Ромен Гари
Зарядът на душата (6)

V

Матийо гледаше мрачно изгорелия тостер за хляб. В него се криеше проблем за Чавес. Люсиен Чавес безспорно бе най-добрият техник от екипа. Когато ставаше дума за практическо прилагане на знанията, нямаше равен. Той виждаше в науката нещо като дойна крава, която трябваше да се дои докрай, да се извлича максимумът, да се използва за полезни цели, в името на всеобщия материален интерес. Практическият резултат бе единственото нещо, което имаше значение за него. Изпитваше ужас от научните теории, които, по неговите думи, „не снасят яйца“. В неговите очи това беше изкуство заради самото изкуство. Не можеше да оплаква учените, които се окопаваха в абстракции и не се интересуваха от конкретни технически въпроси. Той наричаше подобно отношение „отчуждението на черната дъска“.

Матийо преглътна портокаловия сок, отиде в банята и започна да се бръсне, съзерцавайки лицето си в огледалото с обичайното отвращение. В момента на създаването на прословутия „пряк път“, който трябваше да позволи на Франция да хвърли първата си термоядрена бомба над Муруроа, някакъв журналист в напъна си по една статия бе написал, че има глава на пират и че му липсва само една обеца на ухото, за да е пълна приликата: „Физическият вид на професор Марк Матийо, а бих прибавил, и начинът му на живот, съответстват много малко на представата, която имаме днес за учен, с всичко, което тя предполага, като ред, прозорливост и постоянство… в много отношения неговата личност напомня на «прокълнатите поети» от IX век — Рембо, Верлен… Даже бихме казали, че научният гений е сбъркал човека. Тук става дума за артистичен темперамент. Видима е, впрочем, силната прилика с известния автопортрет на Гоген в Оранжерията“.

Той отвори самобръсначката и извади батерията. По силата на изключителна случайност познаваше донора. След първите опити проблемът с „психологическите вълни“ предизвикваше в екипа „Еразъм“ безкрайни дискусии. Трябваше да се предвиди нещо като представяне, като подготовка на общественото мнение с цел предотвратяване на вълненията, които построяването на първите ядрени централи беше предизвикало сред народните маси и най-вече сред младежта. Тогава те отидоха да потърсят Морис Шерон, уредника от Музея на човека, за да вземат мнението му. Но взеха нещо съвсем друго. Шерон бе покосен от апоплектичен удар и се простря мъртъв на земята в момента, в който Чавес му демонстрираше устройството за улавяне на души и му представяше големите възможности на финалното решение, най-после открито, на проблема, който изчерпването на ресурсите поставяше пред човечеството. Всяка порция енергия, която се получеше на разстояние по-малко от седемдесет и пет метра от каптиращото устройство в момента на освобождаването на дъха, бе незабавно складирана, и Матийо със симпатия изгледа малката батерия от паскалит, все още топла в шепата му. Триумф на миниатюризацията.

Скоро, с големия енергиен добив от катастрофите по пътищата през почивните дни около Париж, щеше да има с какво да се освети столицата ad aeternum^[1]].

Още в началото на работата им на стената в лабораторията, намираща се под земята в Колеж дьо Франс, той бе залепил един надпис, който възпроизвеждаше известна заповед на Мао Дзедун, превърнала се в девиз на екипа „Еразъм“: „Духовната енергия трябва да бъде превърната в материална енергия!“.

Руснаците и китайците имаха в тази област по-бързи постижения, отколкото Западът, защото се възползваха от дългата идеологическа подготовка и защото можеха да работят спокойно в най-голяма секретност. Липсата на информация при тях бе правило, стриктно съблюдавано, което им бе позволило да избегнат всеки инцидент и всяко обществено недоволство, обратно на това, което се случваше на Запад, с всевъзможните възражения, протестни походи и италианските, немските и други терористи.

Основната грижа на Кръга „Еразъм“ бе да се запази тайна относно работата им. Общественото мнение не бе готово. Реакцията на масите можеше да се окаже фатална.

Те се натъкнаха на последното преди няколко месеца, по време на злополучния инцидент с шофьора Албер.

Първото им практическо постижение бе една кола „Ситроен“, преустроена с новата енергия.

В момент на главозамайващо повишаване на цената на бензина, когато мечтата за много гориво на ниски цени бе всеобща грижа, започнаха да се разпространяват слухове за „двигател на вода“, едно чудо, изобретено от френски инженери. Журналисти дойдоха да ги посетят в Колеж дьо Франс.

Валенти се бе измъкнал с няколко думи относно смесването на водорода и „огромната работа, която остава да се свърши“.

