— От името на всички отново ви моля да не опитвате бягство. Това ще доведе до отплата. Ще прекъснат всички доставки на храна. Правили са го и преди.

Печалния спря да дялка и отпусна ръце.

— А аз отново питам, Хо… Както и да е, какво всъщност замисляте вие, маговете тук? Какво ви задържа тук?

Хо намокри устни и откри, че не може да издържи погледа на Печалния. Погледна настрани. Печалния въздъхна разочаровано.

— Виж сега, Хо. Ще опитам да предположа едно-друго. Какво ще кажеш?

Без да чака отговор, той продължи.

— Вие, проучвате отатарала, нали? Изследвате как обезсилва магията. Може би правите опити с него. Възползвали сте се от тази възможност да уредите истинско учебно заведение по въпроса как действа веществото, а може би дори и как да го преодолявате. Далеч ли съм от истината?

Хо погледна Печалния. Определено е нещо повече от това, което изглежда. Човекът бе по-близо и все пак много по-далеч от истината, отколкото би могъл да си представи. Все пак засега за него и за тях бе по-добре, че той ги подозира в изследване на отатарала. Тъй че Хо кимна.

— Да, нещо подобно.

— Чудесно. Сега, понеже споделяме най-големите си тайни и така нататък, ще ти съобщя нашата тайна. Можем да излезем оттук, когато си поискаме. Повярвай ми, можем. И можем да го направим така, че всички вие да дойдете с нас. Какво ще кажеш?

Човекът сигурно бе луд. Единственият начин би бил през Лабиринт, което очевидно бе невъзможно. И все пак Хо проучи сините напански черти на Печалния, неговия открит очакващ поглед и надигната вежда; явно човекът вярваше на приказките си. Хо не можеше да проумее как може да бъде сторено. Поклати глава.

— Съжалявам, но повечето от затворените тук ще откажат да напуснат. Ъъъ… проучването е твърде важно, за да бъде прекратено. Повярвайте ми, важно е.

Печалния почти захвърли късата палка или тояжка, която дялкаше.

— Проклетият Финир да го отнесе! Какво ви става? Не искате ли възможност да отвърнете на малазанците?

— Тук сигурно има мнозина, които биха се зарадвали много на възможността за отмъщение — ако могат да се очистят от замърсяването, за което аз не съм уверен, че е възможно, тъй като сме поглъщали и вдишвали праха толкова дълго.

— Да, в суровия му, непречистен вид…

Хо махна встрани.

— Аргументите са ми познати. Във всеки случай, чисто теоретични.

Печалния изглеждаше готов да каже още нещо, после реши да не го прави. Той отпрати Хо.

— Благодарим за плодовете. Помислете за предложението. Може да е единствената ви възможност да се измъкнете от това място, преди да умрете.

Хо сведе глава в знак на потвърждение и излезе. На връщане към главните проходи опита да осмисли наученото. Тези двамата наистина ли можеха да се измъкнат, когато пожелаят? И дори да измъкнат всички, както обещаха? Изглеждаше напълно невероятно. Защо биха го направили? Какви им бяха те на Печалния и Почерпката? И думата, която дочу. Братята. Чувал я бе и преди, сигурен беше. Някъде, в някакви необичайни обстоятелства. Трябваше да помисли за това.

В близко бъдеще трябваше да се старае да държи Ят и Сесин надалеч. Не трябваше да заподозрат, че тия двамата са твърде близо до истината какво са открили затворниците тъй надълбоко сред пластовете с отатарал.

* * *

Пътуването със сала по Идрин въобще не се стори на Гелел изпитанието, от което тя се боеше. Всъщност се оказа доста приятно — какво да бъде в отсъствието на Молк! След третия ден се вживя в ролята си на разглезена пътешественица, обслужвана от придворната си дама — беше сгълчала Амарон, че има само една прислужница — в палатка на своя личен плавателен съд.

Прекарваше дните си в съзерцаване на отминаващия горист бряг и на далечните хълмове на равнините Сети, покрити с трева, но изпъстрени с шубраци. Сетски конници ги съпровождаха откъм северния бряг с крясъци и подсвирквания, докато профучаваха с грохот. Покрай тях се носеха муските и знаците на разните военни задруги — Вълк, Куче, Равнинен лъв и Чакал.

Струваше й се, че флотът се движи със свръхестествена бързина, както бе обещал Чос. Понастоящем изпод извивката на баржата й се къдреше пенеста диря. Не бе живяла дълго време покрай вода, но дори тя знаеше, че това не е естествено. На околните салове талийски и съюзни войници си говореха и се смееха. В обърнати щитове и мангали горяха огньове за готвене, понеже не се спряха ни веднъж, дори и нощем. През деня войниците — мъже и жени — оставаха по ленени туники и препаски, гмуркаха се, плискаха се и се къпеха. Прикрити покрай няколко заслонени страни на салове, правеха любов в топлата вода.

На седмия ден достигнаха водопадите. Прочутите големи водопади на Идрин. Водопадите Разорана земя. Гелел не беше ги посещавала. Войниците и лодкарите придвижиха сала й до брега и издигнаха палатката й. Междувременно тя продължи да изпълнява ролята си на привиден водач на Талийската лига. Прекарваше дните и нощите строго охранявана, но с изглед към водопадите и към също тъй чудната гледка как разтоварват огромния керван от салове, разглобяват ги и ги превозват в каруци по търговския път покрай водата, за да ги сглобят отново по-надолу. Истинско постижение в логистиката и администрацията; тя смяташе, че го дължат на десетилетния опит на Чос.

На сутринта я откараха с паланкина до сала за остатъка от речното плаване; разбра, че остават само още няколко дни.

На втората вечер по реката започна да се притеснява. Разбираше, че се очаква да напуснат флотилията преди да стигнат Хенг; Хенг вече бе близо. Много близо. Какво беше станало с този човек, Молк? Беше ли дезертирал? Част от нея се радваше, че се е отървала от него. Друга част бе загрижена — той знаеше твърде много. Когато влезе в палатката си същата вечер, намери го седнал в сгъваемия й походен стол с протегнати крака.

— Ще ти бъда благодарна, ако следващия път поискаш разрешение.

— Това ще ни пречи да се промъкнем незабелязано, господарке.

Той се наведе настрани, за да плюе, но тя вдигна пръст:

— Не! Да не си посмял!

С пълна уста, човекът безпомощно се заоглежда. Хвана някаква кристална чаша и пусна струйка тъмночервена слюнка, която лепкаво се събра на дъното. Той я върна на масата.

— В името на боговете, човече!

Тя хвана чашата за столчето, отвори палатката и я изхвърли в тъмнината.

Той почеса оплетената си черна коса.

— Е, и това си е начин за почистване на посудата, предполагам. Учудвам се, че още имате такава.

— Какво искаш?

Той посочи с пръст бялата покривка на масата.

— Мислех, че ще се зарадвате. Време е да се измъкваме.

Той издигна ръце и обхвана с тях палатката.

— Искате да зарежете всичко това, нали?

— Е, да. Искам. Но не заедно с теб.

Той стана и въздъхна.

— Хм, животът е просто низ от неприятни задължения, нали? Поне аз съм на това мнение.

Гелел изгледа сбръчкания мърляв мъж. Какво трябваше да означава това? Тя отново го огледа от горе до долу — изглеждаше подходящо облечен в мръсната си плъстена връхна дреха, изкаляни гащи и сандали. А нейната бяла рокля? Амарон със сигурност не бе взел това предвид. Тя посочи дрехите си.

— Така ли излизам?

Мъжът изглеждаше готов да отговори, но се спря, преглътна и изкриви лице.

— Не, господарке. Съблечете се.

— Моля?

— Съблечете се до кралските си гащи.

Тя се умълча за известно време, почти попита Защо?, но успя да го потисне — нямаше смисъл да му предоставя повече възможности.

— Къде е Херул?

— Пази.

— Трябва ми помощта й.

— Не. Не може да каже, каквото не знае.

— Добре.

Гелел взе нож от масата, протегна ръка към гърба си и сряза връвта. Молк се обърна с безизразно лице и отвори един от големите дървени пътнически сандъци.

— Търсиш сребърните прибори?

Той не отвърна, докато се ровеше. Гелел се съблече до копринена риза и къси гащета.

— Готово! — и Молк издърпа тежка торба от зебло от дълбините на сандъка.

— Какво е това?

— Снаряжението Ви. Броня, оръжия и такива.

— Разбирам. Няма ли да потъне?

Молк претегли на ръка торбата.

— Да. Ще имаме малко време.

— Ние?

Той я изгледа косо с белите си зеници.

— Не можете ли да плувате?

— Не.

— Милата ми Гугла на кокалестия му кон! Разправиха ми, че сте израсла като момче и такива работи.

— Да знаех, че ще скачам от салове, щях да поправя грешката!

Молк трепна и вдигна ръка:

— Добре, добре! Спокойно, господарке, моля. Добре. Ще направя нещо.

— Хубаво.

— Сега просто се измъкваме отзад, нали? Можете ли да се справите?

— Въобще не мога да плувам.

Раменете на Молк се отпуснаха още повече и той завъртя очи към покрива на палатката.

— Богове. Ще намеря нещо, за което да се държите. Разбрано?

— Ако не искаш да се удавя, трябва да намериш.

— Ще намеря нещо — измрънка той, докато мъкнеше торбата към края на палатката.

Гелел плюеше, размахваше ръце и опитваше да удържа паниката, стиснала гърдите й като ръката на обладал я демон от мига, в който се пусна от баржата. Никога не бе изпитвала такава безпомощност и страх. Притисна голямата обърната съдина тъй здраво към себе си, че се уплаши да не би да я счупи. Водата изпод баржата я завъртя; от люлеенето на тъмните брегове пред погледа й й се повдигаше. Просто се дръж за това, каза й Молк, и следващият сал ще те доближи. Не се пускай!

Тя почти се изсмя на глас при мисълта да отдели една от ръцете си от нещото, което я пази жива. Къде е той, Гуглата да го отнесе дано! Веднага на дъното? Мисълта за дъното извика в съзнанието й образа на грамадната мустаката риба — наричаха ги ходрен — по-голяма от човек, която войниците ловяха в Идрин. Беше чула, че яде всичко, което се движи.

Паниката доближаваше точката, в която можеше да извика за помощ всеки миг. Риташе като безумна в опит да се завърти. Или вече се беше обърнала? Кой можеше да разбере посред тъмнината и плясъка на сиво-зелените вълни? Нещо се приближи — голямо и неизмеримо по-високо от нея, понеже беше потънала до брадичката в реката. Срязаните трупи на някакъв изникнал от мрака сал. Идва към нея? Ще мине през нея!

С приближаването на гредите Гелел протегна ръка, за да се хване. Удари главата си, а тялото и краката й задърпаха надолу. Нещото, което я бе крепяло в реката, бе избутано и отнесено и се обърна — нощно гърне. Ха! Много смешно, Молк.

Задържа се за малко, блъскана от разпенените вълни, и събираше сили. След това успя да се издърпа нагоре, седна и отпусна крака във водата — усещаше я топла сега, когато я докосваше студеният нощен въздух. Най-накрая дишането й се успокои. Движение и до нея седна Молк, от когото се отцеждаше вода; той положи торбата в скута си.

— Добре ли се топнахте, капитане?

Гелел примигна към мъжа. Капитан?

— А, да. Благодаря ти, Молк.

Тя промърмори по-тихо:

— За малко да умра. Ето ме капитан Алил.

— Алил? Много добре, капитане.

Той сряза въжето на торбата.

— Да видим какво има за вас.

Първо я смая липсата на лично място при редовните войници. Това и вонята. Седнала върху струпани чували, Гелел бе рамо до рамо с талийските войскари. Един даже заспа пред нея и падна, докато Молк не го изправи на мокрите трупи. Останалите от взвода много се забавляваха. Гелел беше много смутена — мъжете и жените бяха приятели на човека, но намираха за забавно някакъв непознат да го хвърли във водата.

Ами езикът! Чуеше ли още веднъж колко много някой си очаквал да хване някаква хубавица в Хенг, щеше да викне. Пърденето, оригването и плюенето също бяха твърде много. Всеки път, щом почти бе готова да скокне и да зареже цялата работа, долавяше наблюдателния и развеселен поглед на Молк и се спираше — нямаше да му достави това удоволствие.

