Брандън Сандърсън
Сияйни слова (117)

82
За слава осветени

„Има само едно, което ще наблюдаваш. Макар всички те да имат някакво отношение към предварителното познание, Моелак е най-силният в това. Докосването му се процежда в душата, когато тя се отделя от тялото и създава проявления, захранвани от искрата на самата смърт. Но не, това е отвличане на вниманието. Отклонение. Властване. Трябва да обсъдим естеството на властването.“

Из „Диаграмата“, книга от второто чекмедже на писалището: параграф 15

Каладин закуцука нагоре по виещия се път към двореца. Кракът му бе целият възлеста болка. Почти падна, когато се добра до портите. Отпусна се върху тях и задиша тежко. Държеше патерицата под мишница, а в другата ръка стискаше копието. Все едно можеше да направи нещо с него.

Трябва… да се добера… до краля…

А как да отведе Елокар? Моаш щеше да наблюдава. Бурята да го отнесе. Вече убийството можеше да стане всеки ден… всеки час. Със сигурност Далинар бе достатъчно далеч.

Продължавай. Да се движиш.

Каладин залитна в преддверието. Нямаше стражи на портите. Лош знак. Трябваше ли да вдигне тревога? В стана нямаше войници, които да помогнат, а и ако той се появеше с подкрепление, Гробовния и хората му щяха да заподозрат нещо. Сам, Каладин щеше да успее да се срещне с краля. Най-силно се надяваше да отведе Елокар някъде на сигурно място без да вдига шум.

Глупак, рече си Каладин. Сега ли променяш решението си? След всичко това? Какви ги вършиш?

Но, Бурята да го отнесе… кралят се стараеше. Наистина. Беше надменен, може би неспособен, но се стараеше. Беше искрен.

Каладин спря изтощен. Раненият крак виеше от болка и той се облегна на стената. Не трябваше ли да е по-лесно? Сега, след като взе решението, не трябваше ли да е съсредоточен, уверен, силен? Не усещаше нищо подобно. Чувстваше се изстискан, объркан и несигурен.

Отблъсна се от стената. Продължавай. Дано Всемогъщият не допусне да закъснее.

Нима пак се молеше?

Тръгна през притъмнелите коридори. Не трябваше ли да има повече светлина? С труд се добра до горните покои на краля, със съвещателната зала и балкона отстрани. Двамина в униформи на Мост Четири пазеха на вратите, ала Каладин не ги познаваше. Тези мъже не бяха мостови, не бяха дори от старата кралска гвардия. Проклятие.

Каладин закуцука към тях. Знаеше, че трябва да погледне. Беше напълно прогизнал и влачеше крак — забеляза, че оставя кървава диря. Беше разкъсал шевовете на раните си.

— Стой — рече единият. Имаше такава трапчинка на брадичката, все едно някой го беше праснал в лицето с брадва като малък. Той огледа Каладин от глава до пети. — Ти си онзи, когото наричат Благословения от Бурята.

— Вие сте хора на Гробовния.

Онези се спогледаха.

— Спокойно — каза Каладин. — С вас съм. Моаш тук ли е?

— Сега не е на смяна. Спи. Днес е важен ден.

Не съм закъснял, успокои се Каладин. Имаше късмет.

— Искам да участвам в това, което правите.

— Взети са мерки за това, мостови — отговори войникът. — Върни се в казармата и се прави, че нищо не се случва.

Каладин се приведе към него, все едно се канеше да прошепне нещо. Мъжът се наведе напред.

Каладин пусна патерицата и стовари копието между краката му. После веднага се завъртя на здравия крак и дръпна другия, като го шибна с копието.

Онзи вдигна оръжието си в опит да отбие удара и почна да вика.

— На оръжие! На…

Каладин удари и изби копието му. Пусна своето и хвана заговорника за гушата с изтръпнали влажни пръсти. Блъсна главата му в стената. После се изви и падна, забивайки лакът в главата на онзи с трапчинката и я натисна в пода.

И двамата мъже застинаха неподвижни. Замаян от внезапното усилие, Каладин се стовари върху вратата. Светът се завъртя. Поне разбра, че още може да се бие без Светлина.

