Ромен Гари
Зарядът на душата (32)

XXXI

6:10.

Войниците се нареждаха от двете страни на пътя, когато те изникнаха от пещерата, наведени под товара на щита.

„Сигурно приличахме на водолази, които носеха тъмнозелена мина на гърбовете си, и това бе един смазващ товар“, разказваше Стар в своето резюме. Забелязаха Колек в една открита кола, изправен отпред до шофьора и двама албански генерали на задната седалка. Генерал Кочук даваше разпорежданията си зад една автоматична картечница с мегафон в ръка, а отзад, в един черен Мерцедес седяха маршал Джума, ръководителят на службите за сигурност Ринек и върховният главнокомандващ военните и техническите китайски части, генерал Чен-Ли. В една лимузина, следваща колата на диктатора, те забелязаха всички политически ръководители на страната, чиито лица бяха научили наизуст от тренировките — сред тях видяха министъра на промишлеността Карц и Батк, този на военните работи. Дванайсет офицери напредваха от двете страни на колата с насочени по посока на собствените си войници автомати. Военен прецедент, помисли си Стар. За първи път една саботьорска операция се извършваше под охраната на самия враг.

Халюцинациите започнаха още щом слязоха на пътя към „прасето“.

Първо забелязаха, че пътят е осеян с мъртви птици и насекоми. „Виждах дори птици, които падаха, сякаш току-що улучени по време на полет, написа по-късно Литъл в резюмето си, както и милиони пеперуди, насекоми и всякакви животинки, които се разлагаха на земята и достигаха чак до глезените ни. Стопроцентово екологическо бълнуване. Ставащото бе толкова истинско, че се регистрираше от всички сетива — зрението, обонянието, осезанието, дори слуха. Не беше възможно повече да се съмняваш в съществуването на последиците от прословутите емоционални вълни, за които ни бяха предупредили. Психическото замърсяване, предизвикано от отпадъците от горивото на бъдещето, ми беше добре познато, но сега наистина бе трудно да се усъмниш в това, което очите виждаха. Всяко растение около нас бе мъртво или агонизираше. Дърветата бяха оголени, без следа от листа, и все пак нужна бе много по-голяма интелигентност от моята, за да се проумее това смущаващо противоречие: докато непосредствено от скалите и асфалта под краката ни с някаква неустоима напираща сила изникваха цветя, всеки от нас чувстваше странна радост, нещо като еуфорично опиянение, близко до усещането за безсмъртие, сякаш нямаше нищо невъзможно и не съществуваха граници пред човешките действия.“

Литъл вървеше начело — зад него, от двете му страни, го следваха американецът и Григоров — и тогава чу Стар да се смее.

— Какво става?

— Вони — каза американецът. — Не усещате ли?

— Идва от умрелите птици и насекоми.

— Не, господине, то вони.

— От „прасето“ е — изкрещя Литъл. — Нормално е, нали?

— От това, което е вътре, господине. От самия дъх. Вони отвратително.

Литъл бе обзет от гняв, подобен на пламенното негодувание на обиден човек. Идваше краят на всичко английско.

— Съвсем не, господине! — изръмжа той. — Дори и да беше така, причината е в начина, по който е бил преработен дъхът!

— От самия него е! — обърна му внимание Стар.

— От политиката, господине! — изкрещя Литъл. — Улавяне, концентрация, компресиране, манипулация, експлоатация, скапани мръсници! Обуславяне, смачкване, преработка и всичко останало! За да оцелее, това нещо е принудено да си проправя път през всякакви исторически, идеологически, научни, технологически, икономически лайна, и тогава, явно, когато излиза от тях, то вече е деградирало, погрозняло, опетнено, заразено, прекършено, пълзящо, обезправено… да, точно така, господине, обезправено!

— Във всеки случай не мирише на роза!

— Млъкни! — изкрещя Литъл. — Това е заповед!

Продължиха да напредват под смазващия ги товар.

— Не ви ли се струва, майоре — попита Стар, който внезапно бе обхванат от неудържимо приповдигнато състояние на духа и се почувства по един особен начин от глава до пети, някак си фантастичен, митологичен, въвлечен в най-възвишените песнопения — не намирате ли, майоре, че с тази ядрена бомба, която толкова тежи на плещите ни, ние прекрасно олицетворяваме цялото човечество, което пърха под същия товар, и все пак смело върви към бъдещето?

Носът на Литъл недоволно изсвистя няколко пъти.

— Съвземете се, подполковник! — нареди той. — Знам добре, че всички сме жертва на това велико замърсяване, но подобни думи са недостойни за войник от кариерата!

— Това нещо пълзи — съобщи Комаров, гледайки с отвращение в краката си. — Паднало е много ниско. Никога не бих си помислил, че може да падне толкова ниско, това странно нещо…

— Тишина в редиците! — излая Литъл. — Без да богохулствате, господине, не и докато аз командвам! Не пълзи, а лети, и дори много високо, господине! Лети заедно с орлите там, горе! Това, което виждате да пълзи тук, в тази равнина, това са отпадъци! Отпадъци, господине! Остатъци от преработка, господине! Истинското нещо е там, горе, господине, над върховете! При орлите!

