Ромен Гари
Зарядът на душата (5)

IV

Флорентинската библиотека се намира на втория етаж на Ватикана и на няколко стъпки от частните покои на Папата. На стената срещу входа картина на Белини представяше гледка към Тибър, такава, каквато се открива и днес от един от прозорците: пейзажът с неговите църкви, заоблени куполи, кръстове в небето и римски руини, продължаваше да олицетворява вярно миналото, което художникът беше обезсмъртил.

Единствената друга картина на стените, позната под името Мадоната на рибарите, творба от неизвестен автор от XVI век, бе неотдавнашна придобивка — подарък от сдружението на рибарите от Фиезола на папа Йоан XXIII.

От смъртта на великия Първосвещеник преди два дни — кардинал Сандом бе убеден, че той е умрял от мъка, убит от отвратителното нещо — теологичната комисия, която Светият Отец бе свикал само няколко часа преди да предаде душа, заседаваше непрекъснато.

Кардинал Сандом, прелат на Галите, гледаше втренчено с неподвижен поглед Светата Дева. Той се опитваше да успокои по този начин вътрешното кипене или яда си и възмущението си, и разяждащият го хумор, почти отмъстителен се преплиташе с нещо, което силно приличаше на неясно задоволство: винаги бе твърдял, че тази история ще свърши така.

Дори извън документите, които имаше пред очите си, беше достатъчно човек да не е сляп и глух, за да узнае ставащото от единия до другия край на света, а ставащото бе именно това.

Той хвърли един поглед на топката, която подскачаше до запалката по средата на голямата кръгла маса от махагоново дърво пред застиналите или студени погледи на прелатите, и се усмихна в брадата си. Надяваше се, че „силата“, която го задвижваше или „енергията“, както се казваше в документите, бе тази на учен — за предпочитане на един от „бащите“, както твърдеше съответния израз, на ядрената бомба. В началото на заседанието той не се поколеба да вземе запалката и да я запали: надяваше се да чуе скърцане отвътре.

Говореше се, че прелатът на Галите е „примитивен човек на вярата“. Де Гол беше изказал по негов адрес следната остроумна забележка: „Кардиналът е човек на превъзходния съвет, особено… когато не му го искат“. Беше на седемдесет и пет години без никаква следа от посребряване на косите. Единственият белег на остаряването бе нарастващото нетърпение по повод на преходните неща — държеше бързо да му ги връщат. Погледът изразяваше радост, която никакво съмнение, нито въпрос без отговор не можеха да помрачат. Йоан XXIII често го упрекваше, че любовта му е по-скоро изискваща, отколкото опрощаваща, по-скоро белязана от строгост, отколкото от опрощение. Твърде праволинеен, той никога не бе възприеман като евентуален бъдещ папа: там, където имаше място за дипломация и компромис, нямаше място за Сандом.

Бяха седмина, събрали се в съкратен състав на съвет около кардинал Монтини: Сандом от Франция, Сютенс от Фландрия, Халер от Германия, Полдинг от САЩ, Хаас, генералът на Йезуитите и францисканецът Буоминари, обикновен монах от Компостела, чиито съвети папа Йоан XXIII изслушваше на драго сърце, защото откриваше в тях простотата и смирението на един глас, който никаква диалектическа изкусност все още не бе деформирала. Отдясно на Монтини седеше Халер от Германия, на осемдесет и две години, имаше почти призрачно присъствие: белотата на много старите хора и на много младите катедрали.

Докладът на теологическата комисия бе готов. Оставаше само да постигнат единодушието, винаги търсено в лоното на Църквата. Документът бе изготвен с крайна предпазливост. За примата на Галите тази бдителност вече издаваше възможното отсрочване и капитулация. Времето не беше подходящо за показване на опитност и дипломация, а по-скоро за мълнии и анатема. Бе трудно да си представим Монтини, „най̀ папаобразният“ от присъстващите, един кротък и чувствителен човек в тази взискателна роля.

Документите, които Голдън-Майер бе събрал, бяха неоспорими. Двамата известни ядрени физици, които бяха консултирани, Нитри и Колини, не само го потвърдиха, но и не показаха никакво учудване: всички големи сили работеха в същата посока. Тези от СССР бяха на една много добра позиция в това състезание, може би защото техните учени имаха солидна идеологическа подготовка. Просто френските физици от екипа „Еразъм“ и особено най-младият и най-известният сред тях, Марк Матийо, бяха открили „пряк път“ — което не бе учудващо, защото благодарение на Матийо Франция се готвеше да изпробва първата си ядрена бомба.

Сандом се обърна към генерала на Йезуитите, Хаас, който в момента възхваляваше работата на теологическата комисия.