Разсмя се, ала смехът му премина в кашлица. Наистина ли нападна тези хора? Вече беше замесен. В името на Бурята, дори не знаеше защо го прави. Отчасти заради искреността на краля, но не това бе истинската причина, не и дълбоко вътре в него. Знаеше, че трябва да го направи, но защо? От мисълта, че кралят умира без основателна причина, му се гадеше. Напомняше му за онова, което беше сторено с Тиен.

Но и то не беше цялата причина. Бурята да го отнесе, и сам не можеше да се разбере.

Пазачите не помръдваха, само потръпнаха няколко пъти. Каладин кашляше и кашляше, бореше се за въздух. Нямаше време за слабост. Пресегна се с изкривени пръсти и завъртя дръжката на вратата. Отвори. Почти падна в стаята, после с труд се изправи на крака.

— Ваше Величество? — викна той. Подпираше се на копието и влачеше ранения крак. Добра се до гърба на някакъв диван и се опря, за да се изправи напълно. Къде беше кра…

Кралят лежеше на дивана и не мръдваше.

* * *

Адолин замаха широко с Меча. Поддържаше съвършена Вятърна позиция. От върха на оръжието му пръскаше вода, докато той сечеше шията на един паршенд. От трупа изпращя червена мълния и свърза войника със земята, когато той умря. Алетите наоколо гледаха да не стъпят в локвата до трупа. Научиха по трудния начин, че тези странни светкавици убиват бързо през водата.

С вдигнат меч, Адолин поведе нападение над най-близката група паршенди. Проклета да е тази буря и ветровете, които я донесоха! За щастие, поне мракът малко се отдръпна, щом Навани прати фабриали, които заливаха бойното поле в изключително равна бяла светлина.

Адолин и отрядът му отново се сразиха с паршендите. Когато се озова между противниците обаче, Адолин усети как нещо тегли лявата му ръка. Ласо? Дръпна се назад. Никое въже не можеше да удържи Бронята. Изръмжа и изтръгна въжето из ръцете, които го държаха. После се сгърчи, понеже друго въже впримчи шията му и го задърпа назад.

Адолин кресна, почна да се върти и замахна с меча към въжето да го пререже. Още три ласа излетяха към него от тъмнината. Паршендите бяха пратили цял отряд. Адолин мина към отбранителни движения с Меча, защото Захел го бе обучил как да се справя с нападения с ласо. Би трябвало да са опънали още въжета ниско до земята пред него с очакването той да нападне… Да, имаше въжета.

Адолин заотстъпва, като сечеше въжетата, които стигаха до него. За нещастие, войниците му разчитаха той да разкъса линията на паршендите. Когато вместо да напада, той се изтегли, противниците настъпиха срещу алетите с многобройна сила. Както винаги, не бяха в обичайни бойни редове, а в малки отряди и по двойки. Тактиката им беше страховито сполучлива на това безредно, прогизнало от дъжда бойно поле, при припукващите мълнии и поривите на вятъра.

Перел, когото Адолин беше сложил да командва близо до светлините, нареди изтеглянето на фланга. Адолин изсипа поредица ругатни, сряза последното ласо и отстъпи. Държеше Меча в готовност, да не би паршендите да решат да ги преследват.

Не ги преследваха. Ала две фигури тръгнаха близо до Адолин, когато той се включи в отстъплението.

— Още сте живи, мостови? — попита той.

— Още сме живи — отвърна Белязания.

— От Вас висят въжета, сър — обади се Дрей.

Адолин протегна ръка и го остави да среже въжетата с ножа си. Наблюдаваше през рамо как паршендите възстановяват линията си. От по-голяма дълбочина чуваше острите им напеви между трясъците на мълниите и поривите на вятъра.

— Продължават да пращат отряди, които да ме въвличат в бой и да ме разсейват — каза Адолин. — Намерението им не е да ме победят; искат само да ме извадят от сражението.

— Рано или късно ще им се наложи наистина да се бият с Вас — отвърна Дрей, докато режеше още едно въже. Пресегна се и прокара длан по голата си глава да я отрие от дъжда. — Не могат да оставят един Броненосец на мира.

— Всъщност точно това правят — каза Адолин, присвил очи и заслушан в далечния напев.

