Ромен Гари
Зарядът на душата (8)

VII

Виновен. Такава бе присъдата, която произнесе над себе си и нямаше шега, нито ирония, нито освобождаващ танц, който би му помогнал да се измъкне от това, което ставаше.

Виновни. Благодарение на хора като него американската мощ можеше да разруши за пет минути всички руски градове с повече от сто хиляди жители трийсет и шест пъти всеки. И благодарение на учените си, съветската сила можеше да срине до основи дванайсет пъти всички американски градове. Оценката на загубите на човешки живот в САЩ в случай на термоядрена атака на СССР варираше между петдесет и сто и трийсет милиона жители в зависимост от намеренията на атакуващата страна.

Виновни. Двайсет и пет процента от всички учени на СССР и САЩ бяха изцяло въвлечени в изследване и създаване на оръжия за масово поразяване.

Що се отнася до „душата“, във всичко това… Компютрите на генералните щабове изчисляваха нейното разрушение в мегамъртъвци: един мегамъртвец се равняваше на един милион мъртъвци.

Френските военни бяха подели добрия стар смисъл, който имаше думата „притеснение“ от епохата на Йоаким дьо Беле и Ронсар: процентът на ядрено разрушение, след което Франция не можеше да оцелее, се наричаше „праг на притеснение“ на техния език.

Що се отнася до душата… Скоростта на нейното отделяне беше изчислена от техниците по преработката на „отпадъци“ в „наносекунди“. Една наносекунда означаваше една милиардна част от секундата. За да се достигне такава степен на контрол, трябваше да се създадат „часовникомерки“ с точност до една десетохилядна от наносекундата. От гледна точка на идеологическия му еквивалент, т.е. ако говорим по темата за „душата“, единствено страна като Камбоджа бе на път да опише абсолютно всяка единица енергия. В СССР, въпреки съвършенството на контролиращата система, въздействието на културните вълни се усещаше и предизвикваше това, което наричаха „дисидентство“.

Що се отнася до душата… всички ядрени учени знаеха, че на 10 и 11 май 1945 година изборът на „мишена“ в Япония за хвърлянето на атомната бомба бе обсъждано в щаба на Опенхаймер в Лос Аламос. Първият избор не беше Хирошима. Първият избор бе Киото. „Мозъците“ бяха посочили като основание за разрушението на Киото факта, че е люлката на японската цивилизация от хиляда години и това би оказало максимално „психологическо въздействие“ върху Япония. Комюникето от Лос Аламос твърдеше: „Населението на Киото е високоинтелигентно и като такова — по-способно, отколкото това в другите японски градове, да оцени значението на новото оръжие.“

Единствено съпротивата от страна на съветника на Рузвелт Хари Стимсън бе принудила комитета от Лос Аламос да се откаже от избора на Киото за мишена в полза на Хирошима.

Колкото до душата… Както това бе хумористично представено от френския генерал Жорж Бюиз, скоростта на новите ядрени междуконтинентални ракети бе такава, че те можеха да достигнат целите си за времето „между два удара на сърцето“.

Колкото до душата… през шейсетте години, най-големият принос, който един ядрен физик би могъл да направи за човечеството, бе да се въздържа от всякакъв принос.

Той опита да се скрие. Да скъса с призванието си, със самия себе си, с това, което го владееше изцяло.

Когато „гравитационната инверсия“, предусетена от Йошимото преди петнайсет години, внезапно се разкри пред Матийо като практическа възможност, съвсем конкретна при това, той реши да скъса с призванието си.

На 15 август 1968-а вестниците съобщиха за „мистериозното изчезване на учения Марк Матийо“, автор на прословутата теория за „прекия път“, която бе позволила на Франция да се снабди с ядрено оръжие.

Лансираха хипотеза за убийство. Тя не съдържаше нищо неправдоподобно: равновесието на страха изискваше също така и равновесие на сивото вещество. Един „гениален“ мозък рискуваше във всеки момент да наклони едната страна на везната по посока на СССР, на САЩ или на някоя новопоявила се сила в надпреварата. ЦРУ и КГБ бяха вдигнати накрак. Сателитите не спираха да фотографират всички нови съоръжения.

Вестниците заговориха също така за възможна „дефектация“ и прибавиха, че „професор Матийо е известен със своя малко своеобразен и непредвидим характер“.

