Ромен Гари
Зарядът на душата (35)

XXXIV

Оставаха около десетина километра.

Планините бяха вече далеч зад тях и правата линия на пътя пресичаше самотните скали от платото на Кинджал. Единствените знаци за човешко присъствие бяха каптажите, които доставяха енергия на предните военни постове и по посока на кариерите на Арц. Но и тук енергията беше прекъсната и празните разклонения бяха в тъмносивия цвят на неживата материя.

Колек и Станко стояха изправени в камиона и наблюдаваха платото, макар че присъствието на заложника правеше въздушната атака почти невъзможна. И двамата руснаци държаха под прицел Имир Джума. „В името на доверието, написа Стар, руснаците малко преиграваха с мелодраматичното си държане, но е вярно, че в тези решаващи моменти преди приближаването на югославската граница съдбата ни зависеше единствено от личната философия на Имир Джума по повод на живота и смъртта… Днес трябва да признаем, че определено подценихме както самия човек, така и албанския национален характер.“

На първо място по важност беше пренасянето на ядрения щит от другата страна на границата. Указанията им по този повод бяха приблизителни — да оставят зад себе си този убедителен аргумент, в очите на общественото мнение означаваше да извършат „етическо самоубийство“.

Договорката с албанците включваше отворена част от границата и изтегляне на всички военни части наоколо. Изпратено бе подразделение на Службата за сигурност като сигнална част, за да разчисти пътищата и да изчака освобождаването на Джума.

Литъл погледна към часовника си — оставаха пет минути, и цялата операция щеше да е част от миналото. Имаше опит с тези най-напрегнати минути от една операция, когато нервите бяха изопнати до крайност. За първи път от началото на пътуването той започна да усеща тялото си — ръцете му бяха вкопчени във волана, гърлото му бе пресъхнало, усещаше мускулно напрежение в раменете и врата, а дишането му беше ускорено…

Матийо бе положил глава върху коленете на младата жена, която леко докосваше косите му. Стар прие този ексхибиционистки жест почти като провокация, като се има предвид начина, по който двойката търсеше спасение в този изкривен сантиментализъм, сякаш в това се криеше отговор на всичко, някакъв живителен избор на непобедимост и надежда. Стар се ядоса на самия себе си, защото когато един мъж на четирийсет и пет години все още намира сили да наблюдава любовта с ирония, така издава силното си неудовлетворение от живота и една тайна носталгия, от която си мислеше, че се е излекувал отдавна. Мей се надвеси над французина с майчинска нежност. Косите й окъпаха лицето на този Атлас, който бе решил да поеме целия товар на света. „Струваше ми се, че ще подаде гърдата си и той ще я засмуче“, написа Стар, но задраска това изречение в последния вариант на доклада си, защото в него разпозна някакво желание, което му се стори малко съвместимо с безупречната му военна кариера. Чистата вечност на тази емоционално долнопробна история, която се развиваше пред очите му, го накара да направи гримаса на отвращение. Обърна се, усещайки някакъв язвителен пристъп от тъга — има известни първични баналности, които не са предназначени за погледа на самотниците.

— Мисля, че този път ще успея — промълви Матийо. — Ще успея да опровергая. Ще обясня нещата по съвсем друг начин…

— Какво, Марк?

— Ти.

Стар затвори очи.

Цялата тази сладникава каша, тези песнопения пред лицето на ядрената бомба, която беше едно миниатюрно произведение с перфектен замисъл — един шедьовър на мисълта и на техниката — тази каша представляваше обида спрямо човешкия гений.

— Какво смешно намирате, подполковник? — попита Григоров.

— Аз съм смешен — отвърна Стар.

Вече се виждаше граничният пост с червеното албанско знаме, което се развяваше, забито в бетонна площадка, осеяна с амбразури.

Литъл забави ход и отново взе бинокъла си. Два отряда от войници бяха разположени по средата на пътя, но се оттеглиха още щом забелязаха камиона, и се подредиха отстрани на пътя с оръжие, поставено при нозе.

Офицерът, който ги командваше, се бе отместил настрана и оръжието му също беше свалено на земята до него.

По-напред откъм югославската страна бариерата беше вдигната. Виждаха се шест танка и хеликоптер. Други блиндирани коли бяха спрени до пътя и в първата кола той разпозна Попович. Няколкостотин войника бяха разположени на мястото.

