Ромен Гари
Зарядът на душата (31)

XXX

6:05.

Числата се редуваха върху „совалката“ на радара над картата на Албания с местонахождението на „прасето“, оградено с червен пунктир.

Руснаците разговаряха помежду си. Президентът не чуваше разговора, защото бяха прекъснали вътрешната си линия. Макар че и той минаваше на вътрешната линия всеки път, когато искаше да говори на своите, без да го чуват съветските хора, сега се подразни от този жест.

— Колко време още е нужно на самолетите ни от мястото, където са сега, за да достигнат до целта?

Халок хвърли поглед на датчика.

— Още шестнайсет минути. Осигурили сме необходимата защита.

— Защита — повтори Президентът.

Нямаше под ръка носна кърпа и за малко да поиска от Ханк Едуард, но се отказа. Не би искал руснаците да го видят как бърше студена пот от челото си.

— Как се казва този американец, а?

— Стар. Подполковник „Джак“. Огдън Стар.

— А другата… младата жена, която ни информира?

— Мей Девън.

— И двамата да се предложат за Медала на честта на Конгреса посмъртно.

Изведнъж забеляза, че немият екран на седмия телевизор се оживи. Имаше светкавици и наситени блестящи сигнали.

Президентът стана енергично и зачака. Всъщност не знаеше точно какво чака, но никога не бе чакал с толкова надежда и желание — дори преброяването на гласовете, когато го избираха.

Лицето на духовния водач на християнството се появи на екрана.

Самият президент бе дал съгласието си за тази среща преди час, но в последвалите събития, наситени с ужасяващия товар на отговорността и поради тежестта на решенията, които трябваше да бъдат взети, той я беше окончателно забравил. В момента гледаше втренчено появата на образа на екрана, мъчейки се да си припомни с какви думи беше редно да се обърне към Първосвещеника.

Опита се да го поздрави, но Папата изчезна. Високият бял силует се появи почти след секунда, но или предаването беше неуспешно, или на самия Първосвещеник му беше трудно да намери думи. Стана така, че Папата ту се появяваше, ту изчезваше, като се редуваха образи и бял екран, и с вдигнатите си ръце и навити ръкави той приличаше на голяма уловена птица, която се опитва да се освободи.

— Господин Президент, умолявам ви да поговорите с албанското правителство…

— Ваше Светлост… — подхвана президентът.

Нещо му подсказваше, че не трябва да се обърне така към това лице, но, каза си, какво толкова, сега не е моментът да се пита протокола.

— Ваша Светлост, опитахме се вече да разубедим албанците. Нищо не може да се направи повече. Това са злъчни хора, на всичкото отгоре страшно злъчни. Руснаците ги предупредиха за риска от верижна реакция. Те обаче не искат и да чуят за подобно нещо. Твърдят, че има опит за намеса във вътрешните им работи и че са решили да изтеглят с десет дни напред експлозията, която всъщност може да стане във всеки момент…

— Господин Президент, моля ви, спрете този ужас…

— Именно това се опитваме да направим…

Искаше да каже „Господин Папа“, но навреме преглътне думите.

— Ще бомбардираме това чудовищно нещо, както се изразихте току-що, ще го направим след няколко минути и ще освободим човечеството от него. Длъжни сме да го направим, ако не искаме да ни превърнат в бабуини. Напълно си давам сметка, че в този момент сме заложили моралното и духовното си оцеляване. Ето защо ще изтрием това нещо от лицето на земята…

Блесналите очи, които го гледаха, носеха в себе си хилядолетия от човешко страдание. Прилича на евреин, помисли внезапно Президентът.

— Знам, че случващото се ще вдигне шум, Ваша чест, но не ни остава друг избор. Вече е съставено комюнике съвместно с руснаците. За нахлуването в Албания вече е взето решение. Става въпрос да се даде начало на окончателното спиране на производството на термоядрено оръжие. Вече помолихме за свикване на извънредна сесия на ООН и ще поемем пред всички народи нашата историческа отговорност. В мисълта и в сърцето си сме убедени, че действаме в името на свещения интерес на човечеството. Добре го казахме, мисля. Имахме известни затруднения с понятията в израза „в нашата душа и разум“, които ми се струват непреводими на руски. Мога да уверя Ваша Светлост, че от „прасето“ няма да остане и следа. Ъ-ъ-ъ… Това е кодовата дума за целта за поразяване. То ще бъде унищожено след броени минути.

Светият Отец в този момент вдигна ръце.

— Господин Президент, умолявам ви да покажете християнската си вяра в Бога и в неговото всеопрощение, като незабавно повикате вашите самолети и поискате и руснаците да направят същото…

В този момент Президентът каза нещо нежелателно. Не беше точно това, което искаше да каже, като се има предвид, че просто казано, нямаше право да се крие от отговорностите си.

— Не мога да предам властта и да поверя съдбата на американския народ на някой друг, защото аз съм Президент на страната си. Не мога да изоставя в чужди ръце тази съдба.

Светият Отец плачеше. Ясно се виждаха на другия край на света стичащите се сълзи от очите му. И тогава Президентът си даде ясна сметка, че всъщност беше казал, че няма намерение да оставя съдбата на американския народ в ръцете на Бога. Отвори това, което самият той наричаше „голямата ми уста от Мисури“, за да обясни, че никога не е искал да каже подобно нещо, но в този момент Папата отново започна да подскача на екрана, да се преобръща и замъглява, след което окончателно изчезна.

— Оправете ми този телевизор — изрева Президентът, ядосан на самия себе си.

Чак тогава си даде ясна сметка, че генералите Халок, шефа на Пентагона и Роден, както и професор Скарбински му говореха едновременно.