— Заключенията, до които достигнахме, ми изглеждат напълно убедителни. Ясно е, че никоя човешка ръка не би могла да отклони, да улови и да използва за индустриални и военни цели това, което принадлежи единствено на Твореца. Би било богохулство да се замисля подобна възможност…

Сандом изведнъж се съгласи и това бе едно стопроцентово одобрение. Никой от присъстващите епископи обаче не прие този язвителен знак с глава като белег на съгласие. Старият воин на вярата показваше само, че Хаас заема позиция, която той винаги бе очаквал от негова страна и че изказва една рационална гледна точка, освободена от предразсъдъци и суеверия, достойна, погледнато отвсякъде, за Реда, който Ред изпълняваше в лоното на (Църквата диалектическа роля, рядко възприемана като погрешна.

Генералът на Йезуитите измери със студен поглед непоправимия френски примитив със своите едновременно искрящи и безизразни очи, под яркочервени устни. Тези очи бяха почти без мигли: фламандските му корени се виждаха в рижавостта, която набраздяваше все още сивеещите коси и докосваше кожата със своя пясъчен цвят.

— Усещам, че Сандом има коренно различно мнение по въпроса…

Той се усмихна и зачака.

Ръката на Сандом се зарови за миг в страниците с фотокопирани бележки, поставени пред него.

— От научна гледна точка аз съм невежа, но чух да се говори за ентропията, т.е. за неизбежното разпадане на всяка форма на енергия. Винаги съм споделял убеждението, че това понятие може да се приложи, с помощта на науката и идеологията, също така и при разпадането на духовната енергия… което разсъждение ни доведе до там, където сме в момента. Аз извадих от речника на тези…

Той замълча.

— … на тези учени, доста красноречива игра на думи. Разбира се, това е игра на страхливи играчи. Трябва да отдадем нужното на иронията, защото на никого не би хрумнала идеята да попречи на едно куче да размаха опашка. Говорейки за мерките за сила на новия „елемент“, те използват с пълно безразличие за всяка единица понятия като „един гулаг“, „един човекодъх“, „една душа“, без да забравят „един маркс“ и накрая, нека Бог да ми прости, „един бог“. Пред мен е следната интересна бележка: „Да се обсъди с един от колегите ни хуманитаристи, да речем, Голдън-Майер, възможността да се изработи нов речник, с нови имена и обозначения, които не са толкова смущаващи за ненаучното мислене“. Ето докъде сме в момента. Мнението ми е принципно: нека това дело стигне до съзнанието на човечеството с помощта на върховния глас на християнството и да я подложим на пълно и категорично осъждане.

— Това е абсурдно!

Възклицанието отекна с такова раздразнение, че кардинал Сандом се учуди, че не е придружено от удар с юмрук по масата. Кардинал Полдинг от САЩ беше вън от себе си. Твърде широкоплещест, с ниско подстригани коси, чийто врат и увиснали бузи бяха налети с кръв, с гъсти вежди иззад дебели рогови очила, той се бе изправил от другия край на масата, безспорно неспособен да търпи повече пророчествата на италианските прелати, които на драго сърце определяше като „средновековни“. Банкер по образование, той бе известен с това, че бе съживил финансите на Църквата в Америка, както и с участието си в ревностната полемика, противопоставила го на кардинал Беа по време на втория Ватикански конгрес.

— Става въпрос за капан, заложен от враговете ни… Това е явна провокация. Искат да ни накажат, за да може свободният свят да използва новата енергия, и марксистките страни да вървят напред. Вече сме спорили по този въпрос за ядрените централи и за плутония… По какъв начин нашата безсмъртна душа може да бъде засегната от този технически проблем? Защото, всъщност, фактът, че този нов елемент, тази нова атомна частичка — такива се откриват всеки ден! — може да бъде контролирана по научен път, доказва ясно, че става въпрос за един физичен, а не за духовен феномен… Става въпрос именно за телесна енергия, за нещо, произведено от човека, и ако ние се противопоставим на нейното използване, ще бъдем бити до дупка от комунистите. Това ново откритие не само ще ни позволи да се борим срещу бедността в Третия свят, но ако се колебаем дали да вървим напред, атеистичният комунизъм ще ни задмине, и то окончателно, и ще ни измести навсякъде…

Кардинал Монтини вдигна ръка. Той заговори кротко и върховният епископ на Галите отново бе завладян от неговата уязвимост, от мекия и топъл блясък на италианисимите му очи, където дълбоката интелигентност бе укротена от старата средиземноморска задушевност, с всичко, което е живот и светлина. Това би бил един цивилизован папа, помисли си Сандом. Впрочем, това, което времената изискваха, бе именно примитивен папа. Вярата трябваше да се върне при изворите си, да отиде при зидарите и овчарите.

Бъдещият Павел VI припомни на духовниците, че не е възможно повече да продължава дискусията, че всичко вече е казано, и сега е време да се взема спешно решение.

То бе прието с единодушие, като изключим един глас, и Сандом отново направи одобрителен жест, кимайки с глава: случи се това, което беше предвидил. Дипломацията, със своя привкус към компромиса и обиграността, бе проклятие, което заплашваше дори бъдещето на християнството. Той си спомни с безкрайна тъга думите на големия френски писател Бернано, които му бе казал преди трийсет години: „Сандом, вие принадлежите на една отминала епоха — тази на католическата църква“.