Брандън Сандърсън
Сияйни слова (30)

17
Повторение

Безличните са боязливи,

най-долни и почти безумни.

Заплащат формата с изгнание

и тя застига ги в страдание.

Из „Песента на Изброяването“ на Слушачите, Последна строфа

Докато се возеше във фургона, Шалан заглушаваше тревогата си с учене. Нямаше как да прецени дали дезертьорите са забелязали дирите от натрошени скални пъпки, оставени от кервана. Може би ги преследваха. А може би не.

Рече си, че няма полза да разсъждава върху това. И намери с какво да се разсее.

— Листата могат да пуснат свои издънки — каза тя и вдигна едно от овалните листенца с върха на пръста си. Обърна го към слънцето.

Блут седеше до нея, прегърбен като камък. Днес се кипреше с широкопола шапка, твърде изискана за него — бяла, по-тясна отпред и обримчена с черна кожа. От време на време почукваше с пръчката — дълга колкото Шалан бе висока — по черупката на чула.

На гърба на тетрадката си Шалан беше съставила списък на почукванията. Блут чукна два пъти, спря и чукна пак. Добичето забави ход. Водещият фургон, управляван от Твлкав, се заизкачва по покрит с дребни скални пъпки хълм.

— Виждаш ли? — рече Шалан и показа на Блут листенцето. — Затова клоните са толкова крехки. Когато дойде буря, тя натрошава клоните и разпилява листата. Те се пръсват надалеч и пускат издънки с нова черупка. Растат толкова бързо. По-бързо, отколкото очаквах, че е възможно из тези неплодородни земи.

Блут изсумтя.

Шалан с въздишка върна растението в купичката, където го подхранваше. Погледна през рамо.

Нямаше следа от преследвачи. Наистина беше време да спре да се тревожи.

Отново насочи внимание към скицника си — една от тетрадките на Ясна с малко изписани страници — и направи набързо скица на листото. Нямаше подходящи материали: само един въгленов молив, няколко писалки и малко мастило. Ала Шарка се оказа прав. Тя не можеше да престане.

Първо се беше заловила да замени скицата на сантида, както го помнеше от спускането си в морето. Рисунката не можеше да замени онази, направена веднага след случката, но да я има отново — в каква да е форма — почна да лекува раните вътре в нея.

Завърши листото, обърна страницата и подхвана скица на Блут. Не й се щеше да подновява сбирката образи на хора тъкмо с него, обаче възможностите й бяха ограничени. За беля шапката на Блут наистина изглеждаше глупаво — беше твърде малка за главата му. Образът на Блут — приведен напред като рак, загърбил слънцето… Е, поне щеше да е интересна композиция.

— Откъде се сдоби с тази шапка? — попита Шалан, докато рисуваше.

— Изтъргувах я — промърмори той, без да я поглежда.

— Скъпо ли струваше?

Блут сви рамене. Шалан загуби своите шапки при корабокрушението, обаче убеди Твлкав да й даде една от изплетените от паршите. Не беше особено хубава, но пазеше лицето й от слънцето.

Въпреки друсането на вагона, Шалан успя да завърши скицата на Блут. Разгледа я и не остана доволна. Наистина слабо начало на сбирката й — Шалан смяташе, че някак го е окарикатурила. Сви устни. Как ли би изглеждал Блут, ако не й се чумери непрестанно? Ако дрехите му са по-спретнати, ако носи прилично оръжие вместо тази стара тояга?

Отлисти и почна отначало. Нова композиция — може би идеализирана, но някак си правилна. Всъщност Блут би изглеждал храбър и хубав, ако го облечеш както трябва. Униформа. Копие до него. Поглед към хоризонта. Докато завърши рисунката, Шалан се почувства много по-добре. Усмихна се на творбата и я подаде на Блут. Твлкав обяви почивка по пладне.

Блут погледна рисунката, ала нищо не каза. Чукна чула няколко пъти, за да го накара да спре до онзи на Твлкав. Дойде и Таг — този път той управляваше фургона с робите.