На никой не му дойде наум, че не ставаше въпрос за дефектация, а за дефекация. Дефекация на един свят, в който чистото научно изследване бе станало невъзможно и където най-чистото призвание на човека свършваше с позор.

Матийо бе променил лицето си, беше си набавил фалшив паспорт и се бе окопал в Полинезия^[1]. Той рисуваше от сутрин до здрач в желанието си така да открие друг начин на изразяване и да се освободи от потребността да твори, която го разкъсваше. Още от юношеските си години той знаеше, че научното изследване бе също така и мощно вдъхновение, неустоимо точно както това на Ван Гог, на Гоген или Моцарт — и също така чисто. И никой до този момент не бе открил начин как да превърне фреска на Джото или симфония на Бетховен в оръжие на смъртта: в това отношение липсваха още няколко Нобелови награди.

Понякога, обаче, посред нощ, вътрешната песен се усилваше. Матийо ставаше, запалваше газената лампа и нощните пеперуди се втурваха към разрушителния пламък, който те явно вземаха за нещо цивилизовано. Излизаше. Океанът блещукаше с милиардите си микроорганизми; пясъкът бе фин, непорочен, отдаден. Едва доловим шепот върху корал, мимолетно проблясване на рак.

Матийо вземаше парче дърво, проверяваше дали наоколо в сребърната сянка не се крие нечие користно човешко присъствие, сядаше на колене и се оставяше на своята човешка същност. Вече дори не му се налагаше да мисли: месеците на абстиненция бяха натрупали в главата му теми, които бяха готови и само чакаха да бъдат разчетени. Не разсъждаваше, а се освобождаваше, отдавайки се изцяло на своята поема без думи, на тихата си музика. Отдаваше се в течение на часове на свещения си демон, почти без да осъзнава ставащото, пълзейки на колене по пясъка, надигайки се понякога, за да види всички линии, които пробягваха по плажа, между малките неравности, където се криеха ужасени рачета.

Усмихваше се. Беше много красиво.

Когато звездите избледняваха и океанът се приближаваше, Матийо хвърляше последен поглед на произведението си и измерваше с гордост цялата полза, която човечеството щеше да има от загубата му. После изчакваше приливът на зората постепенно да покрие неговата поема. Океанът нагазваше върху символите с неспокойно потръпване, изпълнявайки така ролята си на баща и на пазач на пространството, сякаш се страхуваше, че някакъв фрагмент от това, което човешката ръка бе начертала, би му убягнал. Понякога на океана му липсваха няколкото сантиметра устрем, за да залее всичко, и Матийо заличаваше собственоръчно последните следи, или ги изтриваше с крак, докато не останеше нищо. Може би току-що бе спасил един пейзаж, една страна, гените на едно дете.

Тогава лягаше на плажа с умиротворено сърце, усмихнат, без да се страхува от нищо, непокорѐн.

В далечината сред бледите светлини винаги потрепваше буря, после небесният тътен се отдалечаваше и оставаше само морският шепот, в който изследователят разпознаваше младия глас на първородните утрини, сякаш нищо не бе загубено и всички възможности оставаха недокоснати.

Скоро му се наложи да забележи, че всички опити да се скрие от другите бяха също така напразни, както и опитите, които правеше, за да избяга от себе си. Започна се с покана за вечеря у губернатора, донесена от пощальон в плик, адресиран с истинското му име. Знаеше вече, че fare^[2], което обитаваше в Пуаавия, бе претърсено. На няколко пъти забеляза, че е „пазен“: двама бодигардове го следваха дискретно навсякъде, където отидеше. Вечният страх от „измяна“ или от отвличане: той представляваше ценен капитал от сиво вещество, което Франция не можеше да си позволи да загуби. Няколко дни след поканата на Губернатора, на която не отговори, радио „Париж“ съобщи: „Професор Матийо бе открит. Той се възстановява в Полинезия след дълга нервна депресия, в резултат на прекомерна работа“. „Силата“ никога не го бе изпускала от очи, бе го проследила.

