Ромен Гари
Зарядът на душата (9)

VIII

На перваза на прозореца имаше врабчета. Над покривите Пантеонът, като властен и горд стопанин в птичи двор, сякаш бе затрупал безсмъртието на погребаните велики личности под своите крила. Последните лъчи на слънцето падаха върху червените плочи на покрива и гласът на Матийо изпълваше стаята: „Мей, ако продължаваш да забъркваш Бог в тази работа, ще се разболееш. Нали не се съмняваш, че ако Бог съществуваше, щях отдавна да проявя интерес към подобен източник на енергия. Който при това притежава завидни предимства…“ върху лентата нямаше нищо и Стар спря магнетофона.

— Този тип ще свърши с харакири — каза той с глас, преливащ от ирония. — Това е предпочитаният му инструмент. Всъщност Айнщайн свиреше добре на виолончело и аз, без да се усещам, съм казвал, че има защо да си запушиш ушите. Няма ли нещо друго?

— Не.

Стар се наведе и изпразни лулата си върху Париж.

Подполковник Стар имаше издрано и изтерзано лице, което сякаш не бе дело на природата, а на поредица от автомобилни катастрофи. На пръв поглед оставаш с впечатлението, че някои черти липсват, макар да бе невъзможно да кажеш кои. Очите имаха онзи отблясък, който едновременно пронизваше и смразяваше — белег на фанатичен или отчаян темперамент. В случая със Стар ставаше дума не за друго, а за игра на светлината върху много бледо порцелановосиньо. Опънатата кожа, изсечените черти и късо подстриганата коса придаваха на главата вид на свит юмрук. Върху дебелия врат сънната артерия бе силно изпъкнала — почти двойна спрямо нормалния размер — приличаше по-скоро на мускул, отколкото на артерия.

— Попита ли го защо редовно предават работите си не само на нас, но и на руснаците и на китайците?

— Да.

— И какво каза той?

— „Защото тези негодници там го заслужават.“

Стар се изсмя без никаква радост в гласа.

— Джак…

Тя бе седнала във висок фотьойл Луи XI с права облегалка, потънала в средновековната прегръдка на ноктите на грифони върху фон от хералдична тапицерия. Имаше вид на модерен човек със своите равни обувки и с белия найлонов шлифер, със смешната си барета на главата и мрежа портокали в скута.

Преди една година в американското посолство в Париж се бе представило високо, русо и съвсем младо момиче, стриптийзьорка по професия, с изплашени очи, която им бе заявила: „Живея с мъж, който превърна душите ни в гориво. Да, в бензин… в енергия. Не съм луда. Нося със себе си документи. Това е нещо от… ядрената област. Бих искала да говоря с някой, който разбира от тези неща“.

Бяха я отпращали три пъти. До деня, в който някой, обзет от милосърдие, бе проявил любопитство и я бе попитал дали има семейство в Париж. Не, тя нямаше семейство. Имаше любовник. И той се казваше Марк Матийо.

Два дни по-късно Стар пристигна в Париж.

— Джак, не мога повече да продължавам. Обичам го. Това, което ме карате да правя, е ужасно.

— Никой не те насилва, малката. Ти сама дойде да ни потърсиш… Спомни си.

— Знам…

Стар отбеляза, че за една година тя бе изгубила част от блясъка си и бе станала много хубава. Нервното изтощение и вътрешното терзание бяха свършили своето.

— … Но аз не мога повече така. Не мога повече да шпионирам Марк, да го лъжа, да пребърквам нещата му… Микрофилмите, всичко това… Когато дойдох да ви потърся, си бях изгубила ума. Бях уплашена.

— А сега? Успокои ли се вече?

— Не, разбира се, че не. Но той почти ме убеди. Толкова често ми повтаряше, че нашата съвест не е застрашена от това, което правят…

— В ядрената сфера ли?

— Да. Разказа ми за неутронната бомба, която вие завършвате и… всъщност, той има право… това е…

— Това е същото, нали?

— Да.

Стар засмука замислено лулата си.

Тя имаше точно този маниер — да сяда със свити един до друг крака, с ръце, вкопчени в мрежата с портокали, помисли си той. И малката баретка. Белите обувки, равните подметки. Имаше вид на изгубено дете, което дори у един закоравял син на проститутка като него, пораждаше желание за пощада, за закрила… за спасяване.

— Няма да се ангажираме в духовната сфера, Мей. Това не е моята област. Нека да останем, ако не възразяваш, при научната страна. Твоят човек работи по петнайсет часа на ден и ние трябва да знаем докъде е стигнал. Китайците в момента строят огромна централа за каптиране на души, което определено ни притеснява. Руснаците са опънали всичките си платна в открито море… всяко късче информация, което можем да получим от Матийо преди останалите, може да ни помогне. Трябва да ни помогнеш.

Тя затвори очи и поклати глава. Сълзите започнаха да се стичат по страните й.

— Никой не ми казва истината. Никой. Отидох да видя Преподобния Отец Рике…

— Това пък какво е?

— Този, който говори в катедралата Нотр Дам.

— И какво каза той? Наистина съм любопитен да разбера.

— Че душата ни е поставена на карта в това, което прави човекът, и че, значи, в областта на ядрената енергия също… Ти разбираш, че…

— Да, разбирам. Виж какво… ако желаеш, това ще бъде последната ни среща, но искам добре да схванеш за какво става въпрос. Да си дадеш ясна сметка, веднъж и завинаги.

Тя вдигна очи.

— Прекрасно си давам сметка, Джак. Става дума за проклятие.

Стар извърна поглед. За пореден път християнската вяра се притичваше на помощ на тайните американски служби.

Той не каза нищо.

