Рьоне Госини, Семпе
Коледа с малкия Никола` (9)

Адски помагам

Гот — заминаваме на почивка, а винаги, преди да заминем, мама казва, че трябва всичко вкъщи да се подреди, да се наслагат калъфи върху мебелите, да се приберат килимите и завесите, да се разхвърля сума ти нафталин, да се навият дюшеците и разни неща да се наслагат в шкафовете и на тавана. Според татко това е съвсем ненужно, понеже всичко трябва да се върне по местата си, когато се приберем, но мама отговаря, че при нейната майка винаги са правели така; тогава татко започва да споменава баба, мама казва, че такива неща не бива да се говорят пред малкия и че ще се върне при клетата си майка, а татко заявява, че, добре, добре, утре ще се заеме, ама не се заема.

Затова тази сутрин, след като татко отиде на работа, мама си сложи престилката и една голяма кърпа на главата и ми каза:

— Ще подготвим изненада за татко: този предобед ще подредим хола и трапезарията.

Аз казах „еха“ и че адски ще помогна. Мама ме целуна, каза, че съм нейното голямо момче и че понякога се пита дали татко не трябва да взема пример от мен. Каза ми също да внимавам и да не върша щуротии. Обещах да се опитам.

Мама взе ключа от тавана, след което отиде да донесе торбичката с нафталина.

— А аз какво да правя? Аз какво да правя? — попитах аз.

— Ти ще вземеш и ще пазиш ключа от тавана — рече мама и пак ме целуна.

Отидохме в хола и мама започна да слага топчета нафталин под възглавниците на канапето и на креслата.

— Така лошите молци няма да могат да гризат из хола — обясни ми мама.

Нафталинът май бил страхотен против молци, ама аз не съм много наясно с тия неща. Алсест, едно приятелче от училище, дето е много дебел и все яде, ми е казвал, че според него молците от нафталина ги заболявал стомахът. Самият той веднъж пробвал да яде нафталин, ама не могъл да го преглътне и се наложило да го изплюе — а Алсест, за да изплюе нещо, то трябва да е страшно гадно. Иначе аз обичам миризмата на нафталин, мирише ми на предстояща почивка.

На татко не му харесва. Като стане студено и си вади балтона от гардероба, той все се сърди — разправя, че можело миризмата да убива молците, обаче приятелите му в службата го майтапели, а мама му обяснява, че обратното би било по-лошо.

След като свърши с нафталина, мама отиде да донесе калъфите за покриване на мебелите.

— Аз може ли да помагам? — попитах аз.

Мама ми отговори, че след малко щяла да има работа за мене, и започна да слага калъфите, пък то си беше доста мъчно, понеже калъфите май се били свили от изпирането и трудно се нахлузвали върху креслата — също като синята риза на татко, а мама твърди, че татко е надебелял, пък татко се кикоти и разправя, че вратът му не ставал по-дебел.

Мама много я бива, успя да намести калъфите, обаче май доста се измори.

— А аз какво да правя? — попитах аз.

— Ще ми дадеш пак ключа за тавана — отвърна мама.

Аз пък не можах да намеря ключа и се разплаках, и казах, че може да е паднал върху някое от креслата, докато съм гледал как мама слага нафталина. Мама въздъхна тежко, каза ми „Няма нищо, миличък“, смъкна калъфите, а пък аз взех, та открих ключа в джоба си под топчетата, носната кърпа и парчето канап. Мама май не се зарадва много, че съм намерил ключа, и наслага пак калъфите, като говореше съвсем тихо разни неща, които не успях да чуя.

А сега какво да правя? — попитах аз.

Мама ми каза да се кача в стаята си и да си поиграя кротко, а аз пак се разплаках и казах, че така не е честно, че искам да помагам, пък никой не ми обръща внимание и щом е така, ще се махна от къщи и всички много ще съжаляват, че вече ме няма.

Мама рече:

— Добре де, добре.

Обясни ми, че мога да й помогна да избута мебелите, за да навие килимите. Това си беше тежка работа, но се справихме, макар че аз счупих синята ваза върху бюфета, което не е толкова страшно, понеже има други вази, които още не съм счупил. Нагънахме килимите и после ги поставихме в антрето, та татко да ги прибере.

Мама отиде да вземе стълбата, за да откачи завесите.

— Ами аз, аз какво да правя? — попитах аз мама.

— Ти — отвърна мама — ще държиш стълбата, за да не падна.

После погледна колко е часът и отиде да сложи печеното във фурната, за да бъде готово за обяд. Аз пък реших да изненадам мама, качих се на стълбата и се захванах да откачам завесите. Ама нали съм още доста малък, наложи се да сложа два речника върху стълбичката. С речниците нещата се получиха добре, обаче внезапно чух мама да вика:

— Никола̀! Я слизай веднага оттам!

Това ме стресна както Клотер, когато учителката го буди в час, и паднах със завесата и с корниза. Не се ударих много лошо, но въпреки това се разплаках. Така мама не ми се кара, а ми казва: „Нищо де, нищо, не е болка за умирачка“. И този път стана така, мама ме заведе в банята, намокри ми главата, целуна ме и ми каза, че достатъчно съм й помагал, ама аз исках още.

Мама смъкна останалите завеси, след което аз й помогнах да ги прибере в големия сандък на тавана и всичко мина добре, само дето си прищипах пръста с капака на сандъка и тоя път здравата се разревах, понеже адски болеше, направо за умирачка, въпреки приказките на мама, докато ме превързваше. Така де, какво сега, ама ха!

— Добре — каза мама — всичко е готово. Сега вече ще се храним в кухнята, докато стане време да отпътуваме.

И излязохме да си починем в градината и да чакаме татко. Мама явно беше много уморена, добре че бях аз, та да й помогна.

— Татко така ще се изненада, като види, че всичко сме прибрали! — рече мама.

После се появи татко. И ни поднесе негова си изненада, понеже още с влизането си в градината каза:

— Скъпа, тази вечер трябва да извадим пълните комплекти чинии. Шефът и жена му ще дойдат да вечерят у нас!

А когато казах на мама, че ще й помогна да върне всичко по местата, тя се разплака.