Оставаха им около двеста метра.

— Добре, хайде да потегляме — каза Литъл.

Натисна газта.

Моторът изведнъж спря. Върху бордното табло имаше два бутона — бял и черен. Литъл натисна белия бутон, който се намираше от дясната му страна — този на впръскващото устройство.

Изведнъж около капака се появи бяла светлина, моторът завибрира и спря.

— За бога — възкликна Литъл. — Тече горивото. Скапано гориво.

Огледа се наоколо.

— Няма ли начин да заредим оттук?

— Не — каза Каплан. — Каптажите са празни. Няма енергия.

Литъл се бе обърнал по посока на кулите.

— Може би е останало мъничко в един от тези.

— Погледнете цвета — каза Каплан. — Не са били захранвани.

— Ще се наложи да повървим — каза англичанинът. — Не е страшно… Завържете се за щита, господа…

Стар се наведе и свали предпазния колан.

— Отлично — каза англичанинът. — Старата мила костенурка е готова. Внимание при свалянето. Слизам.

Обърна се назад към Имир Джума.

— Няма да е зле да им поговорите, господине. Кажете им да ни осигурят някакъв транспорт. Или може би предпочитате да ни помогнете в пренасянето на… на това… нещо… мисля, че ще е малко унизително за вас пред очите на войниците ви и на югославяните…

Станко подаде мегафона на маршала. „Причината за тази грешка, щеше да запише после в доклада си Литъл, се криеше в непознаването на тази страна, на историята й и в свирепия национален характер, или, ако трябва да употребя един днешен речник, не познавахме качествата на албанския дъх. В дадения случай нещо, което би могло да има много по-страшни последици, е, че лекомислено бяхме подценили качеството на личния дъх на маршал Джума. Никой от нас не се бе замислял сериозно какво можеше да премине през главата му. Беше се оказал безсилен и принуден да приеме условията ни в низината, за да избегне унищожаването на страната си. Той обаче би сметнал за свой неуспех операция, при която се стигнеше до разрушаването на някаква част от Югославия, което би се случило, ако бомбата експлодираше на мястото, на което се намирахме в момента. Тази вероятност не го притесняваше никак. Бе схванал отлично ситуацията: ядреният щит бе станал вече ненужен и той, Имир Джума, «последният от първите», считано от смъртта на Сталин и на Мао, сега бе нашата единствена защита. Явно това бе нещо, което собствената му гордост отказваше да приеме.“

Маршалът спокойно пое мегафона от ръцете на Станко и произнесе няколко думи с кротък глас. После вдигна глава, обърна се към враговете си и цялата му гордост, решителност и омраза се стопиха, и той заприлича на човек, изправен пред ешафода, на когото са дали привилегията да ръководи собствената си екзекуция.

Войници наизскачаха по пътя, застанаха пред камиона и откриха огън.

— Чакайте, момчета! — крещеше Литъл, тъй като автоматите на отряда му затрещяха зад него. — Това е загуба на гориво, те са твърде далеч! Оставете ги да се приближат достатъчно близко, за да заредим!

Войниците се бяха приближили, но бяха на около стотина метра от камиона. Искаше да се приближат колкото може повече до каптажа на камиона — устройството, което улавяше дъха. Да са на по-малко от петдесет метра. Нямаше доверие в качеството на местното производство. Беше готов да се обзаложи, че енергийният колектор на мотора нямаше силата на нормалното улавяне от сто метра.

— Прилепете се зад скалите… Хайде, бързо! Внимавайте, отвържете се!… Оставете ги да се приближат още! Резервоарът е празен, трябва да го напълним, за бога!

Стар и Григоров вече бяха скочили на земята и тичаха, превити на две, към скалите. Руснакът бе улучен и се свлече по средата на пътя между камиона и една кула каптаж. Стар се хвърли по корем до него.

— Сериозно ли е? — попита той, без да го поглежда.

— Плохо… — промълви едва руснакът. — Лошо…

Албанците напредваха бавно в две редици по посока на камиона, без да спират да стрелят.

Джума стоеше изправен, с лице към тях и скръстени ръце.