— Съгласни сме с руснаците…

Не бе чул какво казаха руснаците. За бога, що за идея да се покаже Папата в Командната зала!

— Трябва незабавно да се повикат бомбардировачите ни — каза Халок, чието лице бе придобило цвета на армията, от която бе тръгнал, а именно сухопътните войски.

— Руснаците вече дадоха заповед и аз направих същото, но трябва вие да потвърдите, че…

— Какво? Повторете… дума да не става. Защо?

— Но, господин Президент, вие ясно чухте, че…

Всички стояха неподвижно и бяха вперили поглед в стрелката, отчитаща часовете.

Гласът на Ушаков беше остър, сякаш изтърбушен, после той отстъпи място на треперещия глас на преводачката.

— Господин Президент… Получихме нова научна информация от сайта… Компютърът… Верижната реакция ще започне автоматично с експлозията на ядрена бомба, станала в произволна точка от света…

Президентът все още стоеше изправен пред празния екран.

— Настройте ми този скапан апарат — каза ядосано той.

После се съвзе. Останалите го наблюдаваха и той не биваше да остава в тази поза, изправен и вън от себе си. Това бе равносилно на излизане вън от себе си на американския народ.

Лицето на маршал Крапов едва не изскачаше извън екрана.

— Повиках нашите самолети… Разпоредете се, господин Президент!

— Шест минути още — каза Халок. — Потвърдете заповедта за повикването, господин Президент…

Скарбински едва събра останките от гласа си.

— Господин Президент, евентуална ядрена експлозия, в която и да било точка от света ще отключи мигновен, но верижен разпад… Компютърът…

— Не ми говорете повече за компютъра! — изкрещя Президентът. — Ясно ли е? Следващия път трябва да изберете компютър за президент!

— Не повече от пет минути — спокойно съобщи генерал Халок. — Виждат се на албанския радар.

— Точно това говореше Матийо от началото — промълви Скарбински. — Речта на Айнщайн от 1944… относно… духовното унищожаване… „метафората от Принстън“…

— Да размислим — каза Президентът.

След което спря.

— Трябва да повикате самолетите си — крещеше Крапов.

— Ами ако нашият отряд се провали, господин… господин…

Търсеше точната дума.

— Крапов! Маршал Крапов! — изрева руснакът.

— Благодаря. Ами ако отрядът ни пропусне своя шанс, господин Крапов? Какво ще стане, ако се провалят? Албанците ще задействат „прасето си“ и ще се получи същият ефект като при нашата бомбардировка. Нали е така, а?

— Господин Президент! ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ!

— Само една минута, моля ви. Има и още нещо. Нещо, което изглежда сте забравили. Хората ни носят със себе си ядрена бомба със силата на двайсет мегатона. Като защита. Под закрилата на този „щит“ те всъщност и работят. Ако някой албански редник стреля по тях, ще се предизвика ядрена експлозия и…

Погледна ги почти подигравателно.

— Другояче казано, господа стратези, който и да е скапан редник измежду албанците може да ни сведе до състояние на отвратителни същества… ако това вече не е сторено.

— Три минути и трийсет секунди — съобщи Халок.

Президентът се усмихваше.

— Като военен план наистина е забележително — каза той. — Грандиозно. Никога няма да измислят нещо по-добро, и това е обяснимо. Трябва да облечете компютрите си в униформа.

— Пресичат албанския бряг — каза Халок.

— Осем души — отговори Президентът. — Осем авантюристи, лишени от вяра и скрупули. Професионални убийци. Всичко е в ръцете им. Не, дори не е в ръцете им. В ръцете е на някой ужасен албански редник. За да стигнем дотук, създадохме най-силната военна машина, известна някога на света. Екипировка, струваща сто и двайсет милиарда… и един-единствен албански редник с пушката си ще…

Запъти се към кутията за президентски разпореждания и я отвори.

— Шахматен ход — каза той. — Ези или тура. Успех, Америка!

Набра кода за повикване на самолетите.

Седна и изгледа военните. Руските и американските. Моите, твоите, нашите, техните. Всички тези шибани наполеоновци. Без да се забравят учените и техният шибан гений. Не гений липсваше на света, а граници пред гения.

„Прасето“ не беше вън. То беше вътре. В сърцата и в главите.

Тази истина бе записана в самото понятие за ядрено оръжие и за натрупването на запаси, способни да унищожат за девет минути човешкия дъх от цялата земя.

Президентът затвори очи и сведе глава.

Научният гений известяваше смъртта на демокрацията, защото само гений можеше да контролира гения. Което означаваше, че народите бяха длъжници на един елит.

Лицата на внуците му изникнаха в съзнанието му.

Успокоителен знак. Тоталната дехуманизация все още не беше започнала.

— Самолетите правят завой, господине — съобщи генерал Халок.

На седмия екран проблесна светкавица и Светият Отец се появи, коленичил, с наведена глава и сключени в молитва ръце.

Президентът погледна доволно екрана — най-после бяха успели да поправят телевизора.

Пушка в ръцете на някой загубен албански редник, помисли отново той.

Хвана телефона и набра семейството си.

По щастлива случайност попадна на седемгодишния си внук, който отговори на повикването.

Тогава съветските ръководители и хората, които се намираха в Командната зала в този час на последния шанс, чуха как Президентът на САЩ разговаря с едно седемгодишно дете за пакостите на котарака Скип, който бе откраднал един фунт месо от кухнята.

Президентът остави слушалката.

Милото коте, помисли си той. То се катереше по пердетата или върху шкафа и от там хвърляше гневни погледи към хората. Можеше поне да се направи един извод: котките понякога са прави.