Ромен Гари
Зарядът на душата (12)

XI

„Добрия тютюн“ беше свърталище на проститутки. Още от единайсет сутринта момичетата обикаляха чакълестия площад на улица „Форжо“. Матийо се приближи до бара, където Рене му подаде обичайния сутрешен пакет цигари от типа „Обикновен редник“.

— Как си, Рене?

— Бива… като изключим, че Нанет отново я скъсаха на шофьорския изпит…

Нанет, обута в черни ботуши с връзки догоре и с кожен минижуп, се утешаваше в компанията на наобиколилите я момичета. С покачването на равнището на живот проститутките „набираха доброволци“ вече в коли.

— Нека опита пак — каза Матийо. — С малко воля човек постига целта си.

Матийо хвърли поглед към своите ангели — пазители с известно приятелско чувство. Единият от тях можеше чудесно да му свърши услуга, която той самият не можеше: да сложи край на призванието му.

През десетилетието, което последва „злополучното удавяне“ на професор Чурек на брега на Масачузетс, САЩ загубиха Расмил, Лючевски, Паак, Спетай, всички те жертви на здравословни злополуки без предварителни симптоми. Бюлетинът от Уолак, публикуван в Кеймбридж, беше преброил до петима съветски учени от първа величина, изчезнали от сцената през 1967 година. Франция бе загубила Бернер през 1963 година, Ковала — през 1964, Англия — Барлемон, Франк и Густавич. Всички тези смъртни случаи бяха приписани на природни причини. През януари 1971 година редакторската статия на студентското списание на „Бъркли“ Свободна реч, подхвърли на големите сили идеята да сключат едно gentlemanʼs agreement^[1]: комисия ad hoc всяка година щеше да определя имената и броя на собствените си учени, които страните, подписали договора, ще се ангажират сами да съкратят с цел съхраняване „равновесието на страха“ заради този вид ново споразумение от Хелзинки.

Масата, заета от руснака от КГБ, безспорно бе тази до вратата на тоалетната. Там бе поставен един типичен френски работник — като имаме предвид, че баретата му бе в повече и че никой френски работник не би имал време да отпива кафе в този ранен сутрешен час. Шале от Службата за документация на външните работи и контрашпионажа си говореше с момичетата. Франция го „покровителстваше“, откакто бе предприел полинезийската си авантюра. Не ставаше въпрос толкова за неговата сигурност, колкото да се опази, за да не отиде да предостави безценните си услуги на някоя друга сила. Изведнъж Матийо разпозна човека от американските тайни служби и седна на масата му.

— Поздравления! — каза Стар през смях. — Какво набито око! Малко е обидно да те забележат толкова бързо!

— Една стопроцентова американска глава се разпознава измежду хиляди! — каза Матийо.

— Благодаря. Беше ми писнало да ми казват, че имам физиономия на прусак.

— То е същото.

Стар присви иронично очи.

— Професоре, не ми казвайте, че имате специфична фобия от Америка. Откакто решихте да държите в течение на работите си всички велики сили, аз започнах да ви смятам за човек, изцяло лишен от предразсъдъци. Другояче казано, мислех, че ни мразите всички, и то с най-голямо основание.

Гастон, фокстериерът на собственика, се приближи към масата им, махайки с опашка, и Матийо му подаде един кроасан.

— Всъщност — продължи Стар — вашите експерти по психология ви описват като един от онези страстни идеалисти, които се разкъсват между любовта и омразата към човешкия род… От типа на немските терористи, нали… но много по-… опасен, ако позволите да се изразя така за вашия гений…

— Вие се изказвате за мен много посредствено, подполковник — каза Матийо. — Как е моят приятел Каплан? Чух, че имал известни трудности с вторичните ефекти…

— Изкара малка нервна криза. Халюцинации. Познато ли ви е?

Матийо не каза нищо. Той галеше кучето.

— Да, явно трябва още много да се работи, за да бъдат нашата психика и емоционалното ни поведение на нужната висота — отбеляза Стар. — Разбираемо е, все пак, като се има предвид естеството на този нов вид енергия…

— Това е все същата стара енергия — каза Матийо.

— Малко се смущавам да изляза на тази научна почва, но дали искаме или не, ще е трудно да убедим хората, че… всъщност, знаете за какво става дума. Дори и най-убеденият атеист не би могъл да не изпита известен дискомфорт, когато…

— Душата, нали? — попита Матийо.

— Всъщност да, нещо такова.

— Религиозен фолклор.

— Разбира се, разбира се. Това, в което съм сигурен е, че хората биха го приели много трудно.

— Грешите, подполковник. Съгласен съм с вас, но в крайна сметка те винаги са свиквали с подобно нещо. И когато започнат да изпитват недостиг от гориво за колите си, ще приемат каквото и да е.

Той подаде втори кроасан на Гастон.

— В края на краищата, става дума за улавяне, за преработка и използване на отпадъци — каза той.

— Нацистите мислеха същото — промълви Стар.

— Можете да се позовете на Хирошима, на Виетнам, на Гулаг и още на много други „гледни точки“ — каза Матийо. — Бъдете спокоен. Ако наистина става въпрос за нашата „душа“ — в степента, в която ние все още имаме правото да се застъпим за нея, — ние ще се окажем пред един наистина адски голям проблем, проблема за замърсяването. Нека, ако не възразявате, да преминем към сериозните неща. Защо поискахте да ме видите?

— По една причина. Държах да ви заявя, и то по един категоричен начин, че нямаме нищо общо с убийството на професор Голдън-Майер. Не сте длъжен да вярвате на честната ми дума, разбира се…

— О, но аз ви вярвам…

Фокстериерът беше сложил глава на коленете на Матийо, който нежно му галеше ушите.

— Не ме интересува коя велика сила е поръчала убийството на Голдън-Майер. Причината за това „необяснимо престъпление“ според пресата е безспорно ясна както за мен, така и за вас. Ако документите бяха достигнали до Йоан XXIII, този стар селянин би надал вик на възмущение от името на всички дяволи. Нищо не би го задържало да съобщи истината на всеослушание и да започне кампания срещу това, което той вече определи, спомнете си, като „върховно поругаване на човешкия разум и на нашия свещен дъх“, когато говореше за термоядрената бомба. Не ви ли се струва, че в това обръщение имаше някакво предчувствие?

— Установявам, че сте в тотално противоречие със себе си. От една страна, вие отричате изцяло този… „свещен“ характер, ако мога така да се изразя, на новата енергия, а от друга страна… Много двусмислена позиция.

— Възможно е. Документите стигнаха до него и той умря от това.

— Йоан XXIII бе твърде болен.

— А сега, когато го няма, мисля, че днешната църква ще прояви внимателно, гъвкаво и модерно отношение в тази ситуация. Нещо от типа на: „термоядрената бомба може да бъде използвана, но единствено за мирни цели“.

Стар се усмихна любезно.

— Забавно.

Матийо погали за последен път фокстериера.

— Има неща, за които никога не можеш да обвиниш кучетата — каза той. — Късметлии. Има една много хубава поема на Франсис Джеймс, озаглавена „За да отидем в рая с магаретата“.

Той стана и взе дъждобрана си.

— Операцията „човек“… знаете ли за нея?

В доклада си Стар трябваше да напише: „Той изглеждаше толкова измъчен, разкъсван, почти отчаян и по някакъв начин победен от гения си, че аз, признавам това, изпитах прилив на симпатия към този уникален и непредвидим човек, от когото може да се очаква всичко и същевременно всичко в него да те смути“.