Остана будна цялата нощ без да знае какво поддържа мускулите й напрегнати и какво предизвиква ярките сетивни образи наоколо — войник, който си пали лулата от фенер; двойка, мъж и жена, които се забавляваха, наметнати само с обикновено походно одеяло; сбиване, прекратено от приятелите, които разтърваха двамата; луната, яркосребърна на вълнистата шир на реката. Беше ли вълнението, че върши това, за което винаги е мечтала, или обикновен прост страх от увереността, че някъде точат ножове за нея? Не можеше да каже. Във всеки случай, изпитваше известно удовлетворение от факта, че и Молк прекарва безсънна нощ; колчем го погледнеше, той се оглеждаше наоколо — очите му се взираха, бдителни и блестящи в тъмното.

Дръпна ризницата от метални плочки, монтирани върху кожа — не й бе съвсем по мярка, но мечът бе старото й оръжие! Как ли го бяха взели? Тя за малко да свали шлема, но си спомни думите на Молк: Най-подходящото място за него е проклетата ти глава.

Жълтите и розови светлини преди зазоряване се сгъстяваха на източния хоризонт. Предизвикваха особена зрителна измама — планина, стърчаща съвсем усамотено в относително плоската равнина. Гелел примижа на светлината. Долови погледа на Молк и махна напред.

— Какво е това?

Отново веселият разбиращ поглед.

— Ли Хенг.

— Невъзможно. Стените трябва да са грамадни!

Молк потрепери и се огледа. Гелел последва погледа му — войниците наблизо гледаха гневно. Явно беше сгазила лука. Той се промъкна по-близо до нея и понижи глас.

— Да. Най-здраво укрепеният град на континента. Тези стени не са били преодолявани. Не си ли учила история?

— Да!

— Тогава трябва да си наясно, че са построени да възпират нещо повече от хора.

Нещо вътре в нея потрепери. Ами да! Как въобще можеха да се надяват да успеят! Тези стени са били издигнати срещу старата напаст на средните равнини, срещу вилнеещия демон — някои го смятаха за бог — човека чакал, брата на Трийч, Риландарас, човекоядецът. И никога не са били превземани. Мнозина твърдяха, че биха устояли дори срещу помелите континента армии на Келанвед. Биха устояли, ако ги нямаше ужасните му безсмъртни т’ланимасски воини. С тяхната помощ Танцьора убил официалната богиня на града, Покровителката. Убил я е. Гелел привлече погледа на Молк, за да му съобщи, че е разбрала посланието му. Той бавно кимна, че е наясно.

Към пладне дойде редът за разтоварване и на техния сал. Гелел се огледа за опора, докато се блъскаха в съседните съдове. Дървото се удряше в дърво, а войниците проклинаха. Слънцето печеше ослепително ярко, а жегата и тежестта му я изтощаваха — на морския бряг никога не бе чак толкова горещо. Надолу по течението стените на Хенг се издигаха като отдалечено стъпаловидно възвишение.

— Как ще открием Граничните патрули? — запита тя Молк.

Вместо отговор Молк се обърна към един войник наблизо.

— Граничните патрули? — попита той.

— Отде да знам, в името на Бездната? — изсумтя жената.

За изненада на Гелел Молк просто сви рамене и й предложи тя да опита. Тя отиде до жената.

— Патрулите? — изрече високо тя.

— Казах… — жената се обърна и погледът й кацна върху сребърната плочка на врата на Гелел. Тя застана мирно. — Простете, госпожо. Може би интендантът на брега, госпожо.

— Благодаря, войник.

— Тъй вярно, госпожо.

Молк й кимна леко и незабележимо. Плочката направи чудеса и за достигането им до брега. Гелел просто пристъпи и всички се отстраниха от пътя й. Молк нарами чифт дисаги — през нощта ги бе разменил за торбата.

Гелел реши, че може и да й хареса да бъде офицер. Сред хаоса на разтоварваните салове и баржи тя просто трябваше да привлече погледа на някой войник, да попита за интенданта и да й посочат пътя. Когато наближи интендантската палатка, откри, че заставя всички по пътя си да свеждат поглед.

Подът на палатката бе застлан с дъски. Гелел очука калта от високите си кожени ботуши — последното нещо от чудотворната торба на Молк — и влезе. Молк чакаше отвън. Вътре, между струпани чак до високия таван кошове и чували, се намираше мъж, съсредоточен в плочка за писане. Гелел се прокашля.

— Госпожо? — отвърна мъжът, без да вдигне поглед.

Хубаво. Толкова за талисмана на чина.

— Граничните патрули?

— Не съм и чувал за тях.

— Не ви питам дали сте чувал за тях — искам да ми кажете къде са.

— Не зная къде са. Простете, госпожо.

— Е, тогава кажете, моля, кой би могъл да знае?

Той надигна глава и примигна срещу нея със замъглени като на къртица очи.

— Опитайте при дежурния офицер, капитан Лийн.

— Благодаря, войник.

Човекът върна вниманието си към плочката и задращи по нея с парченце тебешир. Гелел въздъхна, преброи до десет и зададе ужасния въпрос:

— А къде бих могла да открия този капитан Лийн?

Мъжът отново бавно вдигна поглед и внимателно произнесе с равен глас:

— Бих опитал в шатрата на началството… госпожо.

Гелел тъй здраво стискаше челюсти, че не успя да отговори. С рязко кимване се обърна и изхвърча от палатката. Навън вдиша дълго и дълбоко от горещия въздух на равнините.

— Къде — изрече тя високо — е палатката на командването?

— Бих казал, че е голямата на хълма — обади се Молк отзад.

— Благодаря ти ужасно много.

— Тук съм, за да ви служа, капитане.

Тя се заизкачва по ниския наклон, обрасъл с утъпкана кафява трева.

— Бих казал, че се справяте доста добре засега — рече Молк, докато вървяха.

— Е, все още не съм пронизала никого.

В отговор се донесе смях.

Стражата на широко отворените страни на командната палатка пусна Гелел с кимване. Молк чакаше навън. Посрещна я млад мъж зад претрупана с доклади маса, който стана и се поклони.

— Лейтенант Тал, адютант на капитан Лийн. Извинете за бъркотията — скоро ще се местим на ново място, по-близо до града. Мога ли да ви помогна?

— Да. Търся Граничните патрули. Къде са на стан?

Веждите на Тал се надигнаха и той бързо я изгледа от горе до долу.

— Да?

— Ах! Извинете, просто не знаех, че са очаквали… заместник.

— Заместник?

— Да. Е, вижте, това, че сте тук, е някакво объркване. Неправилният бряг. Трябвало е да слезете на юг.

И той разпери ръце и вдигна рамене.

— Глупаво съм постъпила.

Той се усмихна остро и седна.

— Успех, госпожо. Ще ги намерите в едно село на юг.

— Благодаря.

Докато слизаше по хълма, тя изпусна дълга тежка въздишка.

— Какво изобщо правят тук?

— Особено назначение — отвърна й Молк. — Бяха изпратени рано. Извършват полево разузнаване и — хм — събират сведения.

Тя забави стъпка, но продължи да ходи.

— Така си и мислех. — Амарон, тоя лукав плъх! — Дай да предположа. Работят за Амарон.

Молк потърка наболата си брада.

— Те си вършат работата — пазят границата.

Тя се обърна към Молк.

— Бърн да го отнесе дано! Намесата на Амарон ще направи Патрулите първото място, където да ме търсят, проклето да бъде всичко!

Той се огледа и й направи знак да сниши глас.

— Не, няма. Най-напред, никой не знае това, което ти казах току-що. Второ, според всички, ти все още се на онази баржа и скоро ще се настаниш в каретата си, за да бъдеш отведена в стана на сетите.

— Наистина? Вие имате някой, който се представя за мен?

— Разбира се! В името на боговете, жено… честно. Понякога се чудя.

— Всичко това е ново за мен.

— Няма съмнение.

Тя реквизира малка речна лодка, за да прекосят реката, докато стотина хвърлея по-надолу широката кралска баржа бе заседнала в обрасли с тръстика плитчини, а тежката карета, подкарана да я пресрещне, май бе затънала в калта. На баржата десетки хора бутаха с пръти, а пък пастирите стоварваха бичовете си върху жалостиво размучалите се волове. Молк седеше на носа на плоскодънната лодка и гледаше.

— Твърде жалко, че пропуснахме речите — каза той.

Гелел седна до него и сниши глас.

— Глупаво е да пристигам в поделението в деня, когато баржата идва в Хенг. Не трябваше ли да дойда по-рано или нещо друго?

Молк сви рамене.

— Там на юг нямат представа какво става тук. А и не смятам, че много ги е грижа.

— Някой ще сглоби парченцата.

Той въздъхна.

— Всички те заедно ще съобразят едно или друго — в поделението живеят така. Важната работа е, че ако те приемат, ще те защитават.

Тя се обърна и го погледна.

— Какво искаш да кажеш — ако ме приемат…?

— Не се притеснявай. Просто… не издавай глупави заповеди и ще си си отлично.

— Не съм издала и една заповед през целия си живот!

— Наистина? Трудно ми е да го повярвам.

Гелел пропусна това покрай ушите си.

— Как се очаква да знам какво е глупаво и какво не е?

Той прекара ръка през бъркотията на непокорната си черна коса.

— Добре, тогава не издавай никакви заповеди.

— Никакви? Но нали се предполага да ръководя!

Носът на лодката се заби в калта на брега. Молк скочи.

— Благодарим — каза той на човека, който ги преведе.

— Да, благодаря — обади се и Гелел.

Молк преметна дисагите през рамо и веднага закатери стръмния бряг. Издърпваше се за корените на дърветата и за храсталаците. Гелел го последва. Оттатък покрова от дървета тя още веднъж се оказа сред равнина от гъста твърда трева. Острите листа удряха бронираните й ръкави и кожените набедреници и шумяха на вятъра. На изток, отвъд извивката на Идрин, стените на Хенг се издигаха през маранята от дима на безчислените огньове в града. Гелел се възползва от възможността да проучи стените. Изглежда имаха три равнища — най-външното бе най-ниско, а всяко следващо ставаше по-високо с придвижването навътре, тъй че дори ако някой преодолееше най-външната отбрана, щеше да бъде изложен на стрелба отвътре. Беше чувала, че и портите били поставени на разминаващи се места по обиколката на отделните стени — нямаше пряк достъп до сърцето на града. Не бе изучавала обсадното дело, но идеята за обсадата на този град й се струваше несигурна работа. Ами ако изтощяха силите си в превземането на Хенг и останеха без нищо за Унта? Не можеха ли просто да го подминат? Да оставят сетите да продължат с обсадата? Тя искаше да постави тези въпроси на Чос и Амарон, след като те се отърваха от нея. Колко удобно за тях. Забърза, за да се изравни с Молк.

— Това ли е? — викна тя.

Той спря.

— Кое?

Тя прогони изгладнели оси от лицето си.

— Това ли е? Няма свита, коне или указания — само ние двамата се тътрим през проклетата равнина, простряна на хиляди левги?

Молк нарочно се завъртя във всички посоки и погледна във всички направления.

— Тъй изглежда.

И потегли отново.

Тя издигна ръце във въздуха.

— Това е смехотворно!

— Защо? — отвърна й той.

— Защото…

Тя отказа да направи следващата крачка и го гледаше как се отдалечава.

— Защото ще се изгубим!

Той се обърна и тръгна назад.

— Не, няма. Знам точно накъде сме тръгнали.

— Аха? И накъде е това?

Молк посочи през рамо.

— Натам.

Гелел яростно оглеждаше ширналия се простор на брулените от вятъра степи — поне да намери нещо друго, нещо въобще. Съвършено сама май можеше единствено да се понесе след безумния човек, когото Амарон, в изкуфялата си глупост, бе назначил да я пази.

— Разказват, че Бърн спяла под нас — обясняваше Молк, докато Гелел си мислеше за младостта си, за вечерите в Дома Селат в Кюон. Смятаното тогава от нея за толкова безкористна щедрост — отглеждат я като повереник от далечно роднинско семейство — изглеждаше покварено от нещата, които знаеше сега. Проклети да са знатните семейства и стремежите им; те не само бяха откраднали бъдещето й, а бяха преиначили и миналото й.

— Чувала ли си това? — попита Молк.

— Какво да съм чувала? — отсъстващо отвърна тя.

— Че Бърн спи под нас.