Той затича с тракане на Бронята през блъскания от вятъра дъжд към командния пост при светлините. Перел, увит в грамадна дреха за бурно време, стоеше и ревеше заповеди. Припряно отдаде чест на Адолин.

— Какво е положението?

— Плуваме прави, Сиятелни — отвърна Перел.

— Нямам представа какво ще рече това.

— Понятие от плуването, сър. Ще рече, бием се напред и назад, но нямаме напредък. Просто сме наравно; всяка от страните търси пробив. Най-много ме тревожат паршендските резерви. Би трябвало досега да са влезли в боя.

— Резервите ли? — учуди се Адолин и си взря отвъд мрачното плато. — Искаш да кажеш, певците.

И отдясно, и отляво алетите се сражаваха с други паршендски единици. Войниците викаха и крещяха, оръжията се удряха в познатите смъртоносни звуци на бойното поле.

— Да, сър. Опират в онова скално образувание по средата на платото и пеят с целите си проклети сърца.

Адолин помнеше този огромен скален израстък, надвиснал в смътната светлина. Беше толкова голям, че отгоре му можеше да се смести цял батальон.

— Можем ли да се изкачим от задната страна?

— В този дъжд, Сиятелни? — уточни Перел. — Малко вероятно. Може би Вие можете, но наистина ли искате да идете сам?

Адолин очакваше познатото нетърпение да го подтиква напред, очакваше желанието да се хвърли в боя, без да го е грижа за последиците. Обучавал се беше да устоява на това желание и сега с изненада откри, че го… няма. Нищо.

Свъси се. Уморен беше. Умората ли беше причината? Обмисли положението под звуците на дъжда, който барабанеше по шлема му.

Трябва да се доберем до паршендите, които остават назад, разсъждаваше той. Татко иска те да влязат в бой и песента да спре…

Какво беше казала Шалан за вътрешните плата? И за скалните образувания по тях?

— Събери ми един батальон — нареди Адолин. — Хиляда човека, тежка пехота. Половин час след като тръгна с тях, прати всички останали да нападнат паршендите. Ще опитам нещо и искам да ги разсееш.

* * *

— Ти си мъртъв — викна Далинар към небето. Завъртя се наоколо. Още беше на централното плато, между трите бойни полета, и адютантите и помощниците около него се сепнаха. — Каза ми, че си бил убит!

Дъждът биеше лицето му. Дали слухът не го лъжеше в шума на дъжда и виковете?

— Аз не съм Всемогъщият — отвърна гласът. Далинар се заозърта из придружителите си. Четиримата мостови в дрехи за бурно време отстъпиха като подплашени. Капитаните тревожно се взираха в облаците с ръце на дръжките на мечовете.

— Някой от вас чу ли този глас? — попита Далинар.

И жените, и мъжете поклатиха глави.

— Вие… чувате Всемогъщия? — попита една от жените вестоносци.

— Да. — Това бе най-простият отговор, макар Върховният принц да не бе сигурен какво се случва. Продължи по пътя си през централното плато с намерението да провери фронта на Адолин.

— Съжалявам — повтори гласът. За разлика от виденията, сега Далинар не виждаше образ, който да изговаря думите. Те сякаш идеха отникъде. — Ти се бори упорито. Ала аз не мога да сторя нищо за тебе.

— Кой си ти? — промълви Далинар.

— Аз съм този, който остана — отвърна гласът. Не звучеше съвсем като във виденията; този глас притежаваше дълбочина. Плътност. — Аз съм Негова отломка и останка. Видях трупа му, видях как умира, как Злото го уби. И аз… аз избягах. За да продължа, както винаги. Частицата от Бога, останала в този свят, ветровете, които хората трябва да усещат.

Дали отвръщаше на въпроса на Далинар, или просто говореше? Във виденията отначало Далинар приемаше, че разговаря с този глас, само за да открие, че разговорът е привиден, че думите на гласа са предварително подредени. Не можеше да прецени дали и сега не е така.

В името на Бурите… да не би и сега да получаваше видение? Замръзна на място и внезапно си представи ужасна картина: как лежи на пода в двореца и си е въобразил всичко, което доведе до днешното сражение в дъжда.

Не, с усилие реши той. Няма да тръгвам по този път. Досега винаги осъзнаваше кога има видение; нямаше основание да вярва, че това се е променило.

