Ромен Гари
Зарядът на душата (17)

XVI

Кръгът „Еразъм“ се въртеше на едно място. Чавес се изтощаваше от фрустрация. Устните му прогресивно изтъняваха. Разкъсван от нетърпение, той обвиняваше колегите си в идеологическо безплодие, което според него обясняваше неуспеха им. Той работеше в една секция на новото комунистическо движение, което се обявяваше за повсеместен сталинизъм.

Валенти, чиито прекрасни къдрици бяха изцяло побелели и който повече от всякога приличаше на огромна охранена лъскава котка, изпадаше в състояния на депресия, и тогава заявяваше, че ще напусне ядрената физика.

— Иска ми се да се пробвам в биологичните изследвания — каза той. — Гените. Тук има огромни възможности. Начинът, по който днес успяват да ги управляват, крие невероятни перспективи. Не-ве-роятни! Един ден ще успеят да направят нов човек. Ако успеят да насочат гените в добрата посока, разбира се…

— Каква добра посока? — попита Матийо с интерес.

— На първо място, трябва да се разберат относно политическата програма, която трябва да се втълпи в гените — каза Чавес.

Той току-що бе приключил една специализация в чехословашка лаборатория и се бе завърнал въодушевен от ефикасността на методите за контрол на дъха, който контрол там непрекъснато усъвършенстваха, особено що се отнася до борбата срещу културните вълни.

Докато чакаха, пилеенето продължаваше. Хиляди хора измираха от глад ей така, докато през предишното десетилетие бяха изразходвани 300 милиарда тона обикновен бензин.

На 11 декември Матийо бе седнал в личния си кабинет, който се намираше до лабораторията. Четирите стени бяха покрити с черни дъски и през целия ден на една от тях той бе наблюдавал картина на Клее. Бе силно развълнуван от първичната чистота и радост, които се излъчваха от произведенията му.

Вечеря сандвич с чаша вино, след което продължи да работи до един и нещо след полунощ. В два часа осъзна, че е късно и че Мей сигурно го чакаше, тревожейки се, но веднага забрави. Четирите черни дъски бяха покрити с математически формули, но върху една от тях картината на Клее продължаваше да се бори.

Не стигаше доникъде. Само драсканици. И все пак внезапно се почувства обхванат от някаква треска, нещо като напрегнатост, която не бе изпитвал от дълго време. Като предчувствие…

Три след полунощ. Отново бе пред черната дъска, на милиони светлинни години оттук, много надалеч от своето уморено тяло, с цигара в ъгъла на устните и едно присвито око поради дима.

В три и половина Мей се обади притеснена. Успокои я. Всичко бе наред. Не можеше да спре, обаче: току-що бе предусетил нова възможност. Трябваше да я изследва, за да види какво ще се получи.

— Докъде, Марк? Докъде?

— Не знам, скъпа моя. Не съм господар на себе си. Не мога да се спра. Сигурно съм програмиран по този начин. Не съм творец на себе си, в края на краищата. Извини ме, трябва да тръгвам.

В осем сутринта Чавес пристигна, седна мълчаливо до масата и не свали очи от Матийо, гледайки го с нещо подобно на болезнено възхищение. Бе само наблюдател.

Ръката му тичаше все по-бързо по дъската, все по-нататък към нещо, което сигурно не съществуваше или никога не би било достигнато. Старото полинезийско име, което му бяха дали по време на хаитянската му епопея, ganef, крадец, премина през съзнанието му. Беше точно това. Крадец. Усмихна се, после изтри тебешира и потта, която покриваше лицето му, и продължи опита си за взлом.

