Ромен Гари
Зарядът на душата (34)

XXXIII

Без много усилия натовариха статуята на Имир Джума в камиона си. Идеята беше на Литъл. Оперативният им план не предвиждаше нищо подобно, но майорът считаше, че командващият операцията се нуждае от пълна свобода на действие. Присъствието на ръководителя на албанската държава редом с тях представляваше сигурна гаранция, много по-сигурна от ядрения „щит“, чийто ефект на въздействие щеше значително да намалее в планините, особено в близост до югославската граница и в селата наоколо. Прилича на гранитен паметник — такова бе впечатлението, което оставяше у Стар последният от великите сталинистки водачи — когото Стар за първи път виждаше отблизо. Не знаеше дали да открива гордост и сила на характера, или просто видът му бе дело на четирийсетгодишното абсолютно управление. Все пак статуята излъчваше сила и би оказала чест на всеки червен площад, на който решеха да я поставят.

Бомбата лежеше в краката им на дъното на камиона. По всичко личеше, че албанците се придържат стриктно към договореностите. Нито една кола не ги следваше, както се бяха разбрали. Движеха се по първокласен военен път, сред планини, които закриваха слънцето.

Матийо бе седнал на пейката до младата жена и я беше прегърнал. Мей бе облегнала главата си на рамото му. Приличаха на всички влюбени по света, които бяха избрали личното си щастие, забравяйки останалия свят.

— Какво, напускаме ли, господин професор? — попита Стар, в чиито думи се долавяше повече агресивност и неприязън, отколкото ирония, защото винаги е неловко за закоравял професионалист като него да се почувства огорчен и почти завиждаш при вида на това, което си мислеше, че веднъж завинаги е прогонил от живота си.

— Защо?

— Имате щастлив вид. А какво ще стане със света?

— Не мисля, че ще преживее дълго, не и докато някой не реши да сложи предпазен колан на това нещо.

Литъл се наведе и си сложи предпазния колан, мърморейки извинения, сякаш беше ученик, забравил да напише домашното си.

Стар прецени, че е дошло време да се повеселят и да разведрят атмосферата.

— Е, момчета, опитахме, не може да се отрече — подхвърли той. — Направихме каквото можахме. Няма да е наша вината, ако нещата се изпортят…

Всички се обърнаха към американеца и подозрителният поглед на Литъл бавно се насочи към него.

— Какво искате да кажете всъщност с тази забележка? — попита той с носов и раздразнен глас.

Стар повдигна рамене и не отговори нищо.

Матийо бе този, който се зае със задачата да им преведе казаното.

— Мисля, че знам какво искаше да каже вашият събрат по оръжие, господа. Битката, която водихте, е смело поражение, макар че, като се има предвид състоянието на нещата, вие вече не сте в състояние да си дадете сметка за… Бомбата отдавна избухна и това бе в Хирошима, където се извърши процесът на дехуманизация, а същността на това явление явно е, че вече не притежаваме психическите, етическите и духовните качества, които да ни позволят да си даваме сметка за нещата.

Шегата се стори много приятна на всички, освен на Литъл, който изглеждаше погнусен от това, което в неговите очи приличаше на интелектуално отклонение, на отклонение на французин на всичкото отгоре.

Станко обаче намери точния отговор и останалите го посрещнаха с весел смях.

— Заблуждавате се, приятелю! — подхвърли му той. — Достатъчно е да погледна двама ви, това красиво момиче и вас, за да разбера, че успешно сме спасили това, което дойдохме да спасим, и че все още сме човешки същества, човешки, доколкото е възможно да се постъпва по човешки! А що се отнася до героичния и свръхчовешки подвиг — да останеш човек към и въпреки всичко — заслужаваме награда и специален медал, който да компенсира нашата изключителна смелост и подвига, който извършихме!

— Остава само един въпрос: още колко пъти цивилизацията може да бъде спасена така, че все още да заслужава да бъде наречена цивилизация? — попита Стар.

— Достатъчно! — кресна Литъл. — Тук не ви е зала! Имаме сериозни проблеми за разрешаване!

— Знаете ли какво, другари? — обяви Комаров. — Не може да се върви към мир, освен като се отстъпва!

— Млъкнете, по дяволите! — изрева Литъл с най-чистия си простонароден акцент на сержант, който би могъл да излезе от устата му. Край с отрицателните думи! Само още една дума, и ще ви оставя в устата на лъва!