Резервите, които беше наредил да подкрепят Аладар, притичаха край него. Копиеносци със сочещи към небето върхове на оръжията. Много опасно при истинска мълния, но нямаха особен избор.

Далинар почака гласът да каже друго, но нищо не последва. Продължи по пътя си и скоро наближи платото на Адолин.

Това гръм ли беше?

Не. Далинар се извърна и съгледа кон, който препускаше по платото към него, а на гърба му седеше вестоносец. Вдигна ръка и прекъсна тактическия доклад на капитан Яви.

— Сиятелни господарю! — провикна се жената вестоносец. Спря коня. — Сиятелният Телеб падна! Върховният принц Роион е разгромен. Линиите му са разбити, а остатъкът от войската му е обкръжен от паршендите! Той е хванат в капан на северното плато!

— Проклятие! Капитан Хал?

— Още се държи, с бой си проправя път към мястото, където за последно е забелязан Роион. Почти са го надвили.

Далинар се обърна към Яви.

— Резерви?

— Не знам какво ни остава — отговори капитанът. Лицето му бе пребледняло в мъждивата светлина. — Зависи от това дали някои са излезли в бой.

— Разбери какво става и ги доведи тук! — нареди Далинар и хукна към вестоносеца.

— Долу — рече на жената.

— Сър?

— Долу!

Жената се смъкна от седлото и Далинар стъпи в стремето и се метна. Обърна коня — за пръв път беше благодарен, че не е в Броня. Инак този лек кон нямаше да може да го носи.

— Събери каквото можеш и ме следвай! — изрева той. — Трябват ми хора, ако ще да се наложи да изтеглиш батальона копиеносци от фронта на Аладар.

Отговорът на капитан Яви се удави в дъжда. Далинар се приведе ниско и смуши коня с пети. Животното изпръхтя. Далинар трябваше да се бори с него, преди да го накара да тръгне. Добичето се боеше от трещенето на мълниите в далечината.

Щом го насочи накъдето трябва, Далинар остави коня и той препусна с готовност. Летеше през платото, триажните палатки, командните постове и полевите кухни се сливаха в едно. Като приближи северното плато, дръпна юздите и се заозърта за Навани.

Навани не беше тук, но той видя проснати на земята няколко грамадни черни платнища. Тя бе работила. Провикна се да попита една жена инженер, тя му посочи и Далинар препусна нататък покрай пропастта. Подмина поредица от още наредени на камък платнища.

Отвъд пропастта от лявата му страна хората умираха с викове и крясъци. Далинар сам видя колко зле върви сражението за Роион. Опасността личеше от разпокъсаните групи войници, от обкръжените развети знамена. Хората бяха пръснати на малки уязвими групи, обкръжени от червенооките врагове. Алетите щяха да продължат боя, но с разкъсването на строя им, изгледите бяха мрачни.

Далинар помнеше как той се би така, сред море от врагове и без надежда за спасение. Смуши коня да побърза още и скоро съгледа Навани. Тя стоеше под чадър и напътстваше група работници с поредното грамадно платнище.

— Навани! — викна той и спря коня, който се хлъзна до платнището срещу нея. — Трябва ми чудо!

— Работя по въпроса — викна и тя в отговор.

— Няма време за работа. Изпълнявай своя план. Веднага.

Твърде далече беше, та да види гневния й поглед, но можа да го почувства. За щастие, тя махна с ръка да отпрати работниците и почна да дава заповеди на инженерите. Жените хукнаха към пропастта, където лежаха подредени камъни. Вързани са с въжета, помисли Далинар, обаче не знаеше как става всичко това. Навани даваше указания, викайки.

Твърде много време, прецени Далинар с тревога и се взря оттатък пропастта. Дали бяха спасили Бронята и Меча на Телеб? Не можеше да скърби за човека, не и сега. Но от въоръжението му имаха нужда.

Зад Далинар се събираха войници. Стрелците с лък на Роион, най-добрите във всички лагери. Под дъжда, те бяха непотребни. Навани излая заповед и инженерите се дръпнаха назад. Работниците бутнаха редицата от четиридесетина камъка в пропастта.