Литъл свали бинокъла си, който му пречеше да прецени разстоянието. С просто око трябваше да е около шейсет метра. Искаше ги на петдесет метра. Дори и за едно местно производство това бе достатъчно.

— Огън! — викаше той.

Колек и Станко се бяха прилепили отляво на пътя и автоматите им „Спат“ стреляха. Огънят от автомата на Стар идваше от дясно.

Трима войници почти едновременно се свлякоха на земята.

Моторът на камиона незабавно заработи.

Албанците тичаха да се прислонят зад скалите, но Стар успя на два пъти да зареди. Имаше и излишък.

— Пише ли нещо по този повод в Женевската конвенция? — полюбопитства Станко, докато пълзеше към камиона. — Искам да кажа за горивото на бъдещето и законите за войната във време на мир?

— Абсолютно нищо — успокои го Колек. — Законите на войната са приложими единствено по време на война. По време на мир всичко може.

Моторът боботеше равномерно, но още щом Литъл натисна бялото копче на впръсквача, отново се появи бяла светлина и моторът угасна.

— Що за скапано албанско гориво! — изръмжа Литъл. — Изпарява се, по дяволите!

— Не е горивото, майоре! — извика Каплан. — Не познавате колата. Бъркате ръчката! Не инжекционната ръчка е виновна, а освобождаващият лост командва изтичането! Какви коли сте карали през живота си, изкопаемо такова!

Литъл измънка няколко извинения с обиден и смутен вид. Стана и постави на рамо своя „Спат“ в търсене на храна за резервоара. Албанците обаче бяха добре прикрити зад скалите. Майорът се обърна към Имир Джума. Погледите им се кръстосаха.

Комаров вече бе опрял дулото на автомата си в тила на маршала.

— Не още — каза Литъл.

Искаше да запази тази последна възможност за в краен случай.

Стар пълзеше към камиона, като помагаше на руския си другар.

Григоров умираше. Очите му бяха приковани в сивия стълб на най-близкия каптаж, намиращ се на шейсет метра от тук. Не говореше, но очите му бяха широко отворени, застинали в някакво изражение на ужас. Нямаше никакво желание да даде скромния си енергиен принос на това скапано албанско нещо. Явно в съзнанието му изразът „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ имаше граници. Стар започна да го влачи надалеч от обсега на кулата и по-близо до камиона.

— Благодаря ти, Джон — промълви руснакът. — Ти ми спаси… Ти спаси моя… не знам какво ми спаси…

Усмихна се.

— … но ти го спаси. Благодаря ти.

— За нищо — каза Стар.

— О, ако…

Кръв бликна от устата му и той издъхна.

Стар усети слабо морално смущение, което бързо премина.

Не бе направил опит да спаси руснака от каптиращото устройство на кулата.

Бе пробвал да го изтика по-близо до това на камиона, за да може моторът да заработи.

Ставаше въпрос просто да се зареди машината.

Дъхът на Григоров обаче се бе измъкнал много бързо и те загубиха още един шанс за спасение.

Литъл им хвърли раздразнен поглед и се изправи хладнокръвно сред куршумите.

— Подполковник Стар! — изрева той. — Застанете на волана. Поверявам ви командването. Заемам се аз лично да напълня проклетия резервоар, господине!

Стар, който се опитваше да се засили, за да скочи в камиона, изчака майорът, както сам беше заявил, да напълни резервоара. „Този кучи син си изпросваше възхищение, трябваше да сподели той по-късно, след втора бутилка сливовица, изпита в Генералния щаб в Белград. Беше ни обещал до последно да остане верен на традиционните разбирания за офицер и джентълмен на Нейно Величество, каквито роли беше поел върху себе си, той искаше от нас да вярваме, че наистина ги олицетворява, и удържа на думата си. Изчаквах той да напълни резервоара, и едновременно се почувствах впечатлен и възмутен, разкъсван между ненавистта си на войник от кариерата към този позьор, и възхищението, което предизвикваше у мен толкова искрена преданост на един неуспешен шут в роля, която той си беше избрал да играе. Когато един човек е готов да се жертва в името на някакво клише, това е краят на клишетата и началото на автентичността. За много кратко време и за собствена сметка той съживи Британската империя от пепелта. «Хайде, господине! — каза му той — винаги ще има една Англия!»“

Стар почти чуваше звука от гайдите.

