Брандън Сандърсън
Сияйни слова (41)

27
Измислици за разсейване

ПЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Шалан копнееше да остане навън. Тук, в градините, хората не си крещяха. Тук цареше покой.

За съжаление, покоят бе измамен — грижливо насадени шистокори и култивирани ластари. Измислици за забавление и разсейване. Все по-силно и по-силно тя жадуваше да пътува из места, където растенията не са внимателно подрязани, където хората не пристъпват тихо, сякаш се боят да не предизвикват свлачище. Някъде далеч от виковете.

От възвишенията се спусна хладен планински ветрец, мина през градините и накара ластарите да се свият. Шалан странеше от цветните лехи и кихавицата, която те й причиняваха, и разучаваше един як шистокор. Кремлингът, който скицираше, се обърна към вятъра и огромните му пипала пошавнаха, преди да се наведе и пак да загризе шистокора. Имаше толкова много видове кремлинги. Опитал ли бе някой да ги изброи?

По една случайност баща й притежаваше книга по рисуване — едно от произведенията на Дандос Помазания — и Шалан я ползваше за напътствия. Книгата лежеше отворена до нея.

От господарската къща долетя вик. Ръката на Шалан се скова и надраска линия през скицата. Пое дълбоко дъх и се помъчи да се върне към рисуването, ала подновените крясъци я притесниха. Остави молива.

Листовете от последния куп, който брат й донесе, бяха на привършване. Той се връщаше изненадващо и никога не се задържаше дълго. Когато беше вкъщи, двамата с татко се избягваха.

Никой в имението не знаеше къде отива Хеларан, когато заминава.

Шалан загуби представа за времето. Седеше и се взираше в празния лист. Случваше й се понякога. Когато вдигна поглед, небето вече тъмнееше. Почти беше време за угощението на татко. Напоследък той често даваше угощения.

Шалан прибра нещата си в чантата, свали си шапката и се отправи към къщата. Висока и внушителна, постройката въплъщаваше веденския идеал. Усамотена, яка, надвиснала над околността. Издигната от четвъртити каменни блокове, с малки прозорци, обрасла с мъх. В някои книги наричаха подобни господарски къщи душата на Я Кевед — откъснати имения, където всеки господар управлява самостоятелно. На Шалан й се струваше, че писателите идеализират провинциалния живот. Дали наистина бяха посещавали някое от именията, дали лично бяха преживели скуката тук, или просто си въобразяваха разни неща, седейки удобно в космополитните си градове?

Когато влезе вътре, Шалан пое по стълбите към своята стая. Татко би искал тя да изглежда добре на празненството. Щеше да има нова рокля, която да носи, докато седи тихо и не прекъсва разговорите. Татко не го казваше, ала Шалан подозираше, че той съжалява, задето тя е проговорила отново.

Може би не искаше да е способна да разкаже за нещата, които видя. Спря в коридора и умът й се опразни от мисли.

— Шалан?

Тя се отърси и видя Ван Юшу, четвъртия брат, на стъпалото зад себе си. Колко време беше стояла, загледана в стената? Угощението скоро щеше да започне!

Дрехата на Юшу беше разкопчана и висеше накриво, косата му беше чорлава, страните му бяха поаленели от изпитото вино. Нямаше копчета на ръкавелите, нямаше колан — те бяха с отлична изработка и имаха по един бляскав скъпоценен камък. Юшу ги беше проиграл.

— За какво викаше татко по-рано? — попита Шалан. — Ти тук ли беше?

— Не — отвърна Юшу и прокара ръка през косата си. — Обаче чух. Балат отново е почнал да пали. Почти е изпепелил проклетата пристройка на слугите.

Юшу тръгна да минава край нея, но се спъна и се улови за перилата да не падне.

На татко не би му харесало той да се появи на празненството в такъв вид. Още викове.

— Проклет от Бурите глупак — обобщи Юшу, докато Шалан му помагаше да се закрепи на крака. — Балат напълно се побърка. Единствен аз в това семейство запазих някакъв разсъдък. Ти пак зяпаше стената, нали?

Шалан не отговори.

— Той ще ти купи нова рокля — занарежда Юшу, а тя му помагаше да се добере до стаята си. — За мене — само ругатни. Копеле. Той обичаше Хеларан и понеже никой от нас не е Хеларан, ние нямаме значение. Хеларан никога не е тук! Той предаде татко, за малко да го убие. И пак продължава да е единственият, който има значение…

Минаха край покоите на татко. Вратата от тежкостъпо дърво беше открехната. Една прислужница разтребваше вътре и Шалан успя да види отсрещната стена.

И сияещото ковчеже.

Беше скрито зад картина — буря в морето — която не можеше да затъмни могъщото бяло сияние. През платното Шалан виждаше очертанията на ковчежето като огън. Препъна се и спря.

— Какво гледаш? — поинтересува се Юшу, опрян на парапета.

— Светлината.

— Каква светлина?

— Зад рисунката.

Той смигна и се килна напред.

— В името на Селенията, какви ги дрънкаш, момиченце? Това наистина ти увреди ума, нали? Да го видиш как убива майка? — Юшу се отдръпна от нея и продължи да ругае под нос. — Само аз в това семейство не съм побъркан. Проклет да съм, само аз…

Шалан се взираше в светлината. Там се криеше чудовище.

Там се криеше душата на майка.