Зад гърба на Далинар платнищата се вдигнаха на петдесет стъпки във въздуха, издърпани за предните ъгли и по средата. В миг покрай пропастта се появи редица от шатри.

— Действайте! — рече Далинар и вкара коня между две палатки. — Стрелци, напред!

Войниците се завтекоха под палатките. Някои мърмореха, че не се виждат никакви подпорни пръти, които да държат платнищата във въздуха. Навани беше вдигнала само предниците и така платнищата се спущаха назад. Дъждът се стичаше по наклона. Платнищата имаха и страни. Отворени бяха само лицата, които гледаха към бойното поле на Роион.

Далинар се метна от седлото и подаде юздите на някакъв работник. Изтича под една палатка, където се строяваха стрелците. Навани влезе с голяма торба през рамо. Отвори я и се видя огромен сияещ гранатов фабриал, опасан с фина метална мрежа.

Тя поработи малко с него и отстъпи.

— Наистина трябваше да разполагаме с повече време за изпитания — предупреди тя Далинар и скръсти ръце. — Привличащите фабриали са нови изобретения. Още съм донякъде притеснена, че това нещо ще засмуче кръвта на всеки, който го докосне.

Фабриалът не засмука ничия кръв. Наместо това, около него бързо почна да се сбира вода. В името на Бурите, работеше! Фабриалът извличаше влагата от въздуха. Стрелците на Роион извадиха тетивите от непромокаемите джобове, превиха лъковете и им ги сложиха под заповедите на лейтенантите. Мнозина от войниците бяха светлооки — стрелбата с лък минаваше за добро Призвание за светлооки със скромно положение. Не всеки можеше да е офицер.

Почнаха да пращат вълни от стрели отвъд пропастта, по обкръжилите войските на Роион паршенди.

— Добре — отсъди Далинар, докато наблюдаваше полета на стрелите. — Много добре.

— Дъждът и вятърът все пак ще затруднят прицелването — предупреди Навани. — И не знам колко добре ще работят фабриалите. Понеже предниците на палатките са отворени, влагата ще се увеличава постоянно. Може съвсем скоро Светлината на Бурята да се изчерпи.

— И това е достатъчно — отговори Далинар. Въздействието на стрелите се видя почти веднага. Обстрелът отвлече вниманието на паршендите от обкръжените войници. Не беше маньовър, който човек да опитва, ако не е отчаян — опасността да улучи своите бе огромна — ала стрелците на Роион доказаха, че заслужават доброто си име.

Далинар притегли Навани с една ръка.

— Справи се добре.

После повика да доведат коня му — неговия кон, а не онова подивяло добиче на жената вестоносец — и излетя от палатката. Тези стрелци щяха да му предоставят прозорец в сражението. Надяваше се да не е прекалено късно за Роион.

* * *

Не!, помисли Каладин и заобиколи дивана от страната на краля. Мъртъв ли беше? Не се виждаше рана.

Кралят шавна, изпъшка лениво и седна. Каладин въздъхна дълбоко. На масичката стоеше празна винена бутилка и понеже беше наблизо, Каладин подуши разсипаното питие.

— Мостови? — завалено попита кралят. — Да злорадстваш ли си дошъл?

— В името на Бурите, Елокар, колко сте изпили?

— Всички… всички говорят за мен — рече Елокар и се просна на дивана. — Собствените ми гвардейци… до един. Лош крал, казват, всички го мразят.

Каладин изстина.

— Те са искали да Ви накарат да пиете, Елокар. И така да облекчите работата им.

— Ъ?

Проклятие. Кралят почти не бе на себе си.

— Хайде — настоя Каладин. — За Вас идват убийци. Махаме се оттук.

— Убийци? — Елокар скокна на крака, но залитна. — Той носи бяло. Знаех си, че ще дойде… обаче онзи път… той се занимаваше само с Далинар… Даже и убиецът не мисли, че съм достоен за престола…

Каладин успя да се провре под мишницата му и да го подхване, а с другата ръка държеше копието за опора. Кралят се отпусна върху него и раненият крак на Каладин изплака от болка.

— Моля Ви, Ваше Величество — рече той и почти падна. — Трябва да опитате да вървите.