— Кратункова билка! — рече Шалан, свали скицника и посочи туфа тънки стъбла зад близката скала.

— Още бурени ли? — изпъшка Блут.

— Да. Ще бъдеш ли така любезен да ми ги донесеш?

— А не могат ли паршите да го направят? Предполага се, че трябва да нахраня чулите…

— Пазачо Блут, кого би предпочел да караш да те чака — добичетата или светлооката дама?

Блут се попочеса под шапката, сетне кисело се изсули от фургона и тръгна към кратунковите. Твлкав се беше изправил на своя фургон и се взираше в хоризонта на юг.

Там се виеше тънка струйка дим.

Шалан изстина. Слезе от мястото си и забърза към Твлкав.

— Бурите да го отнесат! — възкликна тя. — Дезертьорите ли са? Наистина ни преследват?

— Да. Явно са спрели да си приготвят обяд — отговори Твлкав от наблюдателната си позиция на покрива на фургона. — Не ги е грижа, че ще забележим огъня им. Сигурно знаят, че сме само три фургона и надали си струва да ни гонят. Продължаваме ли да се движим, без да спираме често, те ще се откажат. Да. Сигурен съм.

Скочи от фургона и се завтече да даде вода на робите. Не се главоболи да кара паршите да го правят — сам свърши работата. Това повече от всичко доказваше колко се тревожи. Искаше бързо да потеглят.

Така паршите останаха да си плетат в своята клетка зад фургона на Твлкав. Шалан угрижена остана да наблюдава. Дезертьорите бяха видели дирята на кервана.

Шалан усети, че се поти, ала какво можеше да направи? Не можеше да накара кервана да се движи по-бързо. Оставаше й само да се надява, че ще се задържат преди преследвачите, както каза Твлкав.

Не й се струваше вероятно. Няма как чулските фургони да са по-бързи от пешаците.

Разсей се с нещо, рече си тя, щом усети, че я обзема паника. Отвлечи ума си от преследването.

Ами паршите на Твлкав? Шалан ги разгледа. Може би една рисунка на двамата парши, които седят в клетката и плетат?

Не. Твърде нервна беше да рисува, но навярно би могла да разбере нещичко. Запъти се към паршите. Стъпалата й се оплакаха, обаче болката беше поносима. Всъщност, за разлика от предните дни, когато тя криеше болката, сега пресилено охкаше. По-добре Твлкав да си мисли, че положението й се влошава.

Спря пред клетката. Не беше заключена — паршите не бягаха. Закупуването на тези двамата трябва да беше значително вложение за Твлкав. Паршите не бяха евтини и затова доста монарси и могъщи светлооки събираха по много от тях.

Единият парш погледна Шалан и се върна към работата си. Едната? Трудно беше да различиш мъжете от жените парши, без да ги съблечеш. Тези двамата имаха бяла кожа с червена мраморна шарка. Бяха набити, към пет стъпки високи, и гологлави.

Не беше лесно да се съзре заплаха в тези двама скромни работници.

— Как се казвате? — попита Шалан.

Единият парш вдигна поглед, а другият продължи да плете.

— Името ти — настоя Шалан.

— Едно — рече паршът. Посочи спътника си. — Две.

Сведе глава и продължи да работи.

— Доволни ли сте от живота? Ако имахте възможност, не бихте ли искали да сте свободни?

Паршът я погледна и се смръщи. Набръчка чело, повтори беззвучно част от думите й, сетне поклати глава. Не разбра.

— Свободни? — подтикна го Шалан.

Паршът се наведе и продължи да плете.

Всъщност изглежда смутен, помисли Шалан. Срамува се, че не разбира. Позата му говореше „Моля те, престани да питаш.“ Шалан стисна скицника под мишница и взе Спомен как двамата парши работят.

Това са зли чудовища, твърдо си каза тя. Съществата от легендите, които скоро ще почнат да рушат всички и всичко наоколо. Трудно й беше да го повярва, докато гледаше двамата парши в клетката, макар да бе приела доказателствата.