Литъл стоеше изправен в очакване някой куршум да го повали.

— Жалки стрелци са тези момчета. Poor show. Bloody awful^[1].

Облак прах се надигаше над равнината — албанската армия в пълен състав поемаше в тяхната посока.

Стар скочи в камиона. Не им оставаше нищо друго, освен едно. В противен случай… — присъда за петимата заловени саботьори, публичното им признание и една бомба от двайсет мегатона в миниатюрни размери в ръцете на албанците.

Станко си помисли същото като него. Той насочи оръжието си по посока на електронния капан.

После направи знак на Джума.

— Отстъпете назад няколко сантиметра, маршале — каза му с подигравателен тон. — Рискувате да оглушеете…

Никой от тях не гледаше към Матийо, но разбраха, че е улучен, когато момичето започна да вие. Тя не би викала с толкова сърцераздирателен глас, ако самата тя бе улучена.

Държеше го в ръцете си.

— Любов моя, любов моя!

Прекрасен френски акцент, помисли си Стар в пристъп на отчаян самозащитен рефлекс!

Тя се опитваше да го спаси. Защото ако една целувка можеше да спаси един мъж, този мръсник би станал безсмъртен.

Лицето на Матийо едва се виждаше, скрито под целия този поток от коси.

— Ще ми липсваш, малката ми — каза й той.

Гласът бе все още силен. Стар обаче забеляза мястото, където куршумът бе проникнал. Момчето беше свършено. С малко повече късмет можеха да потеглят. Комаров се наведе и остана така, втренчен в индикатора за гориво.

Стояха в очакване. Имир Джума бе слязъл от колата и стоеше по средата на пътя.

Иска ни живи, помисли си Колек.

Станко насочи автомата си към Имир.

— Трябва да произнесете само една дума, майоре! — изрева той. — От хубавата енергия! Най-добрата възможна!

Забеляза, че всички погледи са приковани в Матийо.

Последната следа от живот по лицето на французина бе една усмивка.

— Света Мей Албанска — пророни той.

Опита се да протегне ръка, сякаш за да докосне лицето на младата жена, но ръката му се отпусна и моторът на камиона проработи.

Литъл потегли с пълна скорост.

Албанците отново бяха започнали да стрелят.

Стар хвърли поглед зад себе си. Никога не бе виждал подобно отчаяние.

— Спрете! — виеше тя. — Спрете! Оставете го да излезе!

Стар не можеше да понася повече тръскането на камиона. Вече изобщо не се притесняваше от куршумите. Изглежда бе улучен на няколко места, защото кръвта се стичаше по цялата му лява ръка, но той не усещаше никаква физическа болка.

— Спрете! Оставете го да излезе! Освободете го!

Стар от цялата си душа искаше да бъде на мястото на бедния човечец. Но това хрумване бе просто пристъп на нервно изтощение.

Намери сили все пак да се обърне по посока на Мей и една-единствена дума бе способна да определи изражението, което прочете върху лицето й, и тази дума беше „Победа!“.

Куршумът изглежда я улучи съвсем близо до сърцето. Изправи се за секунди в целия си ръст на високо американско момиче, с развети от вятъра коси, усмихната победоносно — после безжизненото й тяло се свлече върху това на Матийо.

Каплан зарида. Тогава се случи нещо странно, което не съдържаше нищо научно и по-скоро напомняше на Аушвиц. Той започна да пее El Maleh Rachanim, еврейската молитва за мъртвите. Завръщане към корените, помисли Стар, който губеше кръвта си, изтичаща върху ядрения щит.

Движеха се с пълна скорост още няколко секунди до линията на югославските войници, които стояха по пътя.

Литъл бавно спря камиона.

Скочиха на земята и наобиколиха мотора.

Никой от тях не беше погледнал към телата.

Всички наблюдаваха капака на камиона.

— Хайде, някой да го направи! — произнесе със сломен глас Литъл.

— Това е заповед за освобождаване… Ръката ми е загубена!

Стар бе този, който даде заповедта.

Светлината, която се появи, не бе по-силна от сто хиляди слънца и не дължеше нищо на човешкия гений, но на тези, които бяха погубени, тя даваше последен шанс.