— Ето защо дойдох при вас. Проклятието. Върху това работят Матийо и всички други учени. Можете да го наречете неутронна бомба или преработка на отпадъци… или „затворен цикъл“, както те се изразяват на своя научен език… Става дума, обаче, точно за проклятие.

Стар стана рязко, приближи се до малката маса в стил Луи XV, върху която имаше табла, и си наля голяма чаша скоч. Мислеше, че „проклятието“, ако все пак думата имаше някакъв смисъл, е продължителен процес, характеризиращ се с факта, че, ако трябва да сме точни, това е един безкраен процес. Проклятие с видим край. Всъщност е противоречие в понятието. Това можеше да продължи безкрайно. Дори можеше да се изгради нова цивилизация с това. Много успокояващо. Той се върна до прозореца и седна на перилото. Погледната оттук, Нотр Дам изглеждаше сгушена в раменете си.

— Матийо сам ще ни обясни всичко — каза Стар. — Хайде, не мисли, че си го предала. Искаме само да се снабдим с документацията по-бързо от останалите. Това е надпревара между големите сили, и ти го знаеш отлично.

Тя кимна с глава.

— Всички вие сте такава измет, и едните, и другите — отговори му със спокоен глас и едва-едва се усмихна.

— Важно е да разберем дали свободният свят или тоталитарните държави са тези, които…

Стар спря и се засмя.

— По дяволите! Като се чуя да говоря така, ми се струва, че моля за повишение. Ако искаш да ни зарежеш, малката, само кажи. Ще се справим по друг начин.

Лъч светлина искреше по портокалите в скута й.

— Ще продължа да ви помагам — каза тя. — По-добре би било, ако все пак една християнска страна…

Стар се обърна рязко. Цинизмът не бе уместен тъкмо сега.

— Джак, приближавал ли си вече… един от онези предмети?

— Разбира се. В Масачузетския технологичен институт са изработили известно количество от тях.

— Не мислиш ли, че това е… заразно?

— Кое да е заразно?

— Нещото вътре, то се опитва да общува…

— Имаш нужда от почивка.

— То иска да излезе…

— Какво?

— Страданието вътре е такова, че тя, душата, успява да… да си общува… Тя бяга…

— Виж, Мей…

Гласът на Стар изведнъж стана твърд. Устата му бе пресъхнала, а гърлото — стегнато.

— Милиони хора по целия свят живеят в нещастие и страдание и това все пак не „бяга“. То не достига до никого. Може да има вторични вредни въздействия. Може да има химични продукти, които изтичат навън, възможно е, те могат силно да навредят на нервната система, но всичко това е част от основния проблем за замърсяването, срещу което се борим, и този проблем ще бъде решен. Това са експериментални модели, те ще бъдат подобрени.

Стар стана.

— Трябва да тръгвам.

Точно в този момент той забеляза прекрасния пейзаж на Сезан Възвишението Сент Виктоар на стената. Погледна го бегло, и в същия миг картината изчезна. На мястото й той видя тялото на умряло куче, привързано към дърво. Едно от онези животни, които французите изоставят или оставят да пукнат, когато заминават за ваканцията. В следващия миг на стената се появи един норвежки „ловец“, който гледаше Стар, като се смееше, с вдигната тояга, и аха да убие едно малко тюленче. А след това, едно след друго, се появиха купчина трупове от Аушвиц и една прекрасна Дева от Ренесанса.

Културните вълни. Бяха го предупредили.

Обърна се към Мей, а по челото му бяха избили капчици пот. Напразно бе вниквал в проблема, оставащ засега нерешим.

— Успя ли да се сдобиеш с някои от последните им шедьоври?

— Да. Лично Марк ми даде един.

Тя свали часовника гривна, който носеше на ръката си.

— Много е красив.

— Има нещо в него обаче, което куца. Не се вижда циферблатът. Нещо като плесенясване.

Стар пусна часовника в джоба си. Целуна Мей по челото, мразейки се за този глупав бащински жест. Изведнъж го обзе ужас от собственото му лице, от тези остри черти, от тези очи без следа от илюзия. Сантиментализмът бе рана, но имаше нещо, което, казано на езика на ядрените междуконтинентални ракети, overkill, „свръх убива“. Този прекрасен израз искаше да каже, че се правят повече жертви, отколкото изискваше победата. Той така успешно бе заличил всяка следа от сантиментализъм в себе си, че, като компенсация бе запазил незаличимия отпечатък от това изтриване върху лицето си. Превръщаш се в камък.

— Не се измъчвай, Мей. В природата на човешкия гений е да търси. Стремежът, преследването на възможното, желанието да отиваш все по-напред. Когато ти се стори, както в тази работа, че си отишъл твърде напред, това означава само, че не си отишъл достатъчно напред. Приключението трябва да се доведе докрай.

През синия детски поглед премина тъжен отблясък.

— Както се уговорихме — каза тя.

— Ние, хората от американските служби, сме просто скроени, моето момиче. Не сме свикнали да разбираме Бог като разрушителна сила.

На улицата Стар разгледа часовника. Стъклото бе влажно и покрито с капчици пот. Това вътре се поти, помисли циникът в него, но трябва да сме предпазливи… Нямаше съмнение, че сместа, от която бе направена батерията, може да се подобри. Имаше вредни последици, както той току-що успя да установи. Случаите на халюцинации бяха чести, придружени от състояния на внезапно въодушевление или дълбока потиснатост. Съветските психиатри се бяха заинтересували специално от същността на това явление и бяха открили, че жертвите на тези вълни проявяваха често „реформаторски и месиански уклони“. Бе по-лошо от ЛСД. Въздействието бе подобно на наркотиците от времето на контракултурата и трябваше да се сложи ред в нещата преди младежта да посегне към това ново средство.