Ромен Гари
Зарядът на душата (28)

XXVII

Пътеката, която следваха, свършваше в каменен хаос на дванайсет хиляди метра надморска височина над почти вертикална стена от двеста метра: това бе най-опасният достъп до низината, но единственият, който оставаше извън обсега на прожекторите, бягащи неуморно по всяка педя скала.

Първо свалиха екипировката си, после преминаха Григоров и албанецът, но когато останалите от отряда се появиха на площадката по средата на пътя, завариха руснака сам. Албанецът бе изчезнал. Носът на Григоров кървеше и той лежеше свит на земята като разтриваше пръстите си.

— Кучи син — промърмори той.

— Къде отиде? — изрева Литъл. — Какво стана?

— Тръгна сам да…

Григоров направи жест по посока на фосфоресциращите стълбове в дъното на низината. Загубени сме, помисли си Стар. Ако албанецът беше предател, щяха да ги спипат начаса.

— Не — отвърна Григоров — не е това. Това копеле отиде да предупреди „албанския народ“ — точно така се изрази. „Народът“, мамка му, представяте ли си? Само него не бива да пипаш, ако не искаш да си имаш неприятности. Младият глупак вярва, че ако „народът“ знае, тогава би се вдигнал и би освободил… това лайно там долу.

Направи знак към каптажите.

— Опитах се да го убия, но…

После избърса носа си с ръкав.

— Силен е, кучият му син.

— По-скоро е един скапан аматьор — отвърна му Литъл със силен cockney акцент, който сякаш отстояваше правата си всеки път, когато майорът се ядосаше. — Винаги съм казвал, че трябва да се пазиш от идеалистите. Това са хора, родени без късмет. Да вървим.

Трябваха им цели три часа, за да стигнат до пътя, и почти десет минути повече от внимателно пресметнатото при тренировките време, защото сега носеха и екипировката на албанеца, съдържаща части от противоядрената защита. Последният половин час представляваше задъхано усилие да се доберат до пещерата преди изгрев-слънце. Стар по-късно щеше да напише в доклада си, че точно по средата на слизането, когато се бе вкопчил в своя алпинистки стик, го осени една мисъл на Уинстън Чърчил по повод на битката за Англия: „Никога по-рано в цялата човешка история толкова много хора не дължаха спасението си на толкова малко“ — и тази мисъл изразяваше отчасти усещането, което висеше тук, заедно с тях между небето и земята. „Обикновено не съм склонен към такъв род размишления, записа подполковникът, но в този миг обстоятелствата трудно можеха да се нарекат «нормални», откъдето и да ги погледнеш. За миг си представих отчетливо целия човешки род, увиснал на това място с мен в празното, със своите музеи, бетховеновци, библиотеки, философи и демократични институции. В известен смисъл това бе твърде успокояващо усещане, като се има предвид, че ако подполковник Стар от Американската армия може да падне и да си счупи врата, тази вероятност изглеждаше много по-малка, ако въпросният врат бе на целия човешки род. Вратът ми се превръщаше изведнъж в най-важното нещо от началото на света, което беше много стимулиращо.“

Оставиха Колек на пътя, легнал по корем под една скала, на около километър източно от пещерата. Благодарение на тяхното „око“, те можаха да забележат шестима албански войници, които застъпваха на пост зад една картечница на няколко метра над пътя. Според плана Колек трябваше да се остави да го заловят около пет и петнайсет.

— Сега внимавайте, подполковник — каза Литъл. — Застанете пред тях. В пет и петнайсет светлината ще намалее. Тръгнете към тях с високо вдигнати ръце, но не се приближавайте прекалено. Останете на мястото си, в противен случай те ще помислят, че това е капан. Не мърдайте и извикайте, че сте американски саботьор и че сте решил да се предадете.

— Да не губим време, майоре — каза канадецът. — Знам какво трябва да направя.

— Пиер, опитайте се да оцелеете — каза на френски Стар — в противен случай ще се видим там горе… в хотел „Риц“.

— Разчитайте на мен.

— Rrright, gentlemen^[1] — каза Литъл. — Да тръгваме.

Отново Итън, Оксфорд и „товарът на леката бригада“, помисли Стар, чувайки гласа на обичния им шеф. Всичко е наред.

Нощта се стопи в момента, в който те достигнаха входа на скривалището.