— Тя спи под всички нас — отегчено изрецитира тя.

— Не, имам предвид точно тук, в равнините Сети. Това е местното предание.

— Не, не съм го чувала. Несъмнено всяко племе и общност от хора имат подобни предания. Всичките са еднакво верни.

Молк внезапно спря и посочи настрани.

— Ако нямате нищо против, капитане, бих желал да остана за малко в храстите ей там. Природата ме призовава.

— Какво? Най-внезапно ставаш срамежлив? Какво се е случило с ругаещия, плюещ простак, когото познавах? Май само се правиш, ей?

Тя скръсти ръце и зачака.

— В името на боговете, човече! Кой ще го разбере, в името на Бездната! Ако не си забелязал, ние сме в средата на празна пустош.

Молк се появи, докато оправяше връвта на гащите си.

— Знаеш ли, това е невярно допускане.

— Кое?

Той нарами чантите.

— Че земята на другите е пустош. Само защото те не използват земята по познатия ти начин, не я прави безполезна или изхабена.

Гелел започна.

— Не знам за какво говориш, в името на Гуглата.

— Очевидно е. Да речем — точно сега минаваме през пасище на задругата на Равнинния лъв.

Тя се изсмя презрително.

— Как разбра това, в името на Бездната?

— Не видя ли обозначенията? Стори ми се, че доста бият на очи. Както и да е, много повече земя трябва за изхранването на едно семейство, ако гледаш животни, отколкото ако я разораваш. За общество като нашето, основано на земеделието, всяко открито пасище ще прилича на пустош. Ала не бива да казвам и открито — това е заблуда. Можеш да си уверена, че правата за ползване на пасищата се надзирават и разпределят много внимателно.

Гелел само врътна очи.

— Защо разправяш всички тия дивотии?

Молк кимна.

— Добър въпрос. Стори ми се, че може да поискаш да научиш малко за сетските конници, които ни следят, откак сме оставили реката.

Гелел се завъртя и огледа лишените от сянка склонове.

— Не виждам нищо.

— Бива ги в работата им.

— Прости ми, че го изричам, но, както чух да го казват войниците — ебаваш се с мен.

— Е, кой е сквернословен простак?

— По-добре да съм сквернословен простак, а не лековерен глупак.

— Ти го каза.

Нищо че беснееше, Гелел продължи да върви мълчаливо. Може би просто трябваше да продължи да върви на юг — да се отдалечи от всичко това. Явно едничкото, което този глупак можеше да постигне, бе смъртта й. Не разбираше ли, че това е сериозно? Поне никой нямаше да я открие тук, посред нищото! Това беше сигурно. Тя спря, свали люспестите си ръкавици и ги натъпка в пояса си.

— Поне вода взе ли?

— Разбира се.

Той коленичи, порови в чантите и извади мях.

— Благодаря — неохотно произнесе тя. Отпи дълбоко, после зина и се изплю.

— Богове! Какво е това?

— Речна вода, разредена с настойка от хвойнови плодове. Прави я здравословна.

— Настойка от хвойнови плодове? Това е силно питие.

— Според мен има успокоително въздействие.

Тя му хвърли обратно меха.

— Можеш да го задържиш. И тъй, какво правим тази нощ?

Молк, който тъкмо пиеше, зина и изплю своята глътка.

— Твърде много настойка?

Той се закашля и обърса уста.

— Ах, струва ми се, че в бъдеще капитанът трябва да бъде по-внимателен с езика си.

Тя погледна сгърбения, опулен наемник — какво виждаше Амарон в тоя човечец?

— Не разбирам за какво говориш.

— Толкова по-зле — добре де, взел съм храна, одеяла. Тази нощ ще преспим под звездите. Искам да кажа, ако имаме думата по въпроса…

— Думата?

Той вирна брадичка, за да посочи зад нея.

— Нашите приятели — взели са решението си за нас.

Гелел се извърна. Петима конници лениво се насочваха към тях в редичка. Откъде бяха дошли те, в името на Пътеките на Гуглата? От копията им се поклащаха сиви и кафяви вимпели от козина. Извитите лъкове стърчаха високо на гърбовете им. Яздеха на тънки кожени седла, не повече от одеяла, с кожени стремена и юзди.

— Воини на Вълка — обясни Молк.

— Все ми е едно.

Сетите ги заобиколиха, а един смушка с колене коня си по-напред.

— Поздрави, приятелю — високо изговори Молк на хенгско наречие.

— Нарушителите не са ни приятели — отвърна говорителят. Млад воин, рошавата му черна коса бе сплетена на множество опашчици, кожената дреха бе оцветена в тъмнокафяво и жълто на черти и завъртулки; на устната му бяха покарали малки мустачки.

— Нарушители? — засмя се Молк. — Не, приятелю. Ние сме талийци — съюзници.

Младежът се намръщи и се замисли. Посочи на север.

— Когато проверих за последен път, Хенг беше натам.

Молк отново се засмя.

— Да, да. Имаме среща с хората от нашето поделение в едно село на юг от тук.

— Ние опожарихме всички села. Избихме всички мъже и… — той оголи зъби към Гелел — насилихме всички жени. На юг никой не е останал жив. Това беше последното ни забавление. Сега просто яздим в кръг около Хенг, докато те клечат в града си. Скучно е. Единственото ни забавление е да преследваме тия, дето бягат от Хенг.

— Чудесно, но ние сме талийци. Както виждате, облечени сме в синьо.

Младежът кимна.

— О, да, облечени сте в синьо. Но ми мина през ума, че в Хенг все трябва да се намира син плат.

Гелел се насити на юношеските подигравки:

— Гледай сега, прокълнат от Гуглата…

Молк стисна ръката й.

— Началникът ми иска да ви напомни, че вашият военен вожд е съюзник на нашия военачалник Чос.

Воинът започна да подкарва коня си назад с присвиване на коленете.

— Струва ми се, че военният вожд — каза той — е много далеч.

С подръпване на юздите животното се обърна и петимата изчезнаха в галоп.

Гелел ги гледаше как се отдалечават. Проклети разбойници! Тя погледна Молк.

— Сега какво?

Той нагласи дисагите на рамо.

— Е, струва ми се, че искат да се позабавляват малко. Да вървим.

Здрачът притъмняваше, докато ходеха през високата трева. Подвикване или тропот на копита от тъмнината издаваха преследвачите им. От време на време някоя стрела разделяше тревата до нея и Гелел стисваше зъби — мръсници! Молк вървеше пред нея и изведнъж изчезна. Най-напред й се стори игра на късната следобедна светлина, но след още няколко крачки стана ясно, че човека го няма. Дали го бе ударила стрела, пусната от засада от неблагодарните сети? Тя неволно забави крачка и се запита трябва ли да се хвърли на земята. Да се скрие? Но с каква цел? Щяха просто да я стъпчат. Пристъпи, следващата й крачка слизаше надолу и тя падна напред презглава; успя да извика, преди да се приземи на камък върху седалищните си части.

— Ох!

— Колко изразително.

Тя трепна и се наведе настрани, за да разтрие задника си.

— Какво, в името на Бездната…?

— Друга моя мисъл.

— Убедена съм. Какво е това?

Тя посочи равния сенчест път, скрил се между два реда високи треви.

Молк — главата му бе изправена, заслушан в нощта — прошепна:

— Имперският път към Дал Хон. За него благодари на малазанските инженери.

— Искаш да кажеш, на тези от Кюон Тали — поправи го Гелел.

— Единственото нещо, което този остров ражда, са пирати — не инженери.

— Ражда и волята да ги използваш.

— Кои?

— И едните, и другите.

Гелел въздъхна раздразнено и нагласи отново бронята и портупея си.

— И сега? На този път сетите ще ни настигнат в миг.

— Правилно. А това няма да бъде много забавно.

— Няма, я!

— Говорех за тях.

— А аз говорех за нас двамата.

Молк се усмихна криво и намигна.

— Сега му хвана цаката.

Той вирна брадичка на североизток, нататък по пътя.

— В тази посока… ако паметта ми не изневерява, наблизо трябва да има хан.

Той тръгна и Гелел го последва.

— Сетите казаха, че изгорили всичко до основи.

— Готов съм да се обзаложа, че тази не са изгорили.

— Защо?

— Е, както младежът обясни, военният вожд е много далеч… Както и да е, ще видиш.

Здрачът се сгъстяваше и превръщаше пътя в тунел от мрак. На Гелел й се стори, че дочува движението на нещо голямо през тревите покрай пътя. След дълъг преход един завой в настлания с плочи път разкри обгорелите останки на някаква сграда. Тя представляваше струпани за основа камъни, които крепяха стърчащи опушени греди. Избуяли до коляното бурени обграждаха разрушената постройка. Гелел се спря изведнъж и постави ръце на пояса си. Молк спря до нея.

— О — каза той и почеса брадичката си.

Беше готова да стовари върху некадърния глупак бурния порой на чувството си за безсилие от целия ден, когато край пътя се изправи човек. Беше почти неразличим в тъмното — носеше подсилени с капси почернени кожени доспехи. Държеше зареден арбалет, а на кръста му висеше дълга извита сабя. Големи черни мустаци изцяло покриваха устата му.

— Кои сте вие, в името на карантиите на прокълнатия Финир? — попита той на талийско наречие.

Молк кимна на мъжа:

— Вие сте от Патрулите?

— Кой пита?

Молк посочи Гелел.

— Позволете да ви представя превост Алил — нов офицер.

Мъжът я огледа отвсякъде.

— Сериозно?

Гелел отвори уста да отвърне, но той вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Изчакайте малко — рече той и излезе на пътя.

Обърна се към тъмнината, заслуша се, а после вдигна брадичка:

— Достатъчно!

Миг след това от тревата изскочи кон, изпръхтя и удари земята с копита. Ездачът му, вече познатият им сетски младеж, усука юздите около едната си ръка и им се усмихна доволно, докато животното се изправяше на задните си крака и се въртеше в кръг.

— Товен — приветства го мъжът.

— Просто малко се забавлявах — и той изпрати широката си усмивка на Гелел.

Войникът го отпрати с ръка.

— Да, хубаво. Веселбата свърши.

Товен се изправи върху коня си и се поклони. Подритване, конят застана на задните си крака, скочи и си проправи път сред гъстата трева.

Ухилен мръсник. Гелел гледаше войника от Патрулите — той свали стрелата от арбалета си и щракна спусъка. Провеси тежкото оръжие на рамото си.

— А ти кой си? — попита той Молк.

Молк се поклони.

— Прислужникът на превоста.

— Охо… Значи ти си прислужникът на дамата, така ли? Хайде. Насам.

— А как е твоето име, войнико? — попита Гелел.

— Пастира — отговори той през рамо. — Сержант Пастира.

Вървяха дълго през нощта — сержантът доволен от мълчанието, Гелел решена да не го пита за нищичко, а Молк явно се наслаждаваше на прохладния нощен въздух. Най-накрая Гелел подуши дим от готварски огньове и чу довеяни от вятъра откъслеци от разговори. Светлината на огньове и фенери озари нощта.

— Каква е числеността ви в момента, сержант?

Мъжът обърна глава, за да я погледне, и Гелел се запита дали не е сбъркала, но се постара това да не проличи на лицето й. Тя вдигна вежда. Той вдигна рамене.

— Така, сега наброяваме приблизително петстотин души. Около четиристотин средна конница и сто тежковъоръжени.

Гелел изгледа остро Молк, който изглеждаше разсеян, зяпаше в мрака и тихичко си подсвиркваше. От двете страни на пътя се разкриха утъпкани пространства, осеяни с палатки и заграждения за коне. Пастира ги преведе през два поста. Пред тях блестяха светлини от прозорците на триетажна тухлена сграда, разположена на площадче със складови постройки, включително голяма конюшня. Войници, мъже и жени, влизаха и излизаха, като мнозина пиеха от кожени халби. На фасадата стоеше надпис — Домът на приятното посрещане.

Гелел рязко се спря.

— Бардак? Бардак, Полиел да го вземе?

Молк се изкашля в шепа и сниши глава. Пастира трепна, сякаш едва сега осъзнаваше това.

— Хм, да, мадам — тоест, превост, госпожо. Това е временният ни щаб. На войниците се разрешава да влизат само когато не са наряд.

— Разбирам. И тук ли ме водите?

— Водя ви при маркиза, превост. Той е вътре.