Той получи писмо от Валенти. „Оставам с убеждението, че грешиш. Имаме нужда от теб, за да избегнем най-лошото. Руснаците, американците и дори китайците вървят към катастрофа. Те боравят с количество концентриран дъх, за което ти изобщо не подозираш. Свирски току-що пресметна добива на загиналите души в Гулаг, равен на един енергочас от петстотин милиона киловата. Искат да напреднат на всяка цена, но — и ти го знаеш по-добре от всеки друг — липсва една съществена величина. Те се насочват към преработка и опити за разпад, като използват твърде остарели средства. От научна гледна точка използват средства, характерни за варварството. Всеки момент може да стане ужасна злополука и не аз трябва да ти обяснявам, че верижната реакция е една от най-очевидните опасности. Силата, която използват, просто не подлежи на контрол. Върни се. Повече от всякога има само един отговор на опасностите на науката — още повече наука.“

А после и самият Чавес взе самолета. Матийо бе в плен на ново душевно пропадане предишната нощ. Чавес се спря за миг на плажа и се усмихна горчиво, гледайки следата от математически символи, заличени от човешки крак по пясъка. Вандализъм.

Той прекоси палмовата горичка и влезе в колибата. Матийо седеше гол на леглото, отхвърлил мрежата за комари назад върху раменете си. В един ъгъл, сгушена върху рогозка, местна жена безспирно решеше косата си, с бяло цвете зад ухото и с парео, загърнато около ханша. На стената бяха облегнати около дванайсет прясно нарисувани картини с толкова явно отсъствие на талант, че именно по тази причина можеха да те развълнуват.

— Ами да — каза Матийо — кръгла нула са, но аз опитвам, опитвам…

Имаше обезумял вид и голяма брада покриваше лицето чак до скулите. В погледа му присветваха отблясъци на страдание и негодувание, но не от вчера човек има трудни отношения със себе си. Във физиката на Матийо винаги бе имало нещо напрегнато и едва удържано, сякаш торсът, раменете и цялата мускулатура бяха постоянно под натиска на прекомерна вътрешна тежест.

— Извинявам се, че не дойдох да те посрещна на летището — каза Матийо. — Наистина бе излишно да летиш седемнайсет часа, за да намериш тук ритник в задника. Оставете ме на мира.

— Донесох ти някои американски документи — каза Чавес. — Чудовищни са. Чу-до-вищни!

Матийо започна да се смее.

— Чудовищни, а? Само това ли открихте, докато ме нямаше?

— Иска ми се все пак да хвърлиш едно око. Първо, ето един интересен разказ…

Той му подаде парче от Хералд трибюн.

Инцидентът, който вестникът окачествяваше като „странен“, бе станал съвсем наскоро в Мърчантаун, щата Охайо, в лабораториите на „Унгарнс туулс Ко“. Вестникът обясняваше, че тази компания прави някои опити в сферата на ядрената физика за сметка на американското правителство. Ставаше дума за управляването на атомна частица, която се бе оказала „твърде капризна“. Особеното в злополуката бе това, че, макар да се говореше за експлозия, всъщност беше резултат от изследвания в областта на неутронната бомба: нямало нито жертви, нито материални щети. Сградата останала напълно непокътната — нямало нито едно счупено стъкло. Никаква жертва или видима следа от наранявания, но всички хора, по някакъв странен начин, били дехуманизирани. Единайсетте технически лица, учените Торджьом и Полиц били открити на четири крака на земята в момент, когато ядели собствените си изпражнения.

Матийо смачка парчето хартия. Той мълчеше.

— Били им отнети човешките характеристики — каза Чавес.

Матийо вдигна очи и Чавес бе поразен от съдържащото се в тях страдание.

— Лишени от човешките им черти ли? Ами да, за първи път един научен експеримент има същите последици като тези на един идеологически експеримент.

— Това ли е всичко?

— Не, не е. Знаеш какво е казал кайзер Гийом през 1813 година след като предизвикал смъртта на милиони хора? „Ich habe nicht gewolt…“ „Аз не исках това.“

— Айнщайн е казал почти същото след Хирошима… Това са твоите дела, Марк, и дали искаш или не…

Матийо кимна одобрително.

— Да, отиваме в банята, за да си измием ръцете, и ето че се превръщаме в един Пилат Понтийски, който… Докъде стигнахте?

Той прекара няколко часа в проучване на документите, които Чавес бе донесъл. Беше добра, сериозна, честна работа, но… без вдъхновение. Кръжаха около решението като слонове. Липсваше онази Божия искра, онова внезапно изригване, за което говореше Бетховен по повод на своята Девета симфония. Някъде в началото, в дълбините им, в тайната, която ги пораждаше, нямаше разлика между това, което ставаше поема, симфония или математическа теория. Разликата бе в човешкия инструмент: художник, поет, Микеланджело или Нилс Бор. Творческата енергия се пръскаше в различни форми и се изявяваше в зависимост от природата на мозъка, който тя използваше, за да се изрази. Невъзможно беше да не й се подчиниш. Не съществуваше виновна наука, не би могло да има такава наука. Вагнер не бе по-отговорен за това, което бяха сторили нацистите, отколкото Айнщайн или Нилс Бор, когато перверзността на разума си бе послужила с теориите им, за да създаде оръжия за унищожаване.