— Убийците сигурно искат тебе, мостови — изломоти кралят. — Ти си по-голям водач от мен. Иска ми се… Иска ми се да ме научиш…

За щастие, след това Елокар донякъде се позакрепи. Беше борба двамата да стигнат до прага, където още лежеше тялото на пазача…

Тяло? А къде беше другият?

Каладин се измъкна от краля, когато някакво замъглено петно с нож се хвърли върху него. По усет Каладин рязко дръпна дръжката на копието назад и вдигна ръцете близо до главата си за близък бой, после удари. Острието на копието потъна дълбоко в стомаха на онзи с трапчинката. Мъжът простена.

Ала той не бе замахвал към Каладин.

Беше забил ножа си в страната на краля.

Мъжът с трапчинката се изниза от копието, падна на пода и изтърва ножа. Елокар се пресегна изумен към страната си. Ръката му се окървави.

— Мъртъв съм — прошепна той, втренчен в кръвта.

В този миг болката и слабостта на Каладин сякаш отшумяха. Мигът на ужас бе миг на сила и той го използва, за да разкъса дрехата на Елокар, приклекнал на здравия крак. Ножът беше отскочил от ребро. Кралят кървеше обилно, но от такава рана се оцеляваше с лекарска помощ.

— Притискайте тук — каза Каладин и закри раната с отпрано от кралската риза парче, после тури ръката му там. — Трябва да излезем от двореца. Да намерим някое безопасно място.

Може би на арената за дуели? На ардентите можеше да се разчита, а и те умееха да се бият. Но нямаше ли да е твърде очевидно?

Е, за начало трябваше да излязат от двореца. Каладин грабна копието и тръгна, но кракът му почти го предаде. Успя да се хване, ала остана без дъх от болка и стисна копието, та да не падне.

Бурята да го отнесе. Тази локва кръв в краката му негова ли беше? Разкъсал беше шевовете на раните по-рано, явно и сега.

— Сбърках — обади се кралят. — И двамата сме мъртви.

— Бързия продължи да бяга — изръмжа Каладин и отново преметна ръката на Елокар през рамото си.

— Какво?

— Не можеше да победи, но продължи да тича. И когато бурята го застигна, не беше важно, че той умря, понеже беше бягал с всички сили.

— Сигурно. Добре. — Кралят звучеше замаяно, но Каладин не можа да прецени дали е от алкохола или от кръвозагубата.

— Всички умираме накрая, разбирате ли — продължи Каладин. Двамата вървяха по коридора и се опираха с ръце на стените, за да не паднат. — Затова според мен истински важното е просто колко добре сме тичали. А Вие, Елокар, тичате, откак убиха баща Ви, нищо че проваляте всичко.

— Благодаря? — изломоти кралят.

Стигнаха до пресечка и Каладин реши да минат през вътрешността на двореца, а не през предните порти. Също толкова бързо беше, а можеше и да не е първото място, където заговорниците да потърсят.

Дворецът беше празен. Моаш беше направил всичко, което каза, и беше пратил слугите да се крият, използвайки като претекст нападението на Убиеца в бяло. Отличен замисъл.

— Защо? — прошепна кралят. — Не трябва ли да ме мразиш?

— Не Ви харесвам, Елокар. Но това не означава, че е правилно да допусна смъртта Ви.

— Каза, че трябва да абдикирам. Защо, мостови? Защо ми помагаш?

Не знам.

Свърнаха в някакъв коридор, ала едва бяха минали половината и кралят се свлече на пода. Каладин изруга и приклекна да провери пулса и раната.

От виното е, заключи той. Виното и кръвозагубата бяха замаяли краля прекалено.

Лошо. Каладин отново превърза раната, доколкото можа, а после какво? Да опита да го измъкне на носилка? Да иде за помощ и да рискува да го остави сам?

— Каладин?

Каладин замръзна, все още приклекнал над краля.

— Каладин, какво правиш? — обади се гласът на Моаш иззад гърба му. — Намерихме хората пред вратите на кралските покои. В името на Бурята, ти ли ги уби?

Каладин стана и се обърна. Отпусна тежестта си на здравия крак. Моаш стоеше в другия край на коридора, разкошен в своята синьо-червена Броня. Придружаваше го друг Броненосец, с Меч на рамо и спуснат наличник. Гробовния.

Убийците бяха тук.