Съгласно предварителната информация, пещерата бе посещавана на всеки два часа от военен патрул. Бяха изостанали с двайсет минути при слизането и сега не им оставаше много време, за да качат на високото ядрения щит, преди да застъпи патрулът в четири часа. Трябваха им четирийсет минути, за да завършат тази работа преди четири. Трябваше да изчакат, прилепени върху скалата на пещерата и полумъртви от умора, с ледена пот по челата, застанали зад скалистите блокове, които бяха достатъчно широки, за да ги скрият от бързия поглед на някой, който би решил да надникне откъм входа на пещерата. Ако обаче войниците решеха да вършат работата си сериозно, те щяха да обиколят и най-затънтеното кътче от пещерата. Можеха да ги убият тихомълком, но изчезнал патрул вече бе ясен знак за присъствието им. Закъснението, което направиха при слизането, заплашваше да се превърне в катастрофа. Литъл се повдигна на лакът и потърси с очи хората си. Познаваше наизуст досиетата и личните им успехи и все пак в този върховен момент бе длъжен да приеме опитността, хладнокръвието и решителността им за факт от миналото. Погледът, който им отправи, бе въпрос на чист навик и печат от годините, прекарани в казармата като сержант от охраната, години, в които имаше време да лъска ботушите и колана си и когато можеше да наплюнчва медните си копчета, за да ги лъсне до блясък… Като се изключи известно напрежение, което впрочем имаше здравословен ефект по отношение на операцията, никой от хората му не проявяваше признаци на нервност. Отговорността, паднала върху раменете им, означаваше за тях само едно — да оцелеят. За професионалиста значимостта на едно предизвикателство винаги зависи от важността, която отдава на собствената си кожа и оцеляване, ни повече ни по-малко. Поради това, за щастие, величието на въпросната „кауза“ не пораждаше в тях никаква емоция. Чистокръвни мръсници, каза си Литъл със задоволство и в този опасен час това го успокои, защото означаваше, че няма да рискуват да загубят хладнокръвието си, давайки си сметка за „свещения“ характер на мисията. Единственият „чист“ измежду тях бе малкият албанец, който се бе поддал на идеалистическия импулс, присъщ на аматьорите. Искаше да „вдигне народа“, което според простата аритметика на Литъл означаваше само един човек по-малко.

Григоров се бе заел да разпъне и нагласи електронната жица, свързваща комбинезона му с ядрения щит, като търсеше по-голяма свобода на движенията си. Литъл отбеляза, че всички приличат на жаби, готвещи се да скочат в сърцето на проблема. Лицето на руснака издаваше единствено концентрация и непокорната му руса коса, наполовина покрита от електронната качулка, падаше на букли, почти женствено, върху едно лице, което Литъл не можа да се сдържи да не определя като изключително красиво, както всеки път, когато го заглеждаше. Беше толкова висок, че дори и седнал, държеше главата си наведена, за да избегне изпъкналите скали над главите им. Майорът въздъхна и решително отклони очи. Комаров внимателно проверяваше двете гранати, висящи на колана му. Като се има предвид възпламеняващата сила на щита, който носеха като предпазно средство, гранатите трябваше да бъдат хвърлени при нужда, но на значително разстояние от тях. По време на тренировките Комаров бе надхвърлил осемдесет метра. Той единствен носеше въпросния товар. Станко бе разтворил комбинезона си и подлагаше на щателна проверка интимните си части.

— Няма нужда да обвиняваш приятелката си — подхвърли Комаров на руски — можеш да си ги държиш и сам в автобуса или киното.

Черногорецът се засмя и орловият му нос опря почти до горната му устна, скрита под черен мустак. Зъбите му просветваха в тъмното. Извади от слипа си шепа сгънати на две цигари и кибритена кутия — комбинезоните нямаха джобове.

Полякът бе седнал, облегнат на скалата, и макар че не обръщаше особено внимание на ставащото около себе си, Литъл, който надживя раните си, впоследствие щеше да си спомня с изключителна отчетливост странната усмивка, която светеше на устните на капитан Мнишек.

Входът на пещерата постепенно се изпълваше с небе. Стар забеляза белия устрем на един планински поток, който можеше да се различи изпод мъглата в ранната сутрин на отсрещната страна на долината над бриковочервения правоъгълник на болницата. В същото време забеляза, че пещерата бе обитавано място, за което говореха счупени бутилки, стари дрехи и изсъхнали изпражнения.

Чуха приближаващи гласове, после трима албански войници изникнаха на фона на светлината и минаха по пътя си, без да надникнат вътре. Литъл тъкмо издърпваше заглушителя на своя автомат „Спат“, когато един от войниците се появи и влезе. Майорът изчака войника да приближи достатъчно близо, за да го убие, така че когато останалите двама започнат да го търсят, да влязат навътре в пещерата. Войникът направи няколко крачки към тях, спря, наведе се, държейки своя „Калашников“ в ръка, и се огледа внимателно. Литъл се прицели в междуочието. Войникът остави оръжието си на земята, разкопча колана си, смъкна панталона си и клекна на пети, подсвирквайки си тихо. Работата му отне само минута. После си тръгна.

— Това е най-странното лайно на този свят, пуснато от някой приятел в земята — каза Стар.