В името на Бурите, Ясна имаше право. Убеждаването на светлооките да изоставят паршите си щеше да бъде почти невъзможно. Тя се нуждаеше от много, много солидно доказателство. Неспокойно се върна на мястото си и се покатери на седалката, като се постара да гримасничи от болка. Блут й беше оставил наръч кратункови стъбла и сега се занимаваше с добитъка. Твлкав беше измъкнал някаква храна за обяд. Навярно щяха да се хранят в движение.

Шалан се поуспокои и се насили да скицира някои от растенията наоколо. Скоро почна да рисува хоризонта и скалните образувания наблизо. Вече не беше студено като в първите й дни с роботърговците, ала сутрин още дъхът й излизаше като пара.

Твлкав мина край нея и я изгледа с неудобство. След снощния им сблъсък край огъня почна да се държи по-иначе.

Шалан продължи да рисува. Тук земята определено беше много по-равна, отколкото в родния й край. А растенията бяха по-малко и по-жилави. И…

… И това отпред друг стълб дим ли беше? Изправи се и засенчи очи с ръка. Да. Още дим. Шалан погледна на юг, към преследвачите.

Таг спря до нея — също беше забелязал дима. Завтече се към Твлкав и двамата взеха да спорят тихо.

— Търговецо Твлкав. — Шалан отказваше да го нарича майстор, както му се полагаше като на пълноправен търговец. — Бих искала да чуя разговора.

— Разбира се, Сиятелна, разбира се — закърши ръце Твлкав и се приближи с клатушкане към нея. — Видяхте дима зад нас. Навлязохме в един коридор между Пустите равнини и Плитките крипти и родствените им села. Движението е по-оживено тук, отколкото в по-голяма част от Мразовитата земя, разбирате ли. Затова не е неочаквано да се натъкнем на други…

— Онези пред нас?

— Ако имаме късмет, това е керван.

А ако нямаме късмет… Не беше нужно да пита. Други дезертьори или разбойници.

— Можем да ги избегнем — рече Твлкав. — Само голяма група хора биха дръзнали да палят огньове за обяда си, като покана… или предупреждение. Малките кервани, като нашия, не поемат такъв риск.

— Ако керванът е голям — разсъждаваше Таг и се чешеше по челото с дебелия си показалец, — значи имат охрана. Добра защита.

Погледна на юг.

— Да — съгласи се Твлкав. — Но може и да се намърдаме между двама врагове. Опасност от всички страни…

— Тези зад нас ще ни настигнат, Твлкав — каза Шалан.

— Аз…

— Ловецът ще се прибере с норка, ако няма телми — продължи тя. — Онези дезертьори трябва да убиват, за да оцелеят. Не каза ли, че тази вечер ще има буря?

— Да — неохотно призна Твлкав. — Два часа след залез, ако списъкът, който купих, не греши.

— Не знам как разбойниците преживяват бурите — каза Шалан, — обаче очевидно са решили да ни догонят. Обзалагам се, че планът им е да ползват фургоните ни като убежище, след като ни убият. Няма да ни пуснат да си вървим.

— Може би — отговори Твлкав. — Може би, да. Но, Сиятелна, щом ние виждаме онзи дим пред нас, значи и дезертьорите го виждат…

— Аха — обади се Таг, все едно току-що беше осъзнал това. — Цепим на изток. И убийците да преследват онази група отпред.

— Ще ги оставим да нападнат другите вместо нас? — възкликна Шалан и скръсти ръце.

— Какво друго очаквате да сторим, Сиятелна? — ядоса се Твлкав. — Ние, видите ли, сме нищожни кремлинги. Едничкият ни избор е да страним от по-едрите създания и да се надяваме те да се гонят взаимно.

Шалан присви очи и се взря в тънкия стълб дим напред. Лъжеха ли я очите, или димът наистина се сгъстяваше? Всъщност, стълбовете изглеждаха еднакви.

Няма да гонят плячка колкото тях, помисли Шалан. Напуснали са армията, избягали са. Те са страхливци.

Видя, че и Блут гледа назад — наблюдаваше дима с неразгадаемо изражение. Отвращение? Копнеж? Страх? Наоколо му нямаше духчета, които да й подскажат.