— И той ли не е наряд?

Нов пристъп на кашлица обзе Молк. Очевидно доволен да я предаде на по-старшия по чин, сержант Пастира посочи към вратата с жеста „след вас, моля“. Вътре Гелел трепна от неочакваната светлина. Войниците ядяха, пиеха и се смееха. От топлината изведнъж се изпоти и я обзе сънливост. Изглежда никой не им обърна капчица внимание. Пастира ги отведе до маса край отворен прозорец, където мъж пушеше лула и си говореше със седнала при него жена в униформа. Мъжът бе по-стар, едър, с дълга сива коса. Носеше кожена дреха върху ленена риза. Жената беше стройна, с късо подрязана кафява коса. Белег от удар с меч извиваше устните й надолу в постоянно намръщена гримаса. Сержант Пастира се наведе и заговори в ухото на мъжа. Той кимна и се изправи. Околните маси утихнаха. Човекът гледаше Гелел в очакване. Тя го зяпаше, после изведнъж се сети и отдаде чест. Мъжът бавно й отвърна със същото.

— Маркиз Джардин на вашите услуги, превост.

Посочи жената.

— Превост Разала. Тя командва тежката конница.

Гелел се поклони на маркиза.

— Бих ви предложил стая, но мисля, че не бихте желали да оставате тук.

— По този въпрос имате пълно право.

— Сержант, пригответе квартира за превоста. Несъмнено ще искате да се освежите след пътуването. Можем да се занимаем с официалното представяне и после.

— Благодаря ви, маркиз.

— Началник е достатъчно.

Сержант Пастира отдаде чест и изхвърча навън. Джардин стана от масата и покани Гелел да го последва. Лейтенант Разала се поклони.

— Добре дошли — поздрави тя с дрезгав, може би от раната, глас.

Всички очи ги следяха, докато минаваха между масите. На Гелел й се струваше, че погледите им излъчват студенина, смесена с открито презрение. Молк я следваше на разстояние. На стъпалата тя попита:

— Тук сте вече от известно време, нали началник?

Той кимна и изчука въгленчетата от лулата си.

— Да. Чос ни изпрати.

И той замахна към една редица палатки.

— И знаехте, че ще дойда?

Джардин я изгледа въпросително.

— Едва ли някой би оставил сержант на пост.

Той се усмихна печално.

— Да. Бе ни съобщено.

Нямаше нужда да пита как. Лабиринтите. Така. Наблюдаваше го, докато върви и отвръща на поздравите на войниците, на които тя все закъсняваше да отговори. Стори й се твърде примирен, твърде спокоен като за опитен военачалник, току-що натоварен с млад и неопитен офицер, на всичкото отгоре — жена. Трябва да знаеше коя е — или Чос, или Амарон направо са му заповядали да я наглежда. Във всеки случай, нямаше да му го казва. Все още не.

Пред тях сержант Пастира чакаше пред някаква палатка.

— Квартирата ви, превост.

— Благодаря.

Джардин посочи Молк.

— Изпратете човека си, когато сте готова.

Гелел кимна, наруга се и със закъснение отдаде чест. Маркизът й отвърна; спокойната му усмивка сякаш й казваше, че той не отдава голяма важност на такива формалности. Тя се учуди, когато Молк й отвори палатката и се шмугна след нея. Дългата шатра бе разделена на всекидневно помещение отпред, обзаведено със сгъваеми походни столчета и маса, заредена с плодове, сирена, хляб и кани с вино. Отзад беше спалнята й. Молк пусна дисагите и отиде право на масата.

— Умрял съм от глад.

— Проклети бавачки — произнесе Гелел с нисък глас.

Той се обърна; устата му бе натъпкана с хляб.

— Какво?

— Тази военна част. Бавачки. Чос или Амарон са ги направили обикновени бавачки. Сигурно ме мразят за това.

— Според мен думата, която търсиш, е „охрана“.

— Охрана? Петстотин ветерани и от двата пола?

Молк си сипа чаша вино.

— Гледай на това като на знак за важността ти за нашия пълководец.

Гелел му взе чашата и я пресуши на една глътка.

— Прахосване на военна сила. Тези хора са необходими за обсадата.

— Петстотин души са без значение при една обсада, повярвай ми.

Тя го стрелна яростно с поглед, но повече не можеше да устоява на аромата на прясната храна и се насочи към студените меса.

— Колко знаят?

— Джардин със сигурност знае много. Разала — по-малко.

— Колко откровена да съм с тях?

— Зависи от теб.

Тя се отпусна тежко в едно столче и опъна крака напред. Въобще не й се стори странно, когато Молк коленичи и изу ботушите й. Не бе мигнала предната нощ и бе ходила или тичала целия ден. Никога не бе била толкова изтощена.

— Изцедена съм, Молк. Не мога да застана пред тях тази вечер.

— Тогава рано сутринта — каза той и се изправи. — Ще им съобщя.

* * *

Лоста изпитваше нужда да се разсее от еднообразието на дългото пътуване и затова седна на едно от греблата. Най-напред гребеше леко, за да изпита доколко ще издържи раната на гърдите му. Дълбоките винаги зарастваха най-бавно. Докато гребеше, едвам забелязваше благоговейните, дори ужасени погледи, които останалите гребци хвърляха към него. Стараеше се да избягва мисълта за предстоящото. Но завръщането им, тяхното вероятно завръщане, правеше това невъзможно. Провал. Как само го тормозеше — гореше в гърдите му по-зле и от раната. Още по-унизително — трябваше да донесе новините за вероятното унищожаване на Четвърта рота на Гвардията. И най-лошото, притесняваше се — щяха ли тогава да изпращат още хора, за да разследват края им? Последните указания на Кал гласяха точно обратното. Лоста ги одобряваше. Гвардията бе загубила достатъчно сили в непримиримата Бездна в Ассаил. Корло дойде до него и го потупа по рамото.

— Джемейн те търси.

Лоста остави греблото със сумтене.

— Продължавайте да гребете, хора — каза той, за да упражни дженабакъзкия си от Южните конфедерации. — В края на краищата ще се измъкнем от това.

— Да, капитане.

По пътя към кърмата Корло се наведе близко към него.

— Как са гърдите?

— Боли като от щипците на Гуглата. Винаги боли толкова, нали така.

— Спестено ти е само умирането.

— Дори и то не е — Лоста гледаше как на кръглото лице на Корло се изписва обезсърченост. — Не се тревожи, ще стигнем дотам.

Корло даде киселото си съгласие.

Джемейн чакаше на кърмата и се взираше в гъстата мъгла, обгърнала кораба преди повече от седмица.

— Ще ослепееш, ако продължиш така — викна му Лоста.

— Шшшт — изсъска той. — Моля.

— Какво е това?

— Там има нещо.

— Аха…

— Да. Убеден съм. Някой е попаднал в безветрие. Точно като нас. Но ни следи.

— Наистина ли? Корло?

— Проучих. Някой. Не мога повече от това.

— Аха. И? Какво можем да направим по въпроса? Може би те просто се надяват, че знаем накъде отиваме.

Лицето на Джемейн лъщеше, потно и бледо; явно беше притеснен от това, което щеше да предложи.

— Трябва да пуснем греблата и да слушаме. Може би ще се отдалечим от тях.

— Или не.

Джемейн вдигна рамене в знак на съгласие.

— Къде се намираме?

— На север. Далеч на север от там, където искаме да бъдем.

Лоста се обърна към Корло.

— Нещо от Братята?

— Нашепвания. Те са — хм — развълнувани. Намеци за движение. Продължително движение.

— Хммм. Много добре, Джемейн. Само устни заповеди. Корло, ти и Агнето поемате носа. Аз ще държа кърмата. Спрете греблата. Въоръжете всеки, който иска.

— Да, капитане.

Скоро греблата утихнаха и леко се плъзнаха в портовете си. Лоста нахлузи най-големите налични кожени доспехи. Със знаци с ръце разпредели осмината си останали редовни гвардейци. Разпореди първо да се стреля с лък. Хората приготвиха каквито лъкове и арбалети бяха изровили от трюмовете и непоглежданите помещения на търговското корито. На палубата излязоха и криво-ляво въоръжени гребци и моряци.

Джемейн последва Лоста към лявата страна и двамата се взряха в плътните кадифени завеси на мъглата.

— Къде мислиш, че се намираме? — прошепна Лоста.

— Вероятно близо до средата на океана Менигал.

— Хммм. Може би това е Морето на изследователя.

Джемейн посочи:

— Там.

Лоста се напъна да види и тогава го забеляза — движение. Ниска тъмна маса бавно ги доближаваше под ъгъл. Един ред гребци, открита палуба. Бойна галера, с триъгълно платно, навито в неподвижния въздух. Лоста огледа водата около носа за очертание на клин, но не видя диря или пяна. Странно, обикновено една бойна галера има клин. На бордовете на съда бяха наредени щитове. Той вдигна ръка, за да даде знак за първия залп. Необичайно, но срещу тях не се понесе подобен залп, при все че вече можеха да бъдат видени.

Тогава Джемейн залитна от борда като уцелен от стрела. Хвана вдигнатата ръка на Лоста. Той се взря в ужасеното лице на човека — какво има?

— Не стреляйте — едвам успя да каже той със сподавен глас. — Моля. Не стреляйте.

Лоста разглеждаше палубата на бойната галера, не забеляза движение и отстъпи.

— Добре.

Той даде знак да преминат на оръжие за ръкопашен бой.

— Защо?

Дженабакъзкият първи помощник изглеждаше неописуемо изплашен. Можа само да посочи.

— Щитовете — не виждаш ли…?

— Богове, какво е това, човече?

Сега Лоста забеляза, че това, което му се бе сторило, че са щитове, наистина се оказаха щитове, но със странна форма, като всеки бе украсен така, че да наподобява маска. Първият помощник-капитан вече не слушаше — озърташе се наоколо, сякаш гледа да се измъкне. Всъщност той май обмисляше дали да не скочи през борда. Лоста сграбчи в шепа мърлявата му моряшка одежда, вдигна го за предницата и го разтърси.

— Кой е това?

— Има предания, но всъщност никой не е виждал…

— Кой? Гуглата да те отнесе…

— Това е кораб на сегюле — изпъшка той.

Лоста го пусна.

— Сегюле? Кои са те, в името на циците на Тогг?

— Ти не знаеш?

— Не — Лоста даде знак на хората си да не правят нищо. — Разкажи ми.

— Трябва да наредиш на хората си да хвърлят оръжията. Бързо. Всичките си оръжия. Моля.

Лоста го зяпна.

— Наистина?

— Да. Разреши ми да говоря на екипажа.

Лоста почти се разсмя и махна на Джемейн да действа. Междувременно корабът се придвижваше, за да застане до тях, все едно бяха на отдавна уговорена среща. Стройни прави фигури стърчаха неподвижни, спокойни и мълчаливи. Лоста забеляза, че се държаха така, сякаш очакваха просто да се качат. Като че извършваха някаква проклета пристанищна проверка или нещо такова.

Джемейн викна на палубата, където моряците гледаха с напрегнати лица.

— Това е кораб на сегюле! Да, така е! Хвърлете оръжията си и няма да бъдете наранени.

За учудване на Лоста моряците и дори освободените роби и гребците се подчиниха като един. Джемейн хвърли моряшкото си ножче. Лоста забеляза Корло да ги гледа от носа. Повдигна въпросително рамене. Магът вирна глава, замисли се, после даде знак за съгласие.

Лоста въздъхна невярващо. Богове! През какви неща трябваше да минат, за да се върнат в Стратем.

— Добре, момчета. Хвърлете ги — но ги дръжте наблизо. За всеки случай.

Той гледаше как един по един хората му неохотно оставят оръжията си. Всички освен един, който гледаше непокорно. Съдът се удари в техния. Хвърлени абордажни куки се захванаха за релинга. Няколко заметнати въжени стълби.

— Проклятие, Тилин! Наредих ти да ги хвърлиш!

— Какво ти става, Лост? Няма просто да се предам…

— Гуглата да те вземе! Не съм наредил на никого да се предава! Просто ти наредих да хвърлиш оръжията си. Веднага!

Тилин хвърли меча си на палубата с потъмняло от гняв лице.

— И другия — викна Лоста. — Дългия нож.

Тилин измъкна дълъг нож от пояса си и го хвърли.