Григоров караше, после Литъл взе волана на шкодата.

Каплан стоеше намусен в един ъгъл на камиона. Нещо го беше разочаровало и потиснало и Стар си помисли, че знае какво е то — бяха му отнели неговата минута на победител. Матийо в крайна сметка не беше сгрешил…

Нямаше и следа от войници по пътя. Албанците спазваха договорката. Стар хвърли признателен поглед към Имир — нека Бог бъде използван в името на култа към личността!

Каптиращите устройства, свързани с централата, се редяха от двете им страни в подножието на планината. Вече бяха лишени от фосфоресциращия си блясък.

— Сякаш са спрели електричеството — отбеляза студено Литъл.

— Електричеството, ами да — промърмори Стар. — Заслужавате награда за арогантност поради умението ви да омаловажавате нещата, майоре. Всъщност, ако започнат да зареждат ще са им нужни две години, за да напълнят отново резервоарите! Между другото, предполагам, че нашите учени ще изнамерят начин да се затворят подобни реактори, или нещо по-добро като решение. Това, което цивилизациите все още не са постигнали, е използването на опитни площадки на други планети, за да се ограничат щетите!

— Тишина в редиците! — нареди Литъл. — Може би не си давате сметка, но всяка ваша дума потвърждава, че все още сте под влияние на деморализиращия ефект на вълните!

Орлите кръжаха над тях и в разгара на победата те се радваха на възможността да докоснат равните на себе си.

— Орли! — каза Стар.

Станко вдигна очи.

— Лешояди.

— Питам се какво ли стана с онова прекрасно албанче — промълви замечтано Литъл.

— Седнал е в някоя кръчма и се тъпче с чесън — отвърна Колек.

— Не — отвърна Станко. — Отиде да съобщи истината на албанския народ, в низината. Някъде там долу е, обикаля от село в село и им говори истината. Познавам албанците. Те са горд и смел народ. Дъхът им е много качествен, той е много способен да се съпротивлява. Най-добрият! Планинци, нали знаете…

В далечината отекна пукота на автомат. Пътят вървеше нагоре, извивайки по склона на планината и заобикаляйки село Берц, като се устремяваше на запад от долината. Учебна стрелба, вероятно, си каза Стар.

— Не е учебна стрелба — каза Григоров ядосано, сякаш бе прочел мисълта му.

— Учебни разстрели, тогава — отбеляза Стар през зъби. — Ами да, само Камбоджа ни липсва.

Пукотът на автомата се предаваше из цялата планина като продължително ехо от залпове.

Стар спря камиона.

Село Берц се намираше точно над тях. Беше последното село от низината.

Литъл извади бинокъла си.

— Малкият удържа на думата си — наперено заяви той.

В дъното на планината се виждаха хора, които се изтегляха от каптиращите устройства, които бяха навсякъде около тях. Опитваха се да достигнат прословутата дистанция от седемдесет и пет метра между себе си и стълбовете на устройствата за улавяне на дъха.

Не може да е вярно, помисли си Стар, със затворени очи. Това са халюцинации и заразителното и деградиращо въздействие на вълните. Няма нищо действително. Бълнуване на едно изкривено и отровено въображение. Нищо от това не е вярно. Нито гетото на Варшава, нито Катин, Бабий Яр, Будапеща, Прага, Орадур, Лидице, Ян Палах, Виетнам, Берлинската стена. Измишльотини.

— Сигурно са опитали да вдигнат във въздуха каптажите и… — заекна Григоров.

Стар изгледа Имир Джума. Сталинистката статуя даваше признаци на връщане към живота. Погледът блестеше, изпълнен с ненавист.

— Не познахте — каза той. — Западна пропаганда. Това са агенти провокатори като вас, опитали се да извършат саботажна акция и които народът залови. Лъжи. Клевета, последните капки от отровата, пръскана от капиталистическите езици…

— Но защо? — въздъхна Каплан. — За какво е нужно това изтребление?

— Чухте го, нали? — отговори му Стар. — Това е западна пропаганда. Не беше откос от автомат, а откоси от западна пропаганда, която отравя духа на народа.

— Боже господи! — промълви Каплан.

— И това е западна пропаганда! — съобщи му Стар.

— Вижте какво, струва ми се, че маршалът има право. Тези изстрели също са халюциногенни видения, породени от горивото. