Брандън Сандърсън
Сияйни слова (32)

19
Безопасни

ПЕТ И ПОЛОВИНА ГОДИНИ ПО-РАНО

Коприната на новата рокля беше по-фина от всяка, която Шалан бе притежавала. Докосваше кожата й като успокояващ ветрец. Маншетът на левия ръкав се закопчаваше върху скритата ръка. Някога мечтаеше да носи рокля като жена. Двете с майка й…

Нейната майка…

Умът на Шалан застина. Като внезапно угасена свещ, тя спря да разсъждава. Облегна се в стола, сгъна крака под себе си и отпусна ръце в скута си. Мрачната каменна трапезария вреше от оживление — домът Давар се готвеше да посреща гости. Шалан не знаеше кои са те. Знаеше само, че баща й настоява мястото да изглежда безупречно.

Не че тя можеше да помогне някак.

Две прислужнички прошумоляха край нея.

— Тя видя — прошепна едната на другата, която беше нова. — Бедното създание беше в стаята, когато това се случи. Вече пет месеца не продумва. Господарят уби собствената си съпруга и любовника й, обаче недей…

Продължиха да бъбрят, ала Шалан не ги чуваше.

Остана с ръце в скута. Ярко синьото на роклята й беше единственият истински цвят в помещението. Седеше на подиума до високата трапеза. Пет-шест слугини в кафяви дрехи и с ръкавици на скритите ръце търкаха пода и полираха мебелите. Паршите внесоха още няколко маси. Една от жените отвори прозорците и в трапезарията навлезе свеж въздух, влажен след скорошната буря.

Шалан отново долови името си. Явно прислужничките мислеха, че щом не говори, тя и не чува. От време на време Шалан се питаше дали не е невидима. Може би не беше истинска. Това би било добре…

Вратата се отвори със замах и влезе Нан Хеларан. Висок, мускулест, с четвъртита челюст. Най-големият й брат беше истински мъж. Останалите бяха… деца. Дори Тет Балат, който беше пълнолетен. Хеларан огледа стаята — навярно търсеше баща им. После приближи до Шалан. Под мишница стискаше малък пакет. Прислужниците чевръсто отстъпиха.

— Здравей, Шалан — рече Хеларан и приклекна до стола й. — Наглеждаш ли?

Просто трябваше да е някъде. Татко не обичаше тя да стои където не могат да я виждат. Тревожеше се.

— Донесох ти нещо — продължи Хеларан и разви пакета. — Поръчах го за теб от Северния Провлак и търговецът току-що дойде.

Извади кожена чанта.

Шалан я взе колебливо. Хеларан се усмихваше толкова широко, че направо сияеше. Трудно беше да си мрачен в стая, където той се усмихва. Когато той беше тук, Шалан почти можеше да си представи… Да си представи…

Умът й опустя.

— Шалан? — подтикна я той.

Тя отвори чантата. Вътре имаше куп хартия за рисуване, от дебелата — скъпата — и набор въгленови моливи. Тя вдигна скритата ръка към устните си.

— Липсват ми твоите рисунки. Мисля, че можеш да станеш много добра художничка, Шалан. Трябва да се упражняваш повече.

Тя прокара пръстите на дясната си ръка по хартията, после взе молив. Започна да рисува. Отдавна не беше рисувала.

— Нужно ми е да се върнеш, Шалан — тихо рече Хеларан.

Тя се приведе. Моливът драскаше по хартията.

— Шалан?

Без думи. Само рисунка.

— През следващите няколко години ще отсъствам дълго. Ти трябва да наглеждаш другите вместо мен. Притеснявам се за Балат. Дадох му едно кутре и той… не беше добър с него. Трябва да си силна, Шалан. Заради тях.

След пристигането на Хеларан, прислужничките се умълчаха. Лениви ластари се виеха край прозореца. Моливът на Шалан продължаваше да се движи. Сякаш не тя рисуваше; сякаш рисунката излизаше от хартията, въгленът се процеждаше от нея. Като кръв.

Хеларан се изправи с въздишка. После видя рисунката. Тела, с лицата надолу, на пода, покрит с…

Сграбчи листа и го смачка. Шалан се сепна и се сви. Пръстите й, стиснали молива, трепереха.

— Рисувай растения и животни. Безопасни неща, Шалан. Не размишлявай върху онова, което стана.

По лицето й се затъркаляха сълзи.

