Ромен Гари
Зарядът на душата (15)

XIV

Тази вечер валеше. Матийо бе прекарал един скучен ден в лабораторията. От доста време не го вдъхновяваше нищо, никаква следа от предродилната треска, която неизменно предшестваше изблика на нова идея, никакъв лъч на предчувствие за нещо ново. Валенти и Чавес започваха да се отнасят към него с доза снизхождение. Постепенно се превръщаше в това, което на английски език наричат has been^[1], „отминал“ човек.

Върху черната дъска формулите тичаха във всички посоки, но това бе нещо като изкуство заради изкуството — една чиста естетическа наслада. Тези формули не водеха доникъде, не проправяха път към неоткрити земи. Дъхът оставаше неделим. Така нареченото „пропукване“, т.е. контролираното делене, необходимо за рационално използване, продължаваше да се изплъзва. Проклетата единица отказваше да се подчини. Нещо като първична несводимост, абсолютна при това. Липсваше една идея. Знаците върху дъската бяха само математически бенгалски огън, напълно безобиден при това. Те не оставяха никаква драскотина върху бедрото на вселената. Дръзкият конкистадор се превръщаше в обикновен безделник.

В десет часа вечерта Матийо наметна на главата си шлифер и пресече тичешком улицата.

В момента, в който напускаше кафенето под проливния дъжд, с шлифер върху главата, нечии ръце го сграбчиха отзад, блъснаха го напред, вдигнаха го, и изведнъж той се озова пленник в една потегляща кола.

— За бога, оставете ме!

Еколози, помисли си той. Бе крайно неприятно, че те искаха да вземат за заложник учен. Щяха да претендират за публикуването във вестниците на истината относно въпросната афера. Или просто да го убият, защото бе главният отговорен.

Не бе взел достатъчно предпазни мерки. Би могъл да постъпи като останалите големи учени: да подписва петиции срещу последиците от собствените си открития. И така да се огради с ценностни и морални гаранции.

— Оставете ме! Помощ!

Имаше желание да живее. Оставаха още толкова неизследвани възможности.

Реши да се стегне. Не смееше дори да се измъкне от шлифера, който скриваше лицето му. Не искаше да ги вижда.

— Но аз не защитавам никаква кауза — изкрещя той. — Съгласен съм с вас! Всъщност аз съм един от вас! Аз също съм против! Аз бях първият, който протестира срещу самия себе си! Аз съм мъченик на науката!

— Успокойте се, господин професор…

Генерал Стар бе седнал до него с папка документи в скута. Гледаше право пред себе си и плоското му лице говореше за вътрешно напрежение, което преминаваше в абсолютно безразличие.

— Извинете ме, но нямах време за встъпления.

— Накъде отиваме?

— Именно това искам да ми кажете.

Той отбори папката с документи и постави пакет със снимки в скута на Матийо.

— Това е най-новата серия сведения от последните три дни, която е дело на сателита ни над Китай. Провинция Син-Кианг. При това искам да ви призная, че американското правителство е… — всъщност „паникьосано“ е недостойно понятие — да кажем… в известен смисъл загрижено.

Матийо хвърли поглед на снимките. Заприличаха му на стотици кошери. Явно бяха енергийни акумулатори, но две неща привлякоха вниманието му: те всички бяха свързани помежду си, като в центъра на тази мрежа се различаваше голяма ниска сграда, откъдето като оръдие се подаваше нямата уста на колектор, който, ако се съди по размерите, би трябвало да има всмукателна сила, много по-голяма от всичко, което до момента бе изпробвано в сферата на улавянето.

— Чудесно насочено — каза Матийо. — Абсолютен запад.

Колата се промъкваше в поройния дъжд.

Матийо не откъсваше очи от снимките. Нямаше никакво съмнение, че става въпрос за използване на огромно количество дъх. Китайците изпробваха улавяне и концентриране на енергия, много над това, което те бяха способни да измерят или да контролират. Бе скок на сляпо в неизвестното.

— Какво точно искате да знаете, подполковник?

— Не много повече. Лицето ви красноречиво говори, но все пак, какво мислите за снимките?

Матийо повдигна рамене.

— Като в Камбоджа — каза той.

— Дехуманизация ли?

Матийо се изсмя.

— Дехуманизация, казвате. Нали не твърдите, че от това е заинтересован Пентагонът?

Стар се опитваше да се владее. За първи път в живота му се налагаше да се мъчи да се контролира. До този момент умението да се владее бе типично за природата му.

Автомобилът се промъкваше покрай Лувъра. Пет хилядолетия културни богатства, помисли си Матийо. Една много стара цивилизация — е, добре, „наслука“ и „до следващия път“, както се казва в подобни случаи.

Имаше проститутки по цялата улица „Сен Дьони“.

— Знаете ли, генерале, някои от тези момичета са били девствени до преди няколко месеца — каза Матийо. — Сводниците поставят новите в квартали с ниски цени и голямо търсене, така че те да се усъвършенстват бързо.

— Слушайте, Матийо, наистина ли не се интересувате от това, което може да се случи със свободния свят? Почти си мисля, че искате да победи този „нов модел социализъм“. Явно вие желаете да се окажете в ситуация да ходите на четири крака и да се тъпчете с изпражненията си, нали?

— Това е политика — каза Матийо с достойнство.

— Според професор Каплан, научен съветник на Президента, китайската система по всяка вероятност е улавящо устройство с неограничен капацитет на привличане.