— Овладейте се, майоре! — на свой ред каза Стар подигравателно — подобни думи…

— Извинете ме, господине! — промърмори почти смирено Литъл. — Това чудо е коварно! Улавя ви в мрежите си и отгоре, и отдолу!

Тогава дойде ред на Григоров да покаже признаци на еуфоричната интоксикация.

Руснакът бе обзет от налудничав смях. Майорът извърна глава към него: запита се дали руснакът няма да се свлече на земята, което би направило товара на „щита“ почти непоносим.

— Знаете ли на какво ми напомня това? — весело викаше Григоров. — Костенурката, която носим върху раменете си и всичките войници, които ни гледат и не вярват на очите си? Напомня ми най-върховния момент от живота ми, когато носеха ковчега на Сталин през Червения площад!

— Музика — произнесе тогава професор Каплан.

— Какво? — изквича Литъл.

— Чувам музика.

— Обхванат сте от еврейска нервна криза — осведоми го Литъл.

— Чувам ясно музика, майоре. А вие? Много е красиво.

— Драги мой, вземете се в ръце — започна да го умолява Литъл обезпокоен. — Ще имаме нужда от вас, там вътре.

— Какво има, майоре? — намеси се Стар. — Изглеждате уплашен.

— Този глупак чува небесни хорове — измънка Литъл.

— Не съм казал това — уточни професор Каплан със спокойствието на човек, който се придържа към фактите. — Никога не съм споменавал за небесни хорове. Само казах, че чувам музика.

Дъхът пееше.

И Литъл го чуваше ясно. Бе сигурно, че е така. Музиката идваше от всички страни едновременно.

— Скапани транзистори — измърмори той.

— Бах — обяви професор Каплан.

— Това е оптическа илюзия — потвърди Литъл високопарно.

— Оптическа ли? — учуди се Стар.

— Знаете отлично какво имам предвид, глупак такъв! — изръмжа Литъл. — Ефектът на топлината, скалите запяват…

— Бах ли?

— Не знам какво пеят и не искам да знам, господине! Това е диверсия, внимавайте, искат да ни вземат ума!

В доклада си Литъл се опита да подреди нещата: „Безспорно цялата долина беше отровена от отпадъците от горивото на бъдещето. Стигаха ни чак до главите. Ставаше въпрос за същия ефект, който се получи околосвръх генераторите на плутония, което обясняваше налудната «екологическа» реакция на населението по тези места“.

— Не искам да ви плаша, майоре — каза Стар — но ако вдигнете очи, ще забележите небето на Микеланджело над главите ни. Всички светии са налице!

— Това се казва да се опиташ да минираш духа на войската, подполковник — излая Литъл. — Не искам да чувам повече негативни настроения в екипа си. Вие сте срам за знамето и за страната си, подполковник. Ще докладвам за това.

Лицата им се обливаха в пот под електронните противогази, през които се виждаха само очите и ушите.

Като връх на всичко се случи нещо още по-неприятно.

Станко, който до този момент изглеждаше по-устойчив на външните влияния от останалите, рязко спря, без да предупреди.

— Кой е този селянин? — попита той с примрял глас.

— Какъв селянин? — изхриптя Литъл подозрително.

Бе твърдо решил да не вижда нищо, дори да е Нейно Величество нашата благосклонна Кралица.

— Там долу един селянин носи кръст — заекна Станко.

Тогава Литъл допусна фатална грешка. Погледна и за малко не се задуши.

— Съвсем обикновен селянин! — заяви той с убедителен глас, но този път беше сигурен, че полудява.

— Защо мъкне този тежък кръст на раменете си? — поиска да узнае Станко.

Беше бос, а на главата си имаше трънен венец и вървеше редом с тях, превит под тежестта на огромен кръст, чийто край бе облегнат на рамото му, подобно на ядрената бомба, която те носеха. Кален и окървавен плат покриваше голотата Му и външността Му им бе толкова позната, че Литъл помисли, че се среща със стар приятел от училище.

Той се стегна. Поредната културна вълна, още едно видение, породено от известния халюциногенен ефект на горивото на бъдещето. Бяха ги предупредили. Музика, поезия, религия, изкуство, музеи, симфонии. Всичко това, ами да. Не беше време да се вайкат обаче.

— Какво ви притеснява в тази работа? — излая той. Един обикновен албански селянин, който носи кръста си и отива на работа.

— КАКВО? — изрева Стар.

— Защо албанският селянин би понесъл кръста си, отивайки на работа? — попита Станко.

— Ами, да речем, че по тези земи това се прави — промърмори Литъл — липсват им трактори, по всяка вероятност.

— Носи трънен венец на главата си — отвърна Станко.

— Какъв венец? Няма венец — успокои го Литъл. — Най-обикновени тръни, нищо друго.

— Но защо?

— Местен обичай — изскимтя англичанинът.

— Майоре — каза спокойно Стар — той плаче.

— Нищо не мога да направя. Всички имаме проблеми.

— А кръстът? — настоя Станко.