Въжена стълба се метна и се изпъна. Лоста се хвана за релинга; трябваше да признае, че е изключително любопитен да види кой изпълва дженабакъзците със страха на Нощта. На борда се появи маскирано лице. Джуп изсумтя изненадано. Е, какво пък. Точно както показваха щитовете. Тогава мъжът се озова на палубата с едно бързо плавно движение, изправен, с ръце върху широк пояс, в който бяха затъкнати два меча. Лоста изсумтя отново — много са бързи тия юнаци, които и да са. Още седем последваха мъжа — всичките средни на ръст, жилести като пръчки, в леки кожени доспехи и платнени панталони и изненадващо боси. Всички носеха сложно украсени маски.

Появата на всеки от маскираните предизвикваше хленч у Джемейн. Най-накрая, при последния, той стисна рамото на кожената ризница на Лоста, като че ли да не припадне:

— Осмина са! Осем!

— Мога да броя — промърмори Лоста. Той замахна към палубата на галерата. — На кораба има още.

Моряците останаха неподвижни и позволиха на натрапниците да се размотават на воля; гвардейците се държаха по същия начин. Сегюле ходеха по палубата, отваряха бъчвите, ръчкаха в купчините със снаряжение.

— Какво става… — обърна се Лоста към Джемейн.

— Не съм сигурен. Мисля…

Мигновено движение, изтропал по палубата крак, после някой падна. Лоста изтича до средата и разблъска моряците. Там лежеше Тилин с лицето нагоре. Лоста коленичи и провери пулса му. Беше мъртъв. Лоста изгледа най-близкия от сегюле.

— Какво означава това!

— Той беше въоръжен — отвърна през палубата на наречието на Южните конфедерации друг сегюле. Застаналият срещу Лоста бавно извърна гръб — демонстративно, рече си той — и отмина.

Лоста примигна учудено. Джемейн, който също дойде, обърна тялото. В пояса му стърчеше дълъг нож в ножница. Той изпръхтя. Забравил беше, че Тилин винаги носи два. Вдигна поглед, но оня от сегюле, който говореше, се бе преместил.

— Къде отиде той?

— Не съм сигурен, че мога да го намеря — каза Джемейн.

— Просто попитай!

Смехът на Джемейн прозвуча леко налудничаво.

— Не. Не разбираш. Само този, който вече говори, ще говори. Всъщност, той е принуден да ни говори, понеже е най-нископоставеният тук. За него е срамота, че му се налага.

— Добре, намери го!

Джемейн безпомощно вдигна ръце.

— Ще опитам, но не мога да разчитам маските им.

Да разчита маските им? Какво приказваше той? Лоста огледа палубата. Шестима. Двама са слезли долу. Гуглата да ги отнесе — какво стори той на хората си? Видя, че Агнето не помръдва от мястото, където хвърли мечовете си. Лоста му махна чакай. Агнето му отвърна с едвам издържам. Лоста срещна погледа на Корло и кимна. Корло предпазливо придвижи ръце до предницата на ризата си, пое дълбоко дъх и след това замръзна. До врата му се появи блестящото острие на меч.

— Кой говори от името на този плавателен съд? — извика онзи, който говореше преди.

Лоста си проправи път напред:

— Аз.

— Сред вас има маг. Или не използва уменията си, или ще бъде убит. Това ясно ли е?

— Да… Тоест, да, ясно е.

Лоста се доближи до говорителя, докато не застанаха лице в лице, по-скоро лице в маска. Разглеждаше внимателно маската и напрегнато се стараеше да я запомни. Сега вече разбираше думите на Джемейн. Всичко бе изобразено на маската, за да могат всички да го видят — стига човек да можеше да разчита знаците. Той забеляза тъмноалени извивки ниско при бузите.

Говорителят се обърна, за да погледне друг от тях. Размениха си едва доловими знаци или използваха език на жестовете — не казаха и дума. Говорителят се върна към Лоста.

— Вземаме запасите ви от храна и питейна вода — произнесе той с особения си висок глас. — Вие ще предоставите работната ръка за пренасянето на нужния товар. Освен това гребците ни са изморени. Ние ще вземем най-силните от вас, за да ги заменят.

Лоста просто гледаше маската — тъмнокафявите очи бяха почти скрити вътре.

— Какво ще правите?

Маската леко се наклони на една страна.

— Указанията ни не са ви ясни? Може би трябва да говорим с някого друго? Някой, който може да разбере?

Джемейн се появи край Лоста.

— Да, почитаеми господине. Разбираме. Ще се подчиним.

С усилие издърпа невярващия гвардеец настрани.

— Сега нямаме избор — прошепна той. — Поне ще ни оставят живи.

— Та да пукнем! — яростно изръмжа Лоста, но нямаше нужда да си прави труда. Говорителят го пренебрегна тъй грижливо, че все едно бе изчезнал. Побеснял, Лоста стисна ръка върху гърлото на Джемейн.

— Аз забърках хората си в това и аз ще ги измъкна! Дай ми някаква възможност, каквото и да е… нещо.

Първият помощник дръпна пръстите му. Очите му изскачаха.

— Има само едно нещо, но просто ще те убият! — задъхано каза той.

Лоста го пусна.

— Какво? Кажи го.

Джемейн падна на колене и запухтя тежко, за да си върне диханието.

— Предизвикай говорителя.

Лоста изръмжа разбиращо; нещо му беше подсказало, че ще се стигне дотук.

— Как?

— Вземи някое оръжие — но трябва да гледаш говорителя! Не гледай никого друго. Ти предизвикваш него.

— Добре.

Лоста огледа палубата за най-близкото оръжие и намери прав меч от Свободните градове и яка моряшка кама. Взе ги и се обърна с наведена глава към говорителя на сегюле. С крайчеца на окото си забеляза, че всички утихнаха напълно. На пътя му се изпречи друг сегюле. С приближаването на Лоста той извади оръжие и го опря в гърдите му. С непоколебимо наведена надолу глава Лоста се спря, а после продължи. Гледаше как острият ръб на лезвието отваря процеп в кожената му ризница, докато той се промъква. Нарочно се движеше внимателно, доближи говорителя и спря пред него. Той бе неподвижен. Лоста вдигна взор и мина през кожената ризница и кърпата на врата до маската и очите зад нея. Щом погледите им се срещнаха, маската се наклони едва забележимо — съгласие?

Мъжът отстъпи бързо като котка по време на лов; босите му крака леко докоснаха палубата и той се хвърли в атака. Лоста веднага отстъпи, зает неистово да отбива ударите му. Те бяха тъй бързи и ожесточени, че нямаше време да мисли и да планира. Отстъпваше непрекъснато през половината кораб, преди да успее да си открадне частица мигновение за насрещен удар, за да се намести в стойката си и да попречи на настъплението на мъжа. Бе ужасѐн — досега никой не бе правил такова нещо с него.

Ала облекчението му не изтрая дълго. Отбиването на изящна поредица ответни удари го направи уязвим и той го видя да идва — пробождане високо в бедрото. Завъртя се тъкмо навреме, за да провали разсичащото изваждане на острието. Обхвана го необичаен хладен страх — мислеше, че Ассаил изцяло е изкоренил това чувство от него. Мъжът не опитваше просто да убие — той си избираше целите! Онова бе насочено точно към бедрената артерия. Не направеше ли нещо веднага, щеше да бъде накълцан на ситно. Можеше да мисли само за присмеха на приятеля си Джуп — Железния лост, най-накрая надвит от някакъв маскиран глупак!

Бяха изминали по-малко от шест удара на сърцето.

Нападенията бяха бързи като на Блуз — най-добрия и умел майстор на меча в Гвардията — но не им достигаше сила. Повече хирургически разрези, отколкото удари. Стегна се — предположи, че малцина остават живи толкова дълго — наведе се и използва цялата си ярост, за да контраатакува с пълна сила. Избута настрани едно от остриетата, изненада мъжа, доближи го и прекара камата покрай ръката му. Другото острие на противника изпонасече лицето му в отвличащо движение, но Лоста продължи невъзмутимо и заби ножа до дръжката през леката кожена броня на мъжа право над сърцето. Мощта на устрема събори сегюле, но даже докато падаше, той замахна нагоре с другия си меч и докосна врата на Лоста. Стоманата се вряза дълбоко под брадичката му. Лоста залитна и изрева от болка.

Падна на колене, а между пръстите му избликваше топла влага. Нечия ръка хвана здраво неговата.

— Дай да видя. Дай да видя.

Корло. Лоста се отпусна. Парче плат обви врата му.

— Добре — каза Корло. — Добре е. Ще живееш.

Задъхан, Лоста се задави и не можа да проговори.

Корло пое ръката му и той затрепери. Видя как Джемейн го зяпа невярващо. Махна му да дойде. Опита да говори и не успя. Погледна надолу и видя как отпред целият блести в червено.

— Сега какво? — изграчи той към Джемейн.

Първият помощник преглътна и остана неподвижен.

— Говореше се, че не можело да стане… — със страхопочитание промълви той.

— За малко да не стане — каза Лоста колкото може по-тихо.

Джемейн кимна на друг сегюле, наведен над мъртвия говорител. Гуглата на мъртвия му кон. Не и още някой! С всеки от тия проклетници ли трябва да се бия?

Сегюле се изправи и се обърна към Лоста.

— Как се наричаш, за да те запишем сред Агатиите?

— Агатиите?

— Хилядата — отвърна той.

Лоста можеше само да зяпа. Има хиляда от тези майстори на меча?

— Лоста. Железния лост, Четвърта рота, Второ острие, Обетник от Пурпурната гвардия.

Всички сегюле се обърнаха и го загледаха. Лоста също ги погледна, но после си припомни предупреждението на Джемейн и се обърна настрани. Застаналият далеч на носа сегюле, който странеше най-много, се върна и застана срещу него. Маската му бе много по-малко украсена от другите — имаше само няколко черти. Лоста, разбира се, не можеше да разбере нищо от шарката й. Тогава отново си спомни думите на Джемейн и бързо дръпна поглед от лицето на мъжа.

— Чували сме за вас, Обетниците — каза той. — Защо не се представи по-рано?

Лоста сви рамене.

— Не видях причина.

Сегюле явно разбра довода.

— Не познаваш нашите обичаи, затова ще бъда ясен. Предизвиквам те.

— Не приемай! — изстреля Джемейн.

Лоста леко докосна влажната превръзка на врата си, обърса уста с ръка и остави черта засъхваща кръв от раната на лицето. Болката от пронизания крак бучеше в ушите му. Кракът трепереше и едва ли можеше да го издържи.

— Аз, хм, почтително отклонявам — промърмори той с гъргорещ глас.

Събеседникът му леко наклони маската си.

— Тогава друг път.

Той погледна хората си и те като един се преместиха на едната страна на кораба.

— Тръгваме си.

Лоста отново зяпна. Богове, що за хора. Все го сварваха неподготвен.

— Чакайте. Къде отивате? Какво правите в морето? Обръщането на Близнаците, човече. Защо въобще говориш с мен сега?

Докато останалите носеха мъртвия към борда, водачът им — така се стори на Лоста — отново се обърна към него.

— Вече имаш положение. Наричам се Ору. Сега съм твой, как беше… йовенаи…

— Наставник или началник — и нещо като учител — намеси се Джемейн.

Ору не оспори превода му.

Пръстите посочи мъртвия.

— А той как се казва?

— Леал. Тя се наричаше Леал.

— Тя? Тя!

— Да.

Богове в преизподнята. Нямаше представа. Но щеше да запомни името й — рядко се беше оказвал толкова близо до това да бъде победен. Ору бе скочил чевръсто на галерата. Лоста се надвеси през борда. Стисна врата си и изкряка:

— Какво правите тука? Защо се носите така?

— Ти си един от Агатиите. Вие имате своята мисия. Ние имаме нашата. Ние търсим нещо… което много отдавна ни е било откраднато.

— Добре… нека боговете ви съпровождат.

— Не — решително отвърна Ору.

Екипажът оттласна кораба с пръти. Докато приготвяха греблата, Лоста ги изброи набързо и стигна до петнадесет. В името на милостта на Бърн, петнадесет такива. После мъглата погълна кораба и остави само ударите на дърво в дърво и плискането на водата.

Лоста се извърна от борда и забеляза как Джемейн продължава да го наблюдава.

— Какво?

— Никога нямаше да го повярвам.

— Аха. Е, Господарката бе благосклонна към мен.