Матийо кимна с глава.

— Момченца — каза той. — Хлапета на двайсет хиляди години. И да прибавя, като започнем да броим от рисунките в пещерата Ласко досега.

— Насочено е в посока абсолютен запад. Ако привличащата сила на системата е такава, каквато ни се струва — неограничена — вместо да уловя в обсег от седемдесет и пет метра, както се получава при акумулаторите, тя буквално ще всмуче, ще погълне, по-точно казано, дъха на цялото население, намиращо се в нейния обсег на действие…

Матийо се замисли сериозно.

— Хрумна ми нещо. Какво ще кажете за малка превантивна атака срещу китайската система с помощта на вашите ядрени ракети? А?

Стар реши да не се оставя да го завладее онази бушуваща ярост, която го тласкаше да приключи веднъж завинаги с Матийо. Това не би послужило за нищо. Би се появил някой друг.

— Нормалното действие на едно улавящо устройство се проявява в мига, в който енергията се измъква, в мига на естественото й освобождаване — каза той. — Тук, обаче, според Каплан, ние сме изправени пред възможността — вероятността — от една истинска свръхенергия и следователно, от едно свръхпривличане, едно изтръгване. В този случай живите ще бъдат изпразнени от тяхната…

— … душа — подсказа Матийо. — Продължете, не се притеснявайте.

— Докато китайците захранват системата си с енергийния добив от собствения си народ… всъщност това, което китайци правят на китайци, африканци на африканци или чехи на чехи — това не ни засяга. В настоящия случай, обаче, ние сме пряко заплашени и не можем да рискуваме да седим и да гледаме.

— Свещеният егоизъм — каза Матийо.

Колата се движеше покрай Сена. Дъждът биеше по предното стъкло на автомобила. Добрият стар дъжд откакто свят светува.

— Те ще успеят да уловят енергията на целия свят, в радиус триста и шейсет градуса — каза Стар.

— Е и? Това не е по-различно от така наречената от НАСА „технологическа премиера“… или идеологическа. Все същото е.

Стар стоеше с ръце, пъхнати в джобовете, опитвайки се да управлява юмруците си.

— Не си блъскайте прекалено главата с тази история — каза Матийо. — Разбира се, няма никакво средство да се провери полезността…

— Очарователна терминология — промърмори Стар.

— … Да, всъщност, шансовете за успех на този малък китайски опит… това е без прецедент.

— Има един прецедент — каза Стар. — Чувал ли сте да се говори за „имплозията“ на Мърчантаун?

— Да.

— Е, и?

— Това беше бойно средство от първо поколение.

Дъждът бе намалял. Нотр Дам се появи от мъглата.

Чисто съвпадение.

— Струва ми се, че предупредихме съответните правителства за опасността от свръхакумулаторите — каза Матийо. — Във всеки случай, не вярвам, че китайците могат да задвижат своето улавящо устройство с неограничен капацитет в обсег от триста и шейсет градуса, поради факта че той ще им се стовари върху главата… Бъдете сигурни, че са помислили за това… Ако Пентагонът се е загрижил за… защо просто не разруши Китай? Превантивна атака, мисля, че така се казва… По-добре така, отколкото един дехуманизиран американски президент. За момента вие сте уплашен от факта, че те правят нещо, без да знаят за последиците. Бомбардирайте Китай. Вие разбирате от тези неща.

Стар постигна една от най-големите си победи в своя живот: усмихна се.

— Успокойте се, подполковник. Китайците се придвижиха прекалено бързо в работата си. Те обаче залагат на един вече остарял принцип. Все още не съществува система, способна да управлява толкова огромна енергия. Липсва едно ново основно теоретично звено. Това, което наричат „гениалната идея“.

— А при вас получава ли се? — попита любезно Стар.

— Чакам вдъхновението — каза Матийо.

 

 

Цялото население на Уан Сиен загина в 21:30 часа, в момента, в който едно улавящо устройство със среден обсег на действие заработи в резултат на, безспорно, някаква дефектирала част. В район от осем километра загинаха внезапно учените, техническите лица и работниците, както и трите аварийни екипа, изпратени на мястото. Не се отчете никаква материална щета, обаче. Сградите, животните и растенията не пострадаха, а в цялата община нямаше и следа от счупено стъкло. Командният механизъм се намираше в периметъра на опустошената област и не бе възможно да се изключи веригата. Китайската авиация бе принудена да бомбардира собствените си съоръжения.

Последиците от това привличане — засмукване — се усетиха много отвъд региона на Уан Сиен. В обсег от около четирийсет километра населението бе сведено до състояние на тотално видиотяване, макар че се забелязаха различия в поведението. Така например, някои започнаха да маршируват в гъсти редици и да скандират марксистко-ленински лозунги, други изпадаха в нещо като блажена еуфория, като че ли веднъж лишени от всякакви човешки черти, те се оказваха внезапно освободени от проблемите, присъщи на човешкия вид. Всички, обаче, бяха способни да се подчиняват и да работят, и то по-добре отпреди, но само при условие че имаше кой да им дава заповеди. Поне в това отношение катастрофата се оказа нещо добро.

Стенвестници заговориха за саботаж, извършен от „лакей в групата на четиримата“, но, за добро или за зло, имаше „дефектирала част“ в системата. Тялото на генерал Пей Хсин бе намерено близо до военните части.