Оливър Боудън
Черният флаг (66)

66.

Октомври 1722 година

Имахме добър повод за празник. И празнувахме. Аз обаче бях помъдрял и алкохолът вече не ме влечеше толкова. Предоставих главната роля на екипажа на „Гарвана“. Моряците ми запалиха огньове, изпекоха глигани, танцуваха и пяха, докато силите ги напуснаха, строполиха се на земята и спаха, а после се надигнаха, посегнаха към най-близките мехове с вино и подхванаха всичко отново.

Аз седях на терасата на къщата си с Адевале и Ах Табай.

— Как ви се струва тук, джентълмени? — попитах ги.

Предложих им къщата си за база.

— Ще ни послужи — кимна Ах Табай, — но дългосрочната ни цел е да живеем и да работим сред хората, които закриляме. Такъв е заветът на Алтаир ибн-ла’Ахад.

— Е, дотогава използвайте къщата, както намерите за добре.

— Едуард…

Вече се бях изправил да потърся Ан, но се обърнах към Адевале.

— Да?

— Капитан Удс Роджърс е оцелял — каза ми той. Изругах, спомнил си как гостите на празненството ме принудиха да побягна. — Върнал се е в Англия. Посрамен и затънал в дългове, но все пак е заплаха.

— Ще довърша започнатото, щом пристигна. Давам ти дума.

Той кимна и двамата се прегърнахме за сбогом.

Намерих Ан. Помълчахме, вслушани с усмивка в песните на моряците.

— Заминавам за Лондон — наруших тишината. — Надявах се да отплаваш с мен.

Тя се засмя.

— Англия не е подходящо място за ирландка.

Кимнах. Навярно така беше по-добре.

— С асасините ли ще останеш? — попитах я.

Тя поклати глава.

— Не. Не нося вярата им в сърцето си. А ти?

— След време ще се върна при тях, да. Когато усмиря ума и кръвта си.

В този момент чухме вик отдалеч — в пристанището навлизаше кораб. Спогледахме се — знаехме какво означава появата му — нов живот за мен, нов живот за нея. Обичах я посвоему. Мисля, че и тя ме обичаше, но беше време за раздяла. Сбогувахме се с целувка.

— Добър човек си, Едуард — каза Ан с просълзени очи. — Научиш ли се да се свърташ на едно място за повече от седмица, ще бъдеш и добър баща.

Оставих я и тръгнах към брега, където големият кораб спускаше котва. Свалиха мостика и капитанът се появи, уловил за ръка деветгодишно момиченце със сияйна усмивка.

Удивих се колко приличаш на майка си.