— Сегюле не вярват в късмета.

— Да. Хайде да се хващаме за греблата. Ти издавай заповедите, първи помощнико. Аз едва говоря.

— Слушам, капитане. Капитане…?

— Да?

— Опитах да разгледам добре маската на Ору. Ако съм прав, то той е един от двадесетте най-високопоставени.

* * *

На втория ден след измъкването им от падналото гранично укрепление Рилиш се събуди и видя как пет уикски хлапета го зяпат със сополивите носове и прямото неразредено любопитство на деца. Той се опря на лакти и ги погледна. Децата не мигнаха.

— Да? Ще ми помогнете ли да се изправя или не?

Жестоките изпитания на тяхното бягство бяха влошили раната на крака му. Вчера войниците го носеха на смени. Превръзките му смърдяха и бяха на жълто-зелени петна.

— Не — обади се най-голямото, техният водач — момиче, което може би току-що бе навлязло в съзряването.

— Не? — Рилиш се смръщи замислено. — Тогава възнамерявате да ме избавите от страданията ми тъй, както правите с ранените си.

Презрението на момичето бе пълно:

— Лъжа на градски човек. Ние не вършим такива неща.

— Не — повтори Рилиш. Мина му през ума, че го разглежда съветът на спасените от него деца — петимата най-големи.

— Мога ли да попитам как се казваш?

— Грива — отвърна момичето. Дълъг нож, пъхнат в калъф с дръжка от еленов рог, стърчеше високо от сплетена от конски косми връв; тя служеше за колан и придържаше заедно парцалите на детето. Те не бяха нищо повече от нахлузено през главата й оръфано одеяло. Острието щеше да е смешно, ако лицето на момичето не носеше същата закалка. Рилиш се усети, че оръжието му е познато.

— Мога ли да попитам за целта на това заседание на съвета?

— Това не е някое от вашите градски заседания на съвета — подигравателно изрече тя. — Това е заседание по въпросите на командването. Аз ръководя.

— Ти ръководиш? Не, аз мисля, че…

— Мисли си както щеш. Тук, в равнините, ако искаш да останеш жив, ще правиш както аз кажа…

— Грива, аз командвам войниците, които ви пазят и които спасиха теб и твоите…

— Спасили са нас? — излая момичето. — Не, малазанецо. Мен ако питаш, ние спасихме вас…

Рилиш осъзна, че спори с десетгодишно момиче и че то има право. Погледна нагоре и проучи сенчестите клони на тяхната горичка.

— Много добре. Ще проявя любезността да приема, че всичко това води нанякъде…

— Хубаво. Той каза, че ще го направиш.

— Кой?

Израз на самоукоряване.

— Няма значение. Важното е, че решихме: отсега нататък ще се движиш в носилка.

— Носилка. Колко мило от ваша страна.

— Не е от добрина. Бавиш ни.

Разбирам. Вече бяха обременени с един — малко момче, едвам проходило, увито в одеяла и дундуркано от децата.

— Аз ще събера хората си…

— Твоите хора няма да я теглят. Те трябва да се сражават. Ще я теглят три от най-силните ни момчета.

— Почакай малко…

Гривата му направи знак да мълчи.

— Вече е решено.

Тя и четирите момчета внезапно си тръгнаха.

Отлично. Току-що една шайка хлапетии го уволни от длъжност.

— Сержант Струна!

Докосване по рамото го събуди сред златна следобедна светлина. Покрай носилката му подтичваше сержант Струната. Високата трева се разделяше с шумолене и Рилиш изпитваше объркващото усещане, че го теглят през плитка вода.

— Господин лейтенант?

— Да, сержант?

— Неприятности пред нас, господине. Малка дружина въоръжени заселници. Според разузнавачите трябва да се захванем с тях. Има голяма вероятност да ни засекат.

По някаква причина на Рилиш му беше трудно да говори.

— Разузнавачи, сержант?

Изчервяване.

— А, момчетата и момичетата, господине.

Движението им се забави и спря. Сержант Струната приклекна ниско. Рилиш се взираше в него и опитваше да се съсредоточи. Нещо със зрението му не бе наред.

— Много добре, сержант. Обкръжавате ги, залпова стрелба, после настъпвате. Никой не бива да се изплъзне.

— Тъй вярно. Тя нареди съвсем същото.

— Тя, сержант?

Отново изчервяване.

— Гривата, господине.

— Това на кръста й твоят нож ли е?

— Да, господине.

— Това няма ли някакво значение при уикците?

Сержантът разсеяно гледаше настрани.

— О, да, има, господине. Навремето не го знаех. Трябва да вървя, господине.

— Добре, сержант — но той вече си бе тръгнал. Изпита някакво смътно раздразнение, но пък не беше сигурен защо. Зад него другата носилка стоеше прикрита сред високата трева. Притеснените й носачи бяха коленичили наоколо. Рилиш имаше ясното усещане, че по-големите деца, момчета и момичета, пазеха носилката. Докато гледаше, от тревата като по вълшебство изникнаха деца, говориха с малчугана на носилката и забързаха нанякъде. Сякаш предаваха сведения и получаваха указания от момченцето. Той се засмя на гледката. Ръката на един от неговите носачи разтърси рамото му.

— Тихо, малазанецо — произнесе момчето.

Тихо! Как смее! Рилиш се помъчи да седне изправено; щеше да му покаже какво значи уважение. През крака му премина светкавица. Болката превърна зрението му в тъмен проход, изтътна в ушите му като срутване и той не усети нищо повече.

— Господин лейтенант? Лейтенант!

Някой го викаше. Намираше се на борда на транспортен кораб на североизток от Юмрука посред дъждовна буря. Грамадни вълни люлееха трудноподвижната бъчва. Чувстваше се като вкопчила се в бясно куче бълха. Капитанът крещеше и сочеше към десния борд. От мрака долетя дълга черна меърска бойна галера и се спусна върху тях като гнева на Гуглата. Таранът на тънката галера вдигаше пръски по-нависоко от левия й борд.

— Дясно на борд! — изрева капитанът.

Рилиш хвърли поглед към претъпканата с малазански редовни войници палуба — подкрепления за закъсалата Шеста армия. Забеляза сержанта, който крещеше на хората си да се строят в редици.

— Приготви арбалетите! — надвика го той.

— Слушам! — ревна сержантът.

Преди да успее да се обърне, галерата нанесе удар. Палубата на кърмата подскочи нагоре и му изкара въздуха. Хората крещяха, а дървото се чупеше с бавно хрущящо стържене. Разцепена мачта се блъсна в палубата.

Омотан под падналите въжета, Рилиш само извика:

— Стреляй! Стреляй поединично!

— Тъй вярно! — донесе се ответният вик.

Рилиш си представи как редица след редица малазански арбалетчици опустошават със стрелбата си ниската открита галера. Освободи се с меча си; едното му око бе заслепено от потеклата от рана на главата кръв.

— Къде е магът, проклета да е!

— Мъртва, господине — обади се някой от тъмното.

Палубата се наклони наляво, тъй като вълна повдигна двата кораба. Те се разделиха със скръбно стържене на дървесина. Показа се пукнатият таран, който ръсеше дървени трески. Бойната галера се изтегли с гребане. Гуглата да отнесе меърската блокада! Единствените съюзници на Корелри, които струваха нещо. Чудеше се дали и един от пет малазански кораба се промъква. Галерата изчезна в мрака, доволна от изпълнението на задачата си; Рилиш бе склонен да се съгласи. Транспортният кораб отказа да се изправи и се издигаше и падаше по вълните като мъртво тяло. Проправи си път през развалините на кърмата и намери сержанта.

— Какво мислиш? — попита го той.

Сержантът изкриви лице и се изплю.

— Струва ми се, че водата е страшно студена.

— Съгласен съм. Нареди на хората да оставят оръжието. Ще трябва да плуваме към брега или да се надяваме друг кораб от конвоя да е наблизо.

— Тъй вярно, господине.

— Лейтенант? Господине?

Рилиш отвори очи. Бе нощ. Звездите светеха на небето, но се държаха особено — имаха опашки, които се носеха зад тях, колчем ги погледнеше. Сержант Струната се беше надвесил над него. Усещаше се горещ и плувнал в пот. Опита да говори, но не можа да отлепи устни.

— Имате треска, господине. Възпаление.

Рилиш раздели устните си.

— Мислех си за деня, в който се запознахме, Струна.

— Тъй ли, господине? Лош ден. Загубихме много добри мъже и жени.

До Струната се появи малко момче. Там беше и Гривата.

— Според Гривата това момче — обясни Струната — е Талант, свързан с Денъл. Ще ви прегледа.

Момчето стеснително сведе глава.

Едно момче!

— Не.

— Не, господине?

— Не. Твърде е малък. Не е обучен. Опасно е.

Струната и Грива си размениха погледи; Струната вдигна рамене — „казах ти“.

— Беше наредено — съобщи Гривата.

— От кого?

Тя погледна към другата носилка и прехапа устни.

— Заповед. Това е всичко. Продължаваме.

— Не, аз…

Струната го хвана. Други ръце стиснаха раменете, ръцете и краката му. В устата му натъпкаха навита кожа. Рилиш се изопна, съпротивляваше се, пъшкаше и викаше през кожата. Момчето докосна крака му и затвори очите му. Тъмнината го обгърна.

Събуди се самичък на обрасло с трева сечище под звездите, досущ като предишното. Всъщност всичко бе тъй еднакво, та Рилиш си рече, че може би Струната и останалите просто са сметнали за най-целесъобразно да го изоставят. Откри, че може да вдигне глава. Видя момчето седнало със скръстени крака и навело глава срещу угаснал огън.

— Хей?

— Не си прави труда, чуждоземецо — изръмжа нисък глас от тревите. — Той няма да отговори.

Рилиш огледа стената от развълнувани кафяви стръкове.

— Кой е там?

Остър смях наоколо.

— Не е за теб, чуждоземецо. Знаеш, че не бива да се изгубваш. Дори и тук.

Опипа наоколо си за оръжие, но не намери. Отново остър задъхан смях.

— Какво става?

— Ние решаваме…

Оттатък стената от трева се носеха очертания — дълги и гъвкави.

— Решавате… какво?

— Как да те убием.

Очертанията замръзнаха. Всички загатвания за движение секнаха. Сякаш и въздухът се успокои. Нещо исполинско бавно разтърси земята на сечището. Рилиш си припомни кога е усещал земята да се тресе. Някои го наричаха Болката на Бърн.

— Достатъчно…

Очертанията избягаха.

Някакво присъствие влезе в сечището — поне това можаха да установят сетивата на Рилиш. Не можеше да го види — очите му изглеждаха неспособни да възприемат видяното. Можа да различи единствено подвижно петно. Заобиколи го богатият аромат на свежо разкопана пръст, топъл и влажен. Припомни си как в детството помагаше на ратаите в семейните овощни градини. Присъствието отиде до момчето и като че го обгърна.

— Такава невинност.

Болезнената мъка в гласа разпъна Рилиш и насълзи очите му.

— Трябва ли да бъде наказвана?

Нещото обърна вниманието си към него и Рилиш откри, че трябва да извърне поглед. Не можеше да го гледа, идваше му в повече.

— Рилиш Джал Кет — изрече то и огромната тежест на скръбта зад гласа стисна сърцето му. — Зная, че в тези млади времена назовават начините ми на действие остарели и сурови. Но те вършат работа и днес. Поискано бе напътствие и то ще бъде дадено. Сега децата ми трябва да пристъпят в другия свят, откъдето ти дойде. Моля те да помогнеш за тази стъпка.

— Ти… молиш?

— Раболепието и подчинението могат да бъдат наложени със сила. Разбирането и приемането не могат.

Рилиш се мъчеше да си върне гласа.

— Разбирам — искам да кажа, не разбирам. Аз…

— Не се очаква да разбираш. Очаква се да опитваш да го правиш.

— Но как ще зная…

Присъствието се оттегли.

— Достатъчно.

Рилиш се събуди от полегатата светлина на късния следобед. Жената войник, която му помогна да се измъкне от укреплението, допираше хладна влажна кърпа до лицето му, докато вървеше край носилката. Той й се усмихна, тя му отвърна и изтича нанякъде. Чакай, опита да каже той, как се казваш? Скоро след това до него се появи сержант Струна.

— Сержант — успя да прошепне той. — Момчето. Къде е момчето?