Слуховете бяха престанали, но те решиха да приберат прототипа извън Париж, в гаража на къщата на Валенти във Фонтенбло, където бяха направили опитна установка. Пазачът на имението бе шофьор на такси на име Албер Кашу, пенсиониран човечец с каскет и огромни бели мустаци, някогашен участник в Съпротивата и депортиран, чиято единствена тема за разговор бяха двете години, прекарани в света на концентрационния лагер.

Тъкмо тази вечер Матийо се намираше в гаража с Валенти и Чавес. От шест месеца те неуспешно се мъчеха да увеличат разстоянието на улавянето. Над седемдесет и пет метра излъчваната енергия не можеше да бъде събирана: бе невъзможно да я уловят. Прословутата гравитационна „бифуркация“^[2] на Яковлев не се осъществяваше, дъхът не се оставяше да бъде отклонен и не бе възможно да се преобразува и рециклира. Преработката и рециклирането бяха в основата на появата на бели коси у всички физици, начело в класацията в областта на ядрената енергия.

Чавес бе марксист и това проклето пилеене на енергийни ресурси го изкарваше извън релси. В единайсет вечерта, с изопнати нерви, фрустриран от продължителността на неуспеха им, той се прибра у дома. Матийо и Валенти останаха сами в гаража. Проблемът с презареждането, свързан с този за разстоянието на каптиране и снабдяване, ги задължаваше да поставят тайно портативни колектори в болниците, което напомняше онези героични времена, когато лекарите са били принудени да крадат тела от гробищата, за да могат да извършват анатомичните си наблюдения. Залогът в тази работа с улавянето от разстояние се състоеше във възможността на по-близко или по-далечно разстояние да се създадат системи с неограничено действие, способни да натрупват дъх на територията на една страна, и след необходимите международни договори да се събира енергийният добив на цялото човечество и после да се разпределя съобразно нуждите. Вайкаха се около изчерпването на ресурсите, докато хората продължаваха да умират просто ей така.

Валенти бе убеден либерал и тайното улавяне на дъха му създаваше проблеми със съвестта. Човешките права трябваше да се уважават. Всеки гражданин трябваше да бъде информиран демократично относно употребата, която държавата виждаше за освободените жизнени сили: фабрики, автомобили, перални, месопреработвателни заводи, осветление. Тази възможност за избор бе въпрос на достойнство и човешко уважение.

Мислейки, че са сами в гаража, те говореха свободно. Както обичайно ставаше между тях, употребяваха стария хуманистичен речник. Говореха за мотор на „един човекодъх“ и за „душа“ като за единица енергия, както казваха в Русия от времето на елените: „имение от хиляда души“. Впрочем, случваше им се да се шегуват и да броят единиците дъх в „христоси“ или в „марксове“. Не звучеше зле, погледнато от позицията на навика, защото един от проблемите, които оставаха за разрешаване, бе този с емоционалните вълни на енергията, които предизвикваха тревожност и дори можеха да доведат до истински депресии, придружени с халюцинации и културни видения, което обясняваше защо толкова учени от СССР свършваха в психиатрични приюти.

— Безспорно е, че американците и руснаците стоят по-високо от нас в надпреварата — казваше Валенти. — Те разполагат с необходимия речник, една диалектика, която вече е защитила себе си. Хората там са свикнали. При нас…

Той погали синия капак на ситроена.

— Представяш ли си… една цивилизация, „основана изцяло върху използването на човешката душа“! Автомобил със силата на четири човекодъха… иди им обяснявай, че това са само думи! За момента… кой човек би приел да кара тази бричка, ако знаеше, че двигателят е бил преустроен да работи с „човешка душа“, както те казват?

Бяха стигнали до тук в разговора си, когато Матийо, който обясняваше как е прекарал нощта в коридорите на болницата Салпетриер, и успял да улови около дузина „души“, чу нещо като изхриптяване зад гърба си. Старият Албер стоеше на вратата на гаража с фас в ъгълчето на устните си: той гледаше ситроена, чийто капак бе вдигнат, и имаше вид на човек, от когото бяха поискали да даде най-доброто от себе си, сякаш от това зависеше най-висшият интерес на Франция, защото ако тя искаше да остане голяма сила, повече от всякога имаше нужда от верни синове.

— Какво има, приятелю? — попита Матийо с бащински вид. — Да не би нацистите да влизат в Париж?

Неспособен да говори, Албер посочи с обвинителен жест ситроена.