Абсолютната концентрация вървеше заедно с чувството за невероятна власт и неподправена радост, така че умората бе изчезнала, защото собственото му тяло го бе напуснало. Преследвачът бе напуснал земната си обвивка и дебнеше жертвата си, бродейки из безкрая. Красотата на прокарания път и възбудата от лова имаха значение също толкова, колкото и самата жертва. А тя се изплъзваше винаги, оставяйки след себе си само своите следи, огризки, определяни като „нов скок на науката“ от онези, които се задоволяваха с тях. Но не и той. Изпитваше нужда да преследва жертвата чак до бърлогата й, и макар и с празни ръце, трябваше да стигне до целта, и не бе единственият, който го усещаше, ако се съди по втренчения поглед на Чавес, който буквално си избождаше очите, за да разчете символите по дъската. За миг Матийо се обърна към бюрото, за да хвърли изгасналата си мокра угарка: тогава откри, че Чавес си прави записки.

Давай напред, помисли си той.

Обърна се отново към дъската. При вида на колегата си Матийо се върна към реалността в най-невзрачния й вид; почувства се уморен и гладен. Реши да работи още час, защото усещаше онова предварително вътрешно напрежение — знак, че не бе изчерпал напълно силите си.

Отстъпи няколко крачки назад, за да обхване с поглед символите на дъската, отметна назад кичура мокра коса, който се бе залепил за лицето му — и точно тогава забеляза: беше тук, точно зад последния написан знак, безспорно възможна, едва на дванайсет или петнайсет хода върху шахматната дъска, видима, сигурна.

Държеше я. Жертвата все още се опитваше да се отдалечи и да побегне към леговището си, но вече не можеше да му избяга.

Изведнъж устата и гърлото му пресъхнаха и сърцето му заби сякаш искаше да изскочи и да избяга, както това искаше пленената и подчинена сила, която задвижваше малката седефена топка.

Остана неподвижен, връщайки се към действителността и с тебешир в ръка — малко парче тебешир, за което сега можеше да се каже, че е едновременно и най-малкото и най-голямото в цялата преходна история на тебешира.

Вдигна ръка, за да разчете движенията.

После се сети за Чавес. Сведе очи и изтри ръце. Опияняващата музика продължаваше вътре в него, неуморимо подемана, до финалната нота, но той отказваше да я предаде на този натрапник. Не обичаше този начин да се налагаш и да преписваш.

Хвърли още един поглед към дъската и си представи мислено целия път отвъд това, което беше написано, много отвъд написаното, за да достигне до последната нота, която толкова ясно бе чул.

А после…

После, внезапно, се появи още една нота.

Сякаш идваше отникъде. Не бе просто продължение на това, което стоеше преди нея. Изведнъж я чу да идва след онова, което само допреди няколко минути бе помислил за последната нота.

Не! Не бе невъзможно! Не! Не съм искал това. Отивай си, не те искам!

Кръвта се оттегли от лицето му.

Отивай, си. Не е вярно. Лъжеш. Отивай си. Не те искам. Това е невъзможно.

Опита се да превърне в тишина тази нова финална нота, да я убие, да я прогони от мислите си, но тя упорито и безпощадно стоеше в главата му, триумфираща, независима.

Уловената плячка се беше дотътрила малко по-нататък — но само за да може на свой ред да го улови по-здраво.

— Не съм искал това — промълви той.

Усети ръката на Чавес.

— Браво, приятелю. Днес имаш особено вдъхновение. Свърши страхотна работа. Прекрасно. Наричам това гений… Да, веднъж завинаги не бих се въздържал да ти го кажа: просто гений…

— За бога — каза Матийо. — За бога… вече е възможно… И дори…

— Какво има, приятелю?

Матийо го изгледа. Не. Не той. Не трябва да знае. Никой. Никога. Беше тук, в съзнанието му, разбира се, но щеше да го прогони и при нужда да си завърже камък на шията и да удави във водата виновната си глава.

— Но всъщност, Марк, какво става?

— Нищо…

Повърна. После загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, за миг го обзе надежда. Помисли, че е забравил. После си спомни станалото с почти цинична отчетливост и като израз на отмъщение и отново припадна.