Страхливци, повтори си тя. Или просто разочаровани хора? Камъни, които са почнали да се търкалят по наклона и вече не знаят как да спрат.

Нямаше значение. Видеха ли сгода, камъните щяха да смажат Шалан и спътниците й. Нямаше да им помогне да тръгнат на изток. Дезертьорите щяха да се заемат с лесната плячка — бавните фургони — а не с вероятно по-трудната плячка напред.

— Тръгваме към втория стълб дим — заключи Шалан и седна.

Твлкав се обърна към нея.

— Вие няма…

Млъкна, когато Шалан го погледна в очите.

— Вие… — пак подзе той и облиза устни. — Няма да се доберете до… Пустите равнини толкова бързо, Сиятелна, ако се прикачим към по-голям керван, нали разбирате. Може да се окаже лошо.

— Ще се занимавам с това, ако стане нужно, търговецо Твлкав.

— Онези пред нас няма да спрат — предупреди Твлкав. — Може да пристигнем в лагера им и да установим, че са си отишли.

— Значи те или пътуват към Пустите равнини, или се връщат оттам по коридора към пристанищните градове. Ще ги пресрещнем и в двата случая.

Твлкав кимна с въздишка и се развика на Таг да бърза.

Шалан седна. Усещаше вълнение. Блут се върна и зае мястото си. После побутна към нея някакви съсухрени корени. Явно това беше обядът. Скоро фургоните се отправиха на север. Сега фургонът на Шалан беше трети.

Тя се настани — намираха се на часове от втората група, дори и да успееха да я настигнат. За да се избави от притесненията, завърши скиците си на пейзажа. После почна да рисува небрежно — просто оставяше молива да се движи по своя воля.

Нарисува танцуващи във въздуха небесни змиорки. Нарисува доковете в Карбрант. Нарисува Ялб, ала лицето му й се стори някак чуждо и не можа да улови пакостливите искри в очите му. Навярно грешките се дължаха на тъгата й при мисълта какво може да му се е случило.

Отгърна страницата и почна да скицира каквото й дойде на ума. Моливът се размърда и изобрази елегантна дама с внушителна рокля. Свободна и гладка от талията надолу, тясна на гърдите и стомаха. Дълги и широки ръкави, единият — затворен, за скритата ръка, а другият — срязан на лакътя и драпиран край оголената предмишница.

Дръзка и хладнокръвна жена. Овладяна. Без да си дава сметка, Шалан нарисува своето лице на фигурата на жената.

Спря и моливът закръжи над образа. Това не беше тя. Нали? Възможно ли беше?

Докато фургонът подскачаше по камънаците и растенията, Шалан се взираше в рисунката. Отгърна страницата и почна друга. Бална рокля, дама в кралския двор, обградена от първенците на Алеткар, както си ги представяше. Високи и силни. Жената беше на мястото си сред тях.

Шалан нарисува своето лице на тази фигура.

Прелисти и направи нова рисунка. После още една.

Последната изобразяваше нея, седнала на края на Пустите равнини. Загледана на изток, към тайните, които Ясна търсеше.

Шалан обърна страницата и продължи да рисува. Ясна на кораба, седнала до писалището, заобиколена от листове и книги. Не обстановката беше важна, а лицето. Тревожно и ужасено. Изтощено до крайност.

Шалан го направи добре. Това беше първата рисунка след корабокрушението, която улавяше съвършено видяното. Бремето на Ясна.

— Спри колата — рече Шалан, без да вдига очи.

Блут я изгледа. Тя устоя на желанието да повтори. За съжаление, Блут не се подчини веднага.

— Защо? — поиска да узнае той.

Шалан вдигна поглед. Димът още беше далеч, но тя се оказа права — сгъстяваше се. Хората бяха спрели и бяха наклали голям огън за обяда. Ако можеше да се съди по дима, бяха много повече от другата група.

— Ще се преместя отзад. Трябва да проверя нещо. Можеш да продължиш, щом се настаня. Моля те, спри и ме повикай, когато наближим.