Струната пусна твърда насърчителна усмивка.

— Не се безпокойте за нищо. Просто си почивайте, господине.

— Сержант! — но той си бе отишъл.

На следната утрин Рилиш можеше да седи изправен. Поиска вода и храна. Най-трудно му бе да понася собствената си миризма — беше се изпуснал през нощта. Попита за сержант Струната и зачака. Сержантът май не искаше да идва. Най-накрая се появи. Рилиш забеляза, че мъжът бе започнал да пуска брада и че сивата му туника е парцалива и мръсна. Май имаше и няколко нови порязвания и по-дълбоки рани. Рилиш си каза, че вероятно изглежда по-зле и че със сигурност мирише много по-зле.

— Трябва да се почистя. Има ли достатъчно вода за това?

Сержантът изглеждаше облекчен.

— Да, господине.

Дойде и Гривата. Носеше взети от заселниците дрехи — лека кожена ризница върху прекалено голяма туника, панталони и дори ботуши.

— Момчето? — попита Рилиш. — Лечителят?

Устните на сержант Струната се свиха и той погледна настрани с присвити очи.

— Мъртъв е — произнесе Гривата с обичайния си кръвнишки поглед. — Умря, докато те спасяваше. Не зная защо, тъй като ти си проклет малазанец. Много уикска кръв бе пролята, за да бъдеш спасен…

— Достатъчно — промърмори Струната.

Рилиш сведе поглед. Тя бе права и имаше основание да се гневи. Но той не бе поискал да го лекуват. Вдигна поглед.

— Ти каза нещо. Нещо за заповеди. Какво означаваше това?

Гривата предизвикателно оголи зъби.

— Не е за теб, малазанецо.

Отговорът й смрази Рилиш.

Откри, че може да извърви част от следващия ден. Момчетата с неговата носилка вървяха подир другите в средата на раздърпаната им колона от около седемдесет деца — поне една трета от тях по всяко време се влачеха далеч назад — и тридесет редовни войници, които се движеха в авангарда, в ариергарда и пазеха отстрани. Колкото повече наблюдаваше другата носилка и дванадесетте постоянно заобиколили я деца, толкова повече я виждаше като истинското сърце на отряда им. Какво бе това дете, та да извиква такава преданост? Самообявилите се гвардейци се изпречваха при всеки негов опит да се доближи. Увитото в конски чулове дете не му обръщаше внимание, а през повечето време очите му бяха затворени. Рилиш стигна до извода, че е потомък на семейството на някой важен вожд.

Ходеше точно след авангарда и спря, за да си свали шлема и да обърше лицето си. Проклета жега! Като че слънцето напичаше от всяка тревичка. Около него бръмчаха насекоми и летяха към очите му. Целият бе в подутини, устните му бяха напукани и изгорени от слънцето, изпражненията му бяха като чорба. От торбичка извади стопчено парче плат, разгъна го и изгледа тъмното вещество вътре. Храната? Приличаше му повече на сушен тор от бедрин. Опита да отхапе парченце от единия край и след известно време на гризане успя да отцепи резенче. Махна на сержант Струната да дойде при него.

Пот бе избила по плющящите останки от туниката на сержанта. На шлема му се вееха две пера от врана. Рилиш ги разгледа и вдигна вежда. Струната потръпна и се сви.

— За в случай, че се отделим от колоната, господине. Безопасно преминаване и подобни, тъй ми казаха.

— Разбирам.

Рилиш вдигна брадичка на запад, където замъглени кафяви хълмове се издигаха на хоризонта.

— Нашето направление?

— Тъй вярно. Златните хълмове. Някакви свещени места за уикците, господине.

— Така, значи Гривата е уверена, че там ще намери други бежанци.

— Тъй вярно, господине.

— Много добре. И… добре свършена работа, сержант.

— Благодаря, господине — Струната отдаде чест и си тръгна.

Рилиш въздъхна, отново нахлупи шлема си и закрачи. Щом положението е такова, трябваше да се замисли какво ще прави, след като се оттегли от отговорностите си. Да върне отряда при областния си началник в Унта? Да получи военен съд по бързата процедура и екзекуция? Щеше ли Юмрук Д’Еббин да се задоволи само с неговата глава, или щеше да хвърли хората в затвора като метежници? Винаги можеше да се обърне към Върховен юмрук Ананд — той имаше славата на справедлив човек. Може би трябваше да разпусне поделението си и да се завърне сам. Или да не се връща въобще. Официалното заключение щеше да бъде, че го предполагат мъртъв. Помисли си за бедното семейно имение до грисийската граница; сега трябваше да зреят сладките кратуни.

При него се завърнаха образите от трескавите му бълнувания и той изсумтя от смешното самовъзвеличаване. Поделението му в Корел бе покосено, покосено бе и поделението му на уикската граница; май най-добре за всички щеше да бъде просто да захвърли шлема си. Ала лицето на Таджин нямаше да изчезне. Момчето се казваше Таджин. Не можеше да затвори очи и да не го види.

По-късно следобеда от юг допълзяха съгледвачи. Тръшнаха се до носилката на момчето. Гривата дотърча и около детето се развихри ожесточен спор, докато тя не сведе глава в отсечен поклон. Струната трябваше да дойде до Рилиш.

— От юг наближават ездачи — изрече той настрани.

— Заключавам, че не са уикци.

— Не, момко.

Гривата дотърча до Рилиш, стиснала здраво дръжката на дългия си нож. Спря се пред него, но лицето й бе извърнато настрани и яростно гледаше към носилката.

— Наредиха ми… Тоест, трябва да се поставим под твое началство.

Не искаше да вдигне поглед.

— Забелязали ли са ни вече?

— Смятаме, че не са.

Рилиш се огледа и посочи най-близкото хълмче.

— Оттеглете се на този хълм. Залегнете и може би те няма да ни забележат.

— Както заповядате.

Тя тихо даде нареждания. Струната вдигна ръка и направи знак на мъжете и жените редови войници. Всички се понесоха към възвишението.

Сухо речно корито прерязваше хълма отзад и не позволяваше да ги доближат, но не даваше и път за отстъпление. Войниците клечаха из тревата в двойна дъга около основата. Рилиш застана на колене с помощна част от шестима близо до върха, току до носилката. Гвардията от деца обграждаше момченцето; останалите се бяха пръснали. Всички чакаха мълчаливо, докато тропотът на конските копита се приближи към тях. Безредно профучаха ездачи; въоръжени граждани без униформа или ред, някакво самопровъзгласило се опълчение. Осемдесетина души. Пътят им ги преведе покрай възвишението и по-нататък на северозапад. Рилиш бе доволен от гледката на малкото лъкове и арбалети на гърбовете им. Повика с ръка едно дете при себе си. Дайте им време, прошепна той. Момичето запълзя надолу сред треволяците на четири крака.

Рилиш чакаше и се ослушваше. Завърнаха се глухото бръмчене на насекомите и съскането на ленивия следобеден бриз през тревата. Слънцето доближаваше неравния западен хоризонт — затова ли ги наричаха Златните хълмове? Тогава — отново копита. Две фигури на коне, с наведени глави, проучваха земята, докато яздеха на юг. И двамата уикци в окъсаните си ризи от еленова кожа, с дълги сплъстени черни коси.

— Съгледвачи от изменниците — просъска Гривата, изведнъж озовала се до Рилиш.

И двамата се стегнаха и живнаха — бяха разбрали, че са били наблюдавани. Рилиш разбра, че е загубил всичките си възможности.

— Стреляй!

Стрели от арбалети и лъкове полетяха от тревата като разгневени насекоми. Единият разузнавач падна, отхвърлен назад от ударите на четири стрели. Другият се бе изтъркалял от коня си. Около него от тревата се надигнаха фигури и се нахвърлиха. Бърз висок крясък; тишина. Единият от конете, пронизан от няколко арбалетни стрели, се изправи на задните си крака и изцвили от болка, после падна и зарита. Проклятие. Другият стоеше неподвижен, докато едно от децата не се изправи и не го изпрати да тича с плясване по хълбока.

Земята тътнеше от завръщането на главната сила, но по-бавно, в лек галоп. Заобиколиха хълма скупчени, авангардът се съвещаваше — думите им се губеха в шума. Доближиха се и видяха падналия кон. Объркано се въртяха в кръг и гледаха към околните хълмове. Заслизаха от конете. Проклятие.

— Стреляй поединично! — ревна Рилиш.

Дъжд от стрели удари спешени хора и конници. Останалите пришпориха животните си нагоре по хълма; мечовете засвяткаха из ножниците.

Хората на Рилиш се надигнаха от тревата, за да ги посрещнат. Сечаха конете и завързваха бой с ездачите. Уикско момиче се метна на гърба на кон зад ездача, заби ножа си в него, след това се претърколи и го свали със себе си. Повечето от опълчението обаче бяха по-добре, сечаха от горе на долу с по-дългите си оръжия, избутваха децата от страните си и напредваха. Рилиш извади сдвоените унтански дуелистки мечове и се затича надолу по склона.

Зае се с най-близкия, отби насочения надолу удар, прониза слабините и го остави да продължи напред — човекът след мигове щеше да припадне от ужас и от загуба на кръв. Друг опита да го стъпче с коня, но той се хвърли настрани и се претърколи. Изправи се на крака и се обърна, като очакваше да бъде прегазен, но конникът бе зает — удряше се по лицето и крещеше от усещане за безсилие. Виковете прераснаха в болка и даже ужас. Мечът изхвръкна от хватката му, а ръцете се притиснаха към лицето. Тъмен облак от насекоми обкръжи мъжа. Той запищя и падна от коня, който уплашено избяга. Рилиш отиде до мятащото се, давещо се същество в тревата. По целия склон хората падаха, вкопчваха се в плътта си, пищяха от болка и смразяващ кръвта ужас.

Тялото в нозете на Рилиш застина. От него се издигна и се разпръсна рояк насекоми. След тях се показаха блесналите розови и бели извивки на костта там, където бе било лицето на човека. Сякаш взрив — множество бълхи, оси и едри като хлебарки мухи се изляха измежду зиналите зъби на трупа като издихание на заразна болест. Рилиш се дръпна и повърна рядкото съдържание на стомаха си.

Кашляше и бършеше уста, когато видя да ги доближават нови ездачи. Колона уикски конници. Обкръжиха основата на хълма. Двама ездачи скокнаха от високите си изрисувани коне и изтичаха нагоре. И двамата носеха къси наметки от пера на врана, и двамата бяха юноши. Рилиш почисти мечовете си в тревата и после бавно се изкачи до носилката. Бедрото го болеше като от счупване.

На върха видя двамата ездачи — бяха се хвърлили на земята край носилката и целуваха детето, стискаха ръката му, държаха го за брадичката, разглеждаха учудено лицето му и бърбореха на уикски. По лицата им се стичаха сълзи, а те не ги забелязваха.

До Рилиш дойде Струната.

— Чудото на Трейк, господине — въздъхна благоговейно той. — Знаете ли кои са тия двамата?

— Да, сержант. Зная.

— Мисля, че сега по границата ще се лее кръв и че лично Гуглата ще състави списъка със загиналите.

— Така е, сержант. Мисля, че си прав.

Рилиш седна, сне шлема и избърса потта от лицето си. Отпи вода и изплакна уста.

Най-накрая, с падането на вечерта, двамата — близнаци, млади мъж и жена — се изправиха пред Рилиш. Той се надигна и се поклони от признателност, която и двамата отмахнаха с ръка.

— Дължим ви повече, отколкото можем да ви платим, господин лейтенант — каза момчето.

— Просто изпълнявах задълженията си.

— Нима? — рязко произнесе момичето; очите й бяха тъмни и блестяха съвсем като на врана. — Бих казала, обратното на задълженията ви.

— Дългът ми към Империята.

Двамата се спогледаха и обмениха мисли без думи.

— Във всеки случай, нашите благодарности — каза момчето и се обърна да си върви. — Ще ви съпроводим до Златните хълмове.

Рилиш за малко по навик да отговори със слушам. Гледаше ги как се отдалечават и говорят с Гривата и с останалите, които се стълпиха, докосваха ги с почит и подръпваха кожените им дрехи. Израснали до тромави дългокраки юноши, но с обветрени лица и отдръпнат преценяващ поглед на минали през изпитанията на Гуглата опитни ветерани — Нищожния и Пъклената. Живите легенди на похода от Седемте града. Може би най-опасните живи магове на континента, при това ядосани, и то — според него — страшно ядосани. И то с основание.