— Все още не можем да отмъстим — тихо продължи Хеларан. — Балат не може да оглави дома, а аз трябва да замина. Но скоро ще успеем.

Вратата се отвори с трясък. Татко беше едър мъж. Без да го е грижа за модата, носеше брада. Веденското му облекло беше със старовремска кройка. Носеше подобна на пола копринена дреха — улату — и тясна риза. Отгоре беше наметнат с роба. Без кожи от норки, каквито са носели прадедите му, но все пак много, много традиционна.

Извисяваше се над Хеларан. По-висок беше от всички в имението. След него влязоха още парши с храна за кухните. И тримата имаха шарена кожа — двама с червено на черен фон, един с червено на бял фон. Татко харесваше паршите. Те не приказваха и не отвръщаха.

— Чух, че си наредил в конюшните да приготвят една от каретите ми, Хеларан! — ревна татко. — Няма да търпя отново твоето скитосване!

— Има по-важни работи на тоя свят — отвърна Хеларан. — По-важни дори от теб и от твоите престъпления.

— Не ми говори така — каза татко и пристъпи напред, сочейки го с пръст. — Аз съм ти баща.

Прислужниците се скупчиха настрани в опит да се скрият. Шалан притисна чантата към гърдите си. Искаше да потъне в стола.

— Ти си убиец — спокойно рече Хеларан.

Татко замръзна на място. Лицето под брадата му пламна. После продължи напред.

— Как смееш! Мислиш си, че не мога да наредя да те хвърлят в затвора? Защото си мой наследник, ти мислиш, че…

Нещо се появи в ръката на Хеларан — ивица мъгла, която се сгъсти в сребриста стомана. Меч, дълъг около шест стъпки, извит и дебел. Тъпата страна беше оформена като пламъци или вълни. В ефеса имаше инкрустиран скъпоценен камък. Когато светлината попаднеше върху метала и той я отразеше, пламъците сякаш се движеха.

Хеларан беше Мечоносец. Отче на Бурята! Как? Кога?

Татко млъкна. Хеларан скочи от ниския подиум и насочи Меча към него. Острието докосна гърдите му.

Татко вдигна ръце с дланите напред.

— Ти си зла развала за този дом — занарежда Хеларан. — Би трябвало да забия острието в гърдите ти. Но това ще е милостиво.

— Хеларан… — Страстта сякаш се беше оттеглила от татко, като цвета от лицето му, което беше станало съвсем бяло. — Ти не знаеш каквото си мислиш, че знаеш. Майка ти…

— Няма да слушам твоите лъжи — отговори Хеларан, усука китката си и завъртя Меча. Острието още опираше в гърдите на татко. — Толкова е лесно.

— Не — прошепна Шалан.

Хеларан вдигна глава, после се обърна, без да отмества оръжието.

— Недей, моля те.

— Сега говориш? За да го защитиш?

Той се разсмя. Смехът му прозвуча като див лай. Дръпна оръжието.

Татко седна на някакъв стол. Лицето му още беше бледо.

— Как? Меч. Откъде? — Той внезапно вдигна поглед. — Не. Друго е. Твоите нови приятели? Поверили са ти такова богатство?

— Ние имаме важна работа — отговори Хеларан, обърна се и се отправи към Шалан. Обичливо положи длан върху рамото й и додаде по-тихо. — Ще ти разкажа, за това някой ден, сестричке. Хубаво е, че отново чувам гласа ти преди да замина.

— Не си отивай — прошепна тя. Усещаше думите като някаква тъкан в устата си. От месеци не беше говорила.

— Трябва. Моля те, направи няколко рисунки за мен, докато ме няма. На хубави неща. От по-светли дни. Можеш ли?

Тя кимна.

— Сбогом, татко — каза Хеларан, обърна се и тръгна да излиза от трапезарията. — Опитай се да не разрушиш твърде много в мое отсъствие. От време на време ще се връщам да проверявам.

Гласът му отекна в коридора.

Сиятелният господар Давар се изправи с рев. Малкото останали прислужнички избягаха в градините през страничната врата. Шалан се сви ужасена. Татко грабна стола си и го удари в стената. Изрита една малка маса, после почна да взима столовете един по един и да ги разбива в пода с ритмични жестоки удари.

Пое дълбоко дъх и се обърна към нея.

Шалан изскимтя като видя гневните му безчовечни очи. Когато се спряха върху нея, животът се върна в тях. Татко захвърли един строшен стол, обърна й гръб, сякаш се срамуваше, и избяга от стаята.