Блут въздъхна, обаче спря чула с няколко почуквания. Шалан слезе, взе кратунковите стъбла и тетрадката и отиде отзад. Когато влезе вътре, Блут незабавно потегли и извика нещо в отговор на Твлкав, който искаше да знае защо се бавят.

С вдигнати страници, фургонът на Шалан беше сенчест и усамотен, а сега вървеше последен и никой не можеше да я гледа през вратата. За беля, да пътува отзад беше и по-неудобно. Ситните скални пъпки предизвикваха изненадващо силно клатушкане и друсане.

Сандъкът на Ясна беше вързан до предната стена. Шалан отвори капака, за да получи някакво осветление от сферите вътре. После се облегна на възглавницата, стъкмена от платната, с които бяха увити книгите на Ясна. Шалан беше отпрала и кадифената обшивка на вътрешността на сандъка, за да се завива с нея нощем. Твлкав не успя да я снабди с одеяло.

Шалан разви стъпалата си, за да ги намаже с пресен сок от кратункова билка. Раните бяха хванали коричка и бяха много по-добре от предния ден.

— Шарка?

Той избръмча някъде наблизо. Шалан го беше помолила да си стои отзад, за да не тревожи Твлкав и пазачите.

— Стъпалата ми заздравяват. Ти ли направи това?

— Мммм… Почти не знам защо човеците се чупят. А още по-малко — защо се… поправят.

— Вашият род не се ли наранява? — поинтересува се Шалан, скърши едно растение и изцеди няколко капки сок върху лявото си стъпало.

— Ние се счупваме. Само че… по-различно от хората. И не се поправяме без помощ. Не зная защо вие се поправяте. Защо?

— Това е природно свойство на нашите тела. Живите създания се поправят от само себе си.

Шалан взе една сфера, за да потърси ситните червени духчета на загниването. Съгледа няколко около една порезна рана, бързо я намаза със сок и пропъди духчетата.

— Бих искал да знам защо нещата работят — съобщи Шарка.

— Мнозина от нас — също — отвърна Шалан, приведена над стъпалото си. Свъси се, когато фургонът удари по-едър камък. — Снощи пред Твлкав край огъня започнах да светя.

— Да.

— Знаеш ли защо?

— Лъжи.

— Роклята ми се промени. Кълна се, че снощи нямаше петна и дрипи. А сега има.

— Ммм. Да.

— Трябва да управлявам тези способности. Ясна ги наричаше Тъкане на Светлина. Намекваше, че е по-безопасно от Превръщането.

— Книгата?

Шалан се свъси и се облегна на стената на фургона. На пода до нея се виждаха дълги драскотини като от нокти. Сякаш някой от робите в пристъп на безумие беше опитал да издере с нокти пътя си към свободата.

Океанът погълна Сияйни слова, книгата, която Ясна й подари. Струваше й се по-голяма загуба от Книгата с безкрайните страници, другият подарък от Ясна. Все още не разбираше съвсем смисъла.

— Така и не успях да я прочета. Когато се доберем до Пустите равнини, трябва да се погрижим да се сдобием с друго копие.

Доколкото целта им беше военен лагер, Шалан се съмняваше, че ще има много книги за продан.

Вдигна сферата. Тя беше почнала да потъмнява и имаше нужда от презареждане. Какво щеше да се случи, ако не успееха да настигнат групата пред тях преди бурята да започне? Дали дезертьорите щяха да се проврат през бурята и да ги спипат? И да се доберат до безопасността на техните фургони?

Гръм да го удари, каква бъркотия. Имаше нужда от нещо, за което да се захване.

— Сияйните рицари са се свързвали с духчетата — заговори тя, повече на себе си, отколкото на Шарка. — Симбиоза, като малкия кремлинг, който живее в шистокора. Кремлингът чисти лишеите и така едновременно се храни и поддържа шистокора чист.

Шарка забръмча объркано.

— А… аз шистокор ли съм или кремлинг?