* * *

Кайл се събуди от леко подритване по петата. Без да мърда, погледна нагоре и видя как Преследвача мълчаливо му дава знак да стане. Тромаво се изправи, опрян на лявата си ръка — дясната беше здраво увита в превръзка. Нощта бе ясна, нашарената с петна луна стоеше ниско и блестеше. Непонятно как Кайл се замисли за стари предания от древното минало на своя народ, когато много луни с различна големина и цвят изпъстряли нощите в многобагрена сянка. Дори и тази луна изглеждаше обезцветена напоследък. Нощите пък бяха осветени от много повече падащи звезди, отколкото в детството му. Хвърли поглед към бляскавата звездна дъга — знак за Хвърлянето на Отеца, където Небесният Отец на народа му изпърво подхвърлил шепа ярка прах, която щяла да се превърне в Творението. Блестящо и нагъсто, както винаги, въпреки страховете му.

Преследвача доближи глава.

— Имаме неприятност.

В отговор на въпросителния поглед на Кайл той посочи към Кокошката, дебнещ в тъмния край на гората.

С приближаването на Кайл Кокошката нагласи ризницата си от пришити към кожата железни халки и провери прибраните в калъфи дълги ножове. Устата му бе изкривена в обичайната кисела гримаса зад сгъстяващите се мустаци и брада.

— Видяхме собственика на лодката. Истински гигант е, Тогг да го отнесе. По-голям от всеки, за когото съм чувал. По-голям от всеки Теломен.

Тръпка на страх премина през Кайл — гигантите, джогените, бяха едни от демоните на неговия народ.

— Джоген?

— Това пък какво е? Джоген? — Кокошката се досети и се усмихна спокойно и без хумор. — Не. Не е от тях.

— В Гвардията чух приказки за гиганти, които живеят в Стратем. На изток. Тоблакай.

Кокошката изсумтя.

— Не, не е като тях.

— Колкото по-големи са, толкова са по-бавни — включи се Преследвача и ги подтикна да вървят.

— Това от личен опит ли го знаеш, а, Преследвач? — попита Кокошката и вдигна вежда.

Преследвача направи знак за тишина.

Докато вървеше през гората, Кайл искаше да разпита Кокошката повече за този гигант, но времето за това бе отминало. Движеха се мълчаливо между дърветата. Достигнаха обработени нивички, отвоювани от края на гората; следваха пръснати нашироко колиби и кошари; те пък се простираха до ивица черни камъни и сивите развълнувани води на Бялото море оттатък нея. Щипещ вятър към сушата се промъкна през бронята, плъстената подложка и ленените ризи на Кайл. Той се уви още по-здраво в наметалото си. Поривите сякаш носеха мраза на леда, породил ги някъде далеч отвъд западния хоризонт.

Прегърбен, Кокошката претича между откритите пространства на нивите. Кайл огледа пръснатите къщета — не се виждаше огън или светилник, въпреки че от някои комини се издигаха бели пипала. Преследвача го последва, а Кайл вървеше в края. Посред колибите, иззад някакво заграждение за кози, се появи Пустошта. Четиримата изтичаха до тъмната ивица, където лодката стоеше леко килната; едничката й мачта бе висока и изящно тънка.

Пустошта опря рамо във високата кърма, а краката му застъргаха в камънаците. Натисна отново и се задъха.

— Момъка да го отнесе! Има усложнение.

— Наблюдавай — рече Преследвача на Кайл. Тримата подпряха рамене в лодката. Напънаха се и вдишаха рязко. Обутите в сандали крака потънаха в чакъла. Лодката проплака високо и изстърга една длан напред по кила си — цял дървесен ствол.

Кайл отдръпна поглед от напъните им и се стресна от гледката на двама души, които се приближаваха. Единият го смая с ръста си — висок почти два пъти колкото обикновен човек, той носеше копие наполовина на височината си. Мъжът до гигантското същество — джоген или не — някак си въобще не изглеждаше незначителен. Тъмен и мускулест, той се движеше леко и изискано и привлече вниманието на Кайл.

— Идат — промърмори той настрани. Тримата братовчеди изоставиха усилията си. Лодката не бе помръднала повече.

С приближаването на двамата Кайл откри, че не толкова се бои, а изпитва необясним срам и неудобство — все едно е обикновен крадец, заловен на местопрестъплението — което, рече си той, беше почти така.

— Изненадвате ме — произнесе мъжът на талийски, докато отиваше към лодката. — Не мислех, че някой друг освен приятеля ми може да я отмести.

— Да, да, ние просто сме пълни с изненади — процеди Преследвача, а ръката му бе близо до меча.

Ясният поглед на мъжа се премести към Кайл.

— Млад си за Пурпурната гвардия, нали така?

Кайл сведе очи — все още носеше печата си.

— Напуснахме я.

Една тъмна вежда се надигна.

— Наистина? Не мислех, че е възможно.

По време на разговора гигантът стоеше прав със скръстени ръце, въпреки че върху устата му играеше усмивка. В смайващите му златни очи имаше нещо като удивление, докато погледът му ги обикаляше всичките.

— Трябва ни вашата лодка — каза Преследвача.

— Ако Гвардията е по петите ви, не е чудно — сухо отбеляза мъжът.

— Колко искате за нея — попита Кайл и се изненада от себе си.

— Не е за продан.

Очите на мъжа бяха безизразни, въпреки че устата му се изкриви в полуусмивка.

— Но може да бъде наета.

Преследвача пусна нещо, което звучеше като дълго проклятие към всички набъркали се богове.

— Накъде сте се запътили? — попита грамадното създание на плавен мелодичен талийски.

Гласът му беше напрегнат, очакващ, почти трескав в наситеността си. Напоследък Кайл много бе мислил по този въпрос. Накъде би могъл да се отправи по широкия свят? Обратно у дома, в земите на Баел? Или в нова земя, в този Дженабакъз, за който бе чувал толкова много в Гвардията? Най-накрая обаче нямаше нужда да се пита — едно място, едно име не му даваше покой, откак случайно го бе дочул, докато се криеше в гората. Място, а може би и мисия. Обърна се към двамината.

— Някой от вас да е чувал за Долманите?

Ответът им изненада Кайл. Името очевидно не значеше нищо за мъжа — погледът му остана безучастен, макар че се премести към спътника му. Гигантът се дръпна като от удар в стомаха. Полази го тръпка, подобна на поклащането на дървесен ствол; той изпусна свистяща въздишка във вид на дълго недоволно ридание.

— Да — отвърна той с напрегнат от чувство глас. — Познавам ги добре. Долманите на Тиен. Намират се в Джакуруку, родната ми страна.

— Тогава колко ще вземете, за да ни закарате там — попита Преследвача и изгледа Кайл с присвити очи.

Мъжът вече се бе извърнал наполовина и произнесе през рамото си:

— Току-що платихте. Вземаме си продоволствието и след това потегляме незабавно.

Въпреки очевидното си неудовлетворение Преследвача кимна.

— Как се казваш?

— Пътник. Той е Ереко.

Преследвача съобщи техните имена. Ереко сведе глава за поздрав.

— Добра стига, другари — усмихнато каза той; беше си върнал самообладанието. — Скоро ще отплаваме в бездната на Танцуващия лед. Добре познавам това море и ако съдя по студения вятър, то се подготвя за нас.

И двамата се върнаха назад по брега.

Докато Преследвача гледаше Кайл, Пустошта изпусна дълга благодарствена въздишка.

— Може би все пак трябваше да се плати…

— Не зная дали се радвам особено на тая работа — каза Кокошката.

Преследвача отказа да остави на мира Кайл.

— Долманите… мястото, споменато от Скинър?

— Да.

— И неговия човек. В Джакуруку, нали?

— Да.

— И сега тоя Теломен или какъвто там е, разправя, че бил от Джакуруку.

— Да.

Преследвача се врътна възмутено.

— Някой се бърка тук, в името на Тъмната Господарка. Това не ми харесва. Твърде явно. Ще има неприятности. Връщания назад. Знам го.

— Какво искаш да кажеш?

Той потърка дъските на лодката с ръце.

— Пляскане през ръцете. Разпръсване. Момче — произнесе той и се обърна, — боговете са просто завистливи деца. Едно опитва да построи замък в тоя пясък. Скоро другите ще го видят или пък вече са го видели. Ще дойдат и ще го съборят.

— Защо?

— Защото не могат да допуснат начертанията на другите да успеят, Кайл. Всеки от тях иска да се сбъднат само неговите.

— Не съм сигурен, че съм съгласен с това.

Високият съгледвач вдигна рамене.

— Съгласен или не, така стоят нещата. Във всеки случай май излиза, че все още работим за Гвардията.

— Всички посоки са еднакво добри — каза Кокошката с пренебрежително махване.

— Освен към къщи — намеси се Пустошта, подсмръкна храчка и я изплю на камъните.

Кокошката кимна.

— Да. Това би било най-лошото.

Пътника и Ереко се върнаха доста бързо. Кайл трябваше да срита братовчедите, за да ги събуди — бяха полегнали на наметалата си и направо бяха заспали. Двамината хвърлиха в лодката вързопите си, а после Пътника махна на всички да се качват.

Кайл едвам докосна припокриващите се дъски на бордовете със здравата си ръка и лодката се затъркаля по наредените под нея дървени трупи. Ереко просто бе подпрял кърмата с рамото си и съдът лесно потегли надолу по брега. Произведе дразнещо стържене на дърво в дърво, а после се стрелна с носа напред в сивата вода. Ереко бе продължил да я бута и сега стоеше прав в нещо, което за него беше вода до кръста. Кайл, който бе нисък на ръст, смяташе, че ще му стига до раменете. Пътника посочи редичка запечатани глинени делви:

— Пълни са с питейна вода. Пренесете ги на борда.

Преследвача не се помръдна, но след едно Тъй вярно, капитане откъм Кокошката братята се заеха със задачата.

— Денковете с дървени въглища — каза Пътника на Кайл и посочи вече приготвената купчина.

— Слушам — отвърна машинално Кайл. Най-накрая и Преследвача се включи в товаренето на сушената риба и корените.

Ереко беше придвижил лодката по-близо до брега. Те се качиха — бяха мокри само до коленете. Ереко я отблъсна и после прескочи планшира. Хвана кормилния лост, а Пътника седна на високия нос.

— Вдигайте платното — викна Ереко. Братята се хванаха и задърпаха въжетата. Издигна се платно, квадратно, съшито от парчета плат, и се изду докрай на силния вятър. Ереко ги поведе на север, покрай брега и малко навътре в морето. На изток вече се зазоряваше. Бяха подготвяли лодката си цялата нощ.

Кайл седна близо до кърмата и се уви в наметалото си.

— Как се казва лодката? — попита той гиганта.

— Наричаме я Хвърчило — отвърна му той с лека доволна усмивка. — Да се надяваме, че ще се носи толкова бързо, а?

Кайл можеше само да кимне в знак на неувереното си съгласие. Защо трябваше да бързат? Бояха се, че Гвардията може да ги преследва? По-вероятно грамадното създание си имаше свои причини да бърза. Оня, който се нарече Пътник — що за странен избор! — се бе настанил на самия нос и гледаше напред покрай високата украса. Преследвача, Пустошта и Кокошката седнаха в средата, завиха се в наметалата си и веднага заспаха. Кайл опита да спи, но откри, че въпреки изтощението от нощната работа е и напрегнат. Вървеше по пътя си — но към какво? Щеше ли да бъде срещата или откритието, на което се беше надявал? Ала вече бе твърде късно да си променя решението. Стори му се, че врязването на носа на Хвърчило във водата е поставило началото на събития, които не могат да бъдат спрени. Нито от хора, нито даже от тези досадни богове, които — глупаво! — може и да се бяха намесили. Бяха тръгнали по избрания път. Един от многото съществуващи, който впоследствие, подобно на всеки друг избран, щеше да изглежда предопределен. А тяхната цел, тяхното бъдеще ги очакваха.

Към следващата част или към съдържанието

Иън К. Есълмонт Завръщането на Пурпурната гвардия (11)

Метаданни

Данни

Завръщането на Пурпурната гвардия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора книгаВечното завръщане

Първа глава

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (11)

Втора книга
Вечното завръщане