— Ами да, какво? — каза Матийо. — Уточнихме нещата. Те се носеха из въздуха, ние само им придадохме малко научен вид. Сега вече ще потръгнат, стари ми приятелю. Хайде, ако обичаш, не се муси. Няма да служиш на лични интереси, със сигурност ще има национализация. Това ще е социализъм, не е необходимо да се тревожиш. Ако това се случи, ти ще бъдеш попитан, ще можеш да избираш твоето предназначение. Хайде, старче, всичко това е за Франция! Като във Вердюн!

— По дяволите! По дя… волите! По дя… волите! — изкрещя Албер и се опита да излезе от гаража, но усети болка, строполи се с ужасено лице, неподвижни очи и остана така, прострян в безсъзнание.

— Как може да издъхва, докато говорим за прогрес, този син на народа? — учуди се Матийо.

— Преживя културен шок — констатира Валенти.

— Да, чака ни огромна възпитателна работа в тази посока.

Трябваше да пренесат Албер у дома. Старият участник в Съпротивата бълнува три дни. Лекарят клатеше глава, слушайки болния да говори за „човешки бензин, използван като гориво“ и за някакъв ситроен, който бил виждал със собствените си очи, чийто мотор бил преустроен „да се храни с нашия дъх и по този начин да работи вечно“.

— Винетката ми! Винетката ми! — крещеше той бог знае защо, след което обвини практикуващия лекар, че е дошъл само за да прибере своя бензин.

— Алкохолът е бич за Франция! — промълви Матийо.

Франс соар бе впечатлен от историята и публикува хумористична статия относно „решение на кризата с енергията и с работните места, намерено от един шофьор на парижко такси, който предлага да се използва нашият дъх като гориво на безценица“. Матийо мислеше, че вестникът има право и че хуморът, иронията и закачката са единствената възможна позиция в момент, в който обикновен студент от университета в Принстън бе успял да произведе в стаята си ядрена бомба.

Няколко дни по-късно жената на Албер повика Матийо по телефона, за да му съобщи, че мъжът й умира и че „ви го казвам, защото бяхте толкова мил“. Матийо прекара целия ден, работейки върху проблема за разпада в лабораторията, а привечер се упъти към гаража във Фонтенбло, за да се посъветва с Чавес и Валенти. Единствената кола на разположение бе рециклираният ситроен и той го взе, за да отиде в Ла Вилет, където живееше семейство Кашу. Новият двигател все още работеше зле. Друсаше и засичаше — енергията се стремеше да излезе по вертикала и загубваше силата си в другите посоки при всеки завой. Случваше се това, което във военния речник наричаха бойно средство от „първо поколение“. Имаше резервен уловител, пряко свързан с брояча.

Матийо спря колата пред къщата на Кашу и изключи мотора. Купето продължаваше да вибрира. Остатъчна енергия.

Запали цигара. Изпитваше известно притеснение от момента, в който трябваше отново да види бедния Албер. Мисълта за син на народа, изпаднал в пълно объркване, осъзнал, че собственият му дъх можеше да бъде полезен за цивилизацията под формата на гориво, беше потискаща.

Матийо се наведе, за да отвори вратата, когато моторът изведнъж тръгна отново от само себе си. Погледна брояча: стрелката, която само преди миг трептеше около единицата, сега стоеше на числото две.

Нямаше нужда да изкачва четири етажа. Той бе спрял ситроена на по-малко от седемдесет и пет метра от сградата. Междувременно точно в този момент Албер бе умрял и веднага бе подхранил двигателя с гориво.

Ако Матийо мразеше нещо, това бяха техническите инциденти.

Прибра се вкъщи и се напи. Чувстваше се отговорен за смъртта на стареца. Как можеше да предположи, докато спореха с Валенти, че един френски добряк би изтълкувал казаното по такъв неестествен начин?

Всъщност бедният Албер се бе превърнал в мъченик на науката, и това бе всичко. В края на краищата, Рабле, Монтен и Паскал също бяха станали мъченици на науката.

Братя човеци, които живеете сред нас,

не заставайте с корави сърца срещу нас,

защото да имаме милост, за нас бе…

Матийо стисна зъби. Културните вълни. Напразно бяха опитвали да направят системата да не изпуска, доколкото бе възможно, но някакви стихове продължаваха да се процеждат.

Преди три дни Голдън-Майер бе убит в Рим. В осем часа радиото бе съобщило, че полицията продължава да търси убиеца. Имаше и други терористични атентати и общественото мнение в Италия бе свикнало с тях. Привикване: всичко се свеждаше до него.

Матийо бе сигурен, че документите бяха вече по най-високите етажи на Ватикана. Би дал всичко, за да разбере какво решение ще вземат тези стари лисици.