— И двете — отговори Шалан. Въртеше диамантената сфера в пръстите си — малкият скъпоценен камък светеше бодро, потопен в стъклото. — Стихиите, силите, които движат света, са по-податливи на духчетата. Или пък… доколкото духчетата са късчета от тези Стихии, може би са по-добри в това да си влияят взаимно. Нашата връзка ми дава способност да боравя с една от Стихиите. В случая, светлината, силата на осветляването.

— Лъжи — прошепна Шарка. — И истини.

Шалан стисна сферата в юмрук. Сферата светеше през кожата й и ръката й изглеждаше червена. Шалан повели на Светлината да навлезе в нея, ала нищо не стана.

— Е, и как го карам да проработи?

— Може би ядеш светлината? — предположи Шарка и се премести на стената до главата на Шалан.

— Да я ям ли? — усъмни се Шалан. — По-рано не ми беше нужно да ям сфери, за да получа Светлина на Бурята.

— Ама може и да подейства. Опит?

— Съмнявам се, че мога да погълна цяла сфера. Дори и да исках, а аз определено не искам.

— Мммм — отговори Шарка. От вибрирането му дъските потрепериха. — Значи, сферите не са сред нещата, които човеците обичат да ядат?

— В името на Бурите, не. Не си ли внимавал?

— Внимавах — подразни се Шарка. — Но е трудно да се каже! Вие поглъщате разни неща и ги превръщате в други неща… Много любопитни неща, а ги укривате. Имат ли стойност? Обаче ги изоставяте. Защо?

— Този разговор приключи — отвърна Шалан и разтвори юмрука си. В интерес на истината, нещо в думите на Шарка й се струваше правилно. Преди не беше яла сфери, а някак беше… погълнала Светлината. Сякаш я пиеше.

Вдъхна я, нали? Взря се в сферата за миг, после рязко пое дъх.

Получи се. Светлината излезе от сферата в миг и като ярка линия се вля в гърдите й. Оттам се разпространи и я изпълни. Необичайното усещане я направи нетърпелива, бдителна, подготвена. Жадуваща да прави… нещо. Мускулите й се напрегнаха.

— Получи се — каза Шалан. Докато говореше, Светлината се кълбеше с бледо сияние пред нея. Издигаше се и от кожата й. Трябваше да се поупражнява, преди да излезе до край. Тъкане на Светлината… Имаше потребност да сътвори нещо. Реши да подобри вида на роклята си, както беше направила вече.

Нищо не стана. Не знаеше какво да прави, кои мускули да използва и да ги използва ли въобще. Шалан седна безсилна и се зачуди как да накара Светлината да работи. Чувстваше се негодна, а Светлината изтичаше през кожата й.

Изчезна напълно за няколко минути.

— Е, това определено не беше впечатляващо — каза Шалан и се пресегна за още кратункови стъбла. — Може би да опитам Превръщане?

— Опасно — бръмна Шарка.

— Така ми каза и Ясна. Ала тя вече не може да ме учи, няма я. А доколкото знам, единствено тя умееше да Превръща. Значи, или трябва да се упражнявам сама, или никога да не развия тази способност.

Изцеди още малко сок от билката и понечи да го втрие в раната на другото стъпало, но спря. Раната беше забележимо по-малка отколкото преди няколко мига.

— Светлината на Бурята ме лекува.

— Кара те да се поправиш?

— Да. Отче на Бурята! Правя нещата почти случайно.

— Как може нещо да е „почти“ случайно? — обади се Шарка с искрено любопитство. — И преди си казвала това. Не знам какво означава.

— Е, добре. Преди всичко, израз. — И преди Шарка да попита още нещо, тя продължи. — А това е нещо, което казваме, за да предадем мисъл или чувство, но не буквален факт.

Шарка зажужа.

— А това какво означава? — попита Шалан и все пак втри сока в стъпалото си. — Като жужиш така. Какво чувстваш?

— Хммм… Развълнуван. Да. Отдавна никой не е изучавал вашия род.

Шалан изцеди още малко сок върху пръстите на краката си.

— Дошъл си да се учиш? Чакай малко… Ти си учен?

— Разбира се. Хмм. Защо иначе да идвам? Ще науча толкова много, преди да…

Той млъкна внезапно.