— Слушайте, приятелю, тази бомба и без това е достатъчно тежка. Не мога да помагам на албански селянин да носи кръста си натам, накъдето трябва да го носи.

Той се изправи, гледайки право пред себе си. Стар никога преди не беше виждал толкова възмутен и обиден човек.

— Господа, да приемем случая за приключен.

— Случаят ли? — изкрещя Станко. — Приключен ли? Давате ли си сметка какво става?

— Тишина в редиците! Аз командвам тук! Случаят е приключен.

Случаят обаче не беше приключен.

Селянинът ги следваше със своя тежък кръст по време на почти целия път, по който се движеха, превити под тежестта на бомбата, като напредваха по посока на „прасето“. Постепенно психиката им започна да свиква с въпросната компания, съобразно процеса на привикване, който винаги се случваше в историята и който водеше до атрофия на чувствителността, така че те вече почти не забелязваха селянина. Шестимата професионалисти се оказаха сами, пъшкайки под смазващия товар, който носеха между два реда войници със стиснати оръжия, които им хвърляха убийствени погледи.

6:40.

… „Прасето“ се намираше на не повече от няколкостотин метра и Стар установи, че то никак не прилича на макета, който отлично познаваха, но бе детайлно пресъздадено от скиците на сателитите. „Ще ме възприемете като сантиментален човек, написа той, но идеята на този мръсник Матийо да придаде на разделящото душата от тялото устройство вида на Партенона, на този негов «Супер — Феникс», както той го наричаше, ме изпълваше с такава ярост, което моментално превръщаше професионалната страна на операцията в чисто лична. Чувствах се лично засегнат, сякаш някой се бе изхрачил дълбоко в душата ми. Разбира се, тук пръст имаше изтощението и нервното напрежение, предизвикани от вторичните ефекти на вълните, но идеята, че нашата ядрена дехуманизация трябваше да се извърши в този «Супер — Феникс» с формата на Партенона, който бе люлката на надеждата и на свободата, откъдето нашата цивилизация бе започнала своя възход, ми изглеждаше като цинична и непростима провокация. Когато се приближихме още, видяхме, че халюциногенният характер на това, което ни се привиждаше, с приближаването ни до «прасето» не се различаваше особено от нашите обичайни суперфеникси.“

Колек, който беше прав в колата и който все пак познаваше из основи модела, предварително проучен от тях, никога по-рано не си бе давал сметка, че Матийо бе направил своята централа за разпад като пълно копие на катедралата в Шартър. Професор Дале в един свой доклад до френското правителство сравняваше предизвиканите от вълните на горивото на бъдещето психически последици от „Супер — Феникса“ с мистичните привидения, предизвикани от мексиканските халюциногенни гъби.

На всеки сто метра имаше контролни постове и Колек въздъхна с облекчение, когато видя през тях успешно да преминава отрядът, съпровождан от албански офицери, които тичаха напред, проправяйки път на саботьорите. Цялата зона около „прасето“ приличаше на снимките от нацистки концентрационни лагери, обградени с бодлива тел. Някои каптиращи устройства бяха използвани като наблюдателници. Имаше картечници на батерии по дървените платформи. „Най-неприятно впечатление, написа Стар, правеше захранващата система, която бе мрежа от тръби, насочващи горивото на бъдещето към залата за разпад. Тръбите се преплитаха и извиваха, като оставяха усещането за система, приличаща на измъчен човек и покрила цялата долина. Видът им предизвикваше потиснатост, защото те олицетворяваха готическия образ на изтезанието, наложено на мъчениците, което художниците изобразяваха от началото на християнското изкуство.“

Колек слезе от колата. Моментът не бе подходящ да се поддава на личното си любопитство и на психологически анализи, но все пак той не устоя на желанието да погледне лицето на Имир Джума.

Сблъска се с пълна непроницаемост. Като изключим сините кръгове под очите, това бе лице, лишено от всякаква емоция за цял живот. Спокойствието, студенината и неумолимият израз, които се излъчваха от него, независимо от това дали бяха маска или не, говореха за индивидуалност, заслужаваща да бъде начело на сила, многократно по-голяма от Албания. Ако някога се бе появил човек, заслужаващ да се разпорежда с ядреното оръжие, то той бе именно албанският водач. Добре, стига толкова, помисли си той. Моментът не е подходящ да му искам автограф.

Стар за първи път през последните 25 години от професионалната си кариера се чувстваше така добре пазен. Офицерите и подофицерите бяха изградили около тях стена, застанали с лице към собствените си войници, с автомати в ръка и готови да стрелят при най-малкия признак на неподчинение.

Единственият човек сред албанците, чието изражение издаваше емоция, бе генерал Кочук. С почервеняло лице и очи, налети с кръв, с остатъци от слюнка около устните, той излъчваше омраза от всяка своя пора, и това е успокояващо, си каза Стар с усмивка, да видиш поне един от тях да дава признаци на нещо човешко в себе си.

Тройка орли кръжаха високо в небето над долината, или може би бяха лешояди, защото е трудно да ги различиш едни от други.