Рьоне Госини, Семпе
Коледа с малкия Никола` (15)

Баба

Когато мама каза, че нейната майка ще прекара два дена с нас, бях много доволен, понеже наистина обичам баба. Баба е мила, подарява ми какво ли не, смее се на всичко, което казвам, и разправя, че съм много умен и много забавен и страшно приличам на мама, когато е била на моята възраст.

И татко беше доволен, когато научи, че идва баба.

— Браво! — каза той. — Браво, няма що! Много хубава новина, дума да няма! Браво!

Действително аз малко се учудих, че татко е толкова доволен, защото той и баба малко се карат, когато се видят. Ама според мен е също както когато господин Бледюр, нашият съсед, се закача с татко. Всичко е на майтап.

Баба пристигна вечерта. Когато позвъни, аз изтичах до вратата заедно е мама и баба влезе с куфара си.

— Милинката ми! — каза баба и целуна мама. — Така се радвам да те видя!

После баба ме взе на ръце, нацелува ме навсякъде по лицето, каза ми, че съм голямо момче, същински мъж и нейното бебче. Татко се приближи с вестника в ръка и баба му поднесе бузата си, а той я целуна много бързо — мляс.

— Привет, зетко! — каза баба.

— Здравейте, маминко — каза татко.

Аз подскачах около баба и все гледах големия й куфар, понеже, като идва, баба винаги ми носи страхотни подаръци в куфара си.

— Бабо, какво ми носиш? — попитах аз.

Татко смръщи очи към мен.

— Никола̀! — рече ми той. — Що за поведение? Кой те възпита такъв?

— Оставете го — отвърна баба — животът на горкото детенце не е толкова весел, редно е да го поглезим малко.

— А, това е вярно! — заяви татко. — Подир всяко ваше посещение Никола̀ става абсолютен глезльо!

Баба отвори куфара си и измъкна голяма кутия.

— Ето, миличък — каза ми тя — отвори пакета, смятам, че ще ти хареса.

Сума ти време ми трябваше, за да отворя пакета, заради канапите и хартиите, пък и като нямам търпение, треперя и не мога да развързвам възлите, а пък никога няма да се сетите какво имаше вътре: самолет! Жесток самолет! Със сума ти двигатели по крилата и с въртящи се перки.

— И какво се казва в такъв случай? — попита мама.

— Адски голям е — отговорих аз — такъв голям досега не съм имал!

Баба се разсмя, каза, че съм много забавен, и ме целуна.

Аз започнах да си играя със самолета. Виках „ррръммм“, тичах из хола и правех със самолета какви ли не движения. Татко отново бе седнал в креслото да си чете вестника и ми каза:

— Никола̀, прибери тази играчка! Имаш домашни за утре!

— Е, нищо! — рече баба. — Оставете го да се позабавлява малко, горкото детенце не получава често такива играчки.

— А какво ще прави горкото детенце, като порасне и заради вас е останало невежа? — попита татко.

— Сигурно ще стане зет — отвърна баба.

Мама влезе в хола с чаши чай на поднос. Мама не обича да оставя баба дълго време насаме с татко. Май е така заради караниците.

С чая мама донесе един сладкиш на резени, който беше малко като козунак, макар да нямаше същия вкус, но пак беше хубав. Попитах мама може ли да си хапна малко сладкиш, а мама отговори, че не бивало, щял съм да си разваля вечерята. Канех се пак да си поиграя със самолета, обаче баба настоя:

— О, нека да си вземе едно-две резенчета, какво ще му стане!

Татко изгледа баба, стана целият червен, а мама много бързо ми даде един резен от сладкиша и ми каза да вървя да си играя в моята стая.

— Не се виждам често с единственото си внуче — обади се баба — и не разбирам защо трябва то да бъде отпращано в стаята си, щом пристигна.

— Ама, мамо — каза мама.

— Остави — каза татко — виждаш, че го прави нарочно.

— Ти ми обеща — рече мама на татко.

— Е, какво пък, има ли значение — заяви баба — аз съм само една нещастна стара жена, която никой не обича, разбрах отлично, ще си отида вкъщи и няма да ме видите повече!

Мама и баба започнаха да плачат, татко се качи в стаята си, а аз си взех още един резен сладкиш.

Баба и мама бързо спряха да плачат.

— Ще отида да видя какво става с печеното — каза мама и отиде в кухнята.

Аз останах сам с баба, тя ме взе на коленете си, накара ме да оставя самолета върху масата, понеже й пъхнах едната перка в ухото, и ме попита дали се уча добре в училище и дали съм послушен, и какъв искам да стана, като порасна, и дали искам да опитам бонбоните, дето ги носи в чантата си. Аз й отговорих, че уча доста, че съм сравнително послушен, че искам да стана летец и че ако има бонбони, то — да, искам.

В чантата на баба имаше сума ти бонбони — шоколадови и карамел му. Много е готина баба. Аз си обичам татко и мама, ама те никога не ми дават толкова бонбони. Жалко, че баба не идва по-често у дома.

Беше дошло време за вечеря и татко пак слезе в хола. Аз бях изял бонбоните и странно — не ми се играеше вече толкова със самолета. В устата ми сладнеше и малко ме приболяваше коремът.

— Можем да вечеряме — каза мама.

Седнахме на масата в трапезарията. Мама беше приготвила страхотно ядене, със сума ти ордьоври и с майонеза, аз много я обичам. Обаче сега не знам защо хич не бях гладен и рисувах с вилицата по майонезата в чинията.

— Хайде, хапни си малко, да зарадваш баба — рече баба.

— Не бива да го насилваме — намеси се татко — според всички лекари…

— Лекари! Лекари! — извика баба. — Че какво разбират лекарите? Отгледала съм три деца и никога не съм си имала неприятности с тях!

— Може би сте си нямали маминка — отвърна татко.

— Нося печеното — каза мама. — Побързай, Никола̀, тебе чакаме!

— И дъвчи хубаво — добави баба.

Когато се навечеряхме, мама ме изпрати веднага да си легна и ми стана много лошо. Ама много, много лошо. Както след банкета по случай първото причастие на моя братовчед Бертен, когато чичо Силвер настоя да ми дадат от гъшия дроб, че нямало как да ми навреди, пък той ми навреди. Наложи се татко да стане през нощта и да вика доктора, а той дойде и каза, че не било нищо опасно — просто лошо храносмилане, трябвало да попазя диета няколко дни.

Стори ми се обаче, че на татко хич не му хареса, дето баба заяви, че щяла да остане няколко дни допълнително с нас, за да се погрижи за моята диета.

— Нямам ви доверие с какво храните горкото детенце — рече баба.