— Шарка? Преди какво?

— Израз. — Каза го съвършено равно, без тон. Все повече и повече говореше като личност, понякога звучеше жив. А сега всеки цвят изчезна от гласа му.

— Лъжеш — обвини го Шалан и го изгледа. Шарка се беше свил наполовина, станал беше колкото юмрук.

— Лъжа — неохотно призна той.

— Ужасен лъжец си — с изненада осъзна Шалан.

— Да.

— Та ти обичаш лъжите!

— Очарователни са. Всички вие сте толкова очарователни.

— Кажи ми сега каквото щеше да кажеш, преди да се спреш — нареди Шалан. — Ще разбера дали ме лъжеш.

— Хмм. Звучиш като нея. Все повече.

— Кажи ми.

Шарка избръмча раздразнено — бързо и високо.

— Ще науча каквото мога от теб, преди да ме убиеш.

— Мислиш… Мислиш, че аз ще те убия?

— Така стана с другите — отговори Шарка по-меко. — Така ще стане и с мен. Това е… повторение.

— Това има нещо общо със Сияйните рицари — каза Шалан, вдигна ръце и почна да сплита косите си. По-добре, отколкото да ги остави разпуснати, макар че без гребен и четка и сплитането беше трудна работа. Бурите да го отнесат, рече си тя. Трябва ми баня. И сапун. И още сума неща.

— Да. Рицарите убиха своите духчета.

— Как? Защо?

— Клетвите им — каза Шарка. — Само това знам. Моят род, ние се оттеглихме и много от нас запазиха ума си. Но дори и сега ни е трудно да мислим отделно, вън от рода си, освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако нямаме човек.

— Значи това получаваш. Симбиоза — рече Шалан, докато разресваше косите си с пръсти. — Аз получавам достъп до Повеляването на Стихиите, а ти получаваш мисъл.

— Разсъдък. Мисъл. Живот. Това са човешки неща. Ние сме идеи. Идеи, които искат да живеят.

Шалан продължи да работи по косите си.

— Няма да те убия — твърдо заяви тя. — Няма.

— Не допускам, че и другите са го направили умишлено. Но това не е важно.

— Много е важно. Няма да го направя. Не съм Сияен рицар. Ясна го каза недвусмислено. Човек, който може да борави с меч, не е непременно войник. Това, че мога каквото мога, не ме прави една от тях.

— Ти изрече клетвите.

Шалан застина.

Животът преди смъртта… Думите се понесоха към нея от сенките на миналото й. Миналото, за което не искаше да мисли.

— Ти живееш лъжите — продължи Шарка. — Това ти дава сила. Ала истината… Без да говориш истината, ти няма да можеш да израстеш, Шалан. Някак го знам.

Шалан привърши с косите си и се зае да превързва стъпалата. Шарка се беше преместил на другата стена на тракащия фургон и се беше настанил там, едва видим в мъждивата светлина. На Шалан й оставаха едва шепа заредени сфери. Малко Светлина на Бурята, предвид бързината, с която излезе от нея. Дали да не я използва, за да доизлекува краката си? А дали въобще можеше да го прави умишлено, или и тази способност щеше да й се изплъзне както Тъкането на Светлина.

Пъхна сферите в кесията. Щеше да ги запази за всеки случай. Засега тези сфери и тяхната Светлина бяха единственото й оръжие.

Щом се превърза, Шалан се изправи в раздрънкания фургон и установи, че болката почти е отзвучала. Можеше да ходи почти нормално, ала още не й се щеше да върви надалеч без обувки. Остана доволна и почука на дъската, която се намираше най-близо до Блут.

— Спри фургона!

Този път не се наложи да повтаря. Заобиколи и се настани до Блут. Начаса забеляза дима пред тях. Беше повече, по-тъмен и се кълбеше буйно.

— Това не е огън за готвене — установи Шалан.

— Аха — мрачно се съгласи Блут. — Нещо голямо гори. Навярно фургони. — Хвърли един поглед на Шалан. — Който и да е там горе, не виждам да му е провървяло.