Беше един през нощта. Матийо ясно си спомняше този момент. Бе затворил очи. Слушаше мълчаливата музика, която се надигаше в него, докато символите и изводите се нижеха в главата му като върху черна дъска.

Последната му осъзнаваща самата себе си мисъл бе тази за Пикасо. Какво би останало от света, ако този съзидателен и заедно с това разрушителен гений принадлежеше на ядрен физик?

Той не мислеше повече: слушаше. Мозъкът му не излъчваше: той приемаше. Това идваше отвън. Беше някаква хармония, която ясно чуваше и трябваше само да я разчете.

Кристалночиста естетическа наслада. Красотата на един идеален ред, най-после достигнат, където всичко непоследователно, раздробено, безформено най-сетне намираше своето място в абсолютното съвършенство.

Отмести нетърпеливо документите, които Чавес му бе донесъл.

Динозаври, помисли си той.

Хвана един молив.

Понякога излизаше, за да си поеме дъх.

Океанът спеше: нямаше никой, който да говори от името на човека. Необятност навсякъде, чиито бели вълни потръпваха, тичайки към плажа. Мрачни палмови горички, виждаха се само неподвижните им коси. Водата фосфоресцираше и проблясваше с хиляди невидими животи.

Мечтая за лицето, което имах

преди началото на света.

На следващия ден в три през нощта той приключи.

— Ето — каза той.

Чавес бе седнал срещу него. Изглеждаше по-изтощен и от Матийо. Върху сухото му кокалесто лице с остри черти очилата блестяха с болезнена неудовлетвореност: тази на вечния последовател.

— Ето, готово е — каза Матийо. — Вече можете да вървите.

Чавес хвърли смутен поглед към купчината документи.

— Не мога да те следвам с тази скорост. Трябват ми поне петнайсет дни, за да схвана нещата.

— Можеш да ми имаш доверие.

— О, знам това — каза Чавес, почти с омраза. — Мозъци като твоя ги има два или три за сто години.

— Обективно погледнато е достатъчно — отвърна Матийо. — Сега вие сте на ход.

— Бъди спокоен. Командата е дадена!

Матийо се засмя.

— Хайде, приятелю, да започваме. Не трябва да се подценява ролята на техниката…

— Впрочем, мисля, че те чух да казваш, че технологията е дупката в задника на науката — каза Чавес.

Той стана. Тънките му устни бяха побелели от вътрешното напрежение.

— Ако това проработи…

— Ще проработи. Сигурно е. Всичко сочеше в тази посока, наука или идеология, Аушвиц, Хирошима или Сталин. Само трябваше да се конкретизира.

Устните на Чавес се свиха в иронична усмивка.

— Надявам се, че няма да започнеш отново с твоите кризи на съвестта?

— Съвест? Какво е това? Аз съм учен.

— Спомни си казаното от Кастелман за замърсяването на морската среда и за разрушаването на озоновия слой: „Има само един отговор на вредите, грешките и заплахите на науката…“

— „… още повече наука“. Това е безспорно.

— Даваш ли си сметка какво означава това, което току-що направи… ами ако проработи…?

— Ще проработи… Не може да не проработи. Безспорно, то е написано, програмирано още от началото в самите гени на пространството.

Чавес вече не слушаше. Той кръстосваше надлъж и нашир колибата, изгарящ от вълнение.

— Източник на неограничена, неизчерпаема енергия, изцяло чист, без замърсявания, отпадъци, чиято себестойност е, така да се каже нищожна…

За миг Матийо го изгледа с омраза, после излезе от колибата. Луната бдеше над своята сребърна земя, плажът блестеше с онази непокътната белота на първичните времена и недокоснатите надежди.

Човешки братя, които идвате след нас,

не заставайте с корави сърца срещу ни,

защото, ако имате милост към нас,

Бог отрано ще ви благодари.

Не би могло да има изтичане. Не можеха да се измъкнат от същностната си природа, от биологичната си предопределеност. Това, което той бе скицирал през тази нощ и бе плод на въодушевлението, така дълго сдържано, се бе освободило в един хаотичен и неудържим поток и продължаваше да го владее чрез продължителното изригване на нови възможности. Би могло, и следователно бе дошъл мигът, когато трябваше да се върви напред.

Вдигна очи и потърси съзвездието Куче измежду светлинните години.

Човешки или обезчовечени?

Едно и също е.

Трябваше да се отиде докрай. Да им даде онова, което те така ожесточено преследваха.

Матийо се върна в Париж.

В края на краищата, не се случваше за първи път любовта към човечеството да се превърне в омраза към човека.

 

 

— Марк…

Стоеше на вратата на банята с пеньоар в ръка и Матийо вкуси този момент на зрителна наслада, в който една секунда, един жест, едно движение биха изчезнали безвъзвратно. Този поглед със синя непорочност, който не би помръкнал от нищо, това прекрасно тяло, направено от русо и розово изобилие, беше в толкова дружески отношения с живота, сякаш в него се криеше нещо като предумисъл, като че ли природата, в плен на творческия гений на човека, бе отсъдила, че е дошло времето да утвърди надмощието си. Обхвана го страстно и неудържимо желание да запази този момент красота завинаги: онзи, който бе нарисувал за първи път тичаща антилопа върху каменната стена в пещерата Ласко, бе човек, безспорно подчиняващ се на същата повеля на красотата, заплашена от преходност. Тя облече пеньоара си и сякаш времето, това зло куче, премина, отнасяйки своята плячка.

— Марк, моля те да ме извиниш. Не знам какво ми става. От нерви е… от страх…

Имунитетът, помисли си той. Трябва на всяка цена да се достигне до имунитета. Това обаче не бе в ресора на физиците. Бе по-скоро във възможностите на възпитаните. Всичко се свеждаше до създаването на концепция. Тази гадория създаваше огромни психически проблеми. Може би само генетиците бяха способни да стигнат до края. Засега опитите с гени в Станфорд, Америка, даваха най-обещаващите резултати.

Той сведе очи.

— Скъпа моя, има само един отговор на науката — още повече наука.

Тя се засмя.

— Обичам, когато ми говориш неща, които не разбирам. Поражда в мен усещането, че съм умна. Виж…

Тя протегна ръка.

— Сложих часовника, който ми подари. Виждаш ли, не се страхувам. Той ще върви… вечно, нали?

Гласът й потрепери.

— Кой… кой е вътре?

Беше отчайващо.

— Никой. Това е нуклеон. Ядрена частица, която уловихме и изолирахме.

Матийо си бе казал, че ако един ден намери жена, неспособна да го разбира, те наистина биха могли да бъдат щастливи. Щастието на двама изисква едно много рядко качество на непознаване и на взаимното неразбиране, така че прекрасният образ, който всеки бе сътворил за другия, да остане непокътнат, като в началото на любовта. Сега вече спокойно можеше да се каже, че е намерил именно това, което бе търсил — и то се превръщаше в наказание. Стана, взе я в ръцете си, опитвайки се да избяга, да забрави това, което Валенти, в мигове на философско прозрение и с цигара между пълните си устни, наричаше „операция човек“. Виновен. Кой беше онзи известен моралист, който бе написал: „Цивилизация, достойна за това име ще се почувства завинаги виновна към човека, и именно по този признак, по тази виновност ще се разпознае една цивилизация“. Паскал, безспорно. Или Ларошфуко. Или Камю. Всички тези аристократи, тези мръсници тук. Те се изразяват високопарно. Мислят по-изискано от задниците си. Никога не са имали за разрешаване научен проблем. Те не знаят дори какво е това изчерпване на ресурсите, на суровините, на източниците на енергия. Те се реят в стиха, в моралното извисяване. Главите им стоят високо над всичко това. Сякаш изобщо не се досещат, че има абсолютно противоречие между нуждите на материалното оцеляване на човечеството и изисканата грижа за нашите духовни наслади.

Той виновно скри глава в русите коси.

Ако се вземеше за единица мярка „един христос“, галопиращата демография от края на настоящия век изглежда би довела до умножаването на Юда.

Бореше се срещу някакво вътрешно страховито надигане, много сродно с това на неговия брат океана, стига онзи да можеше да проговори с гласа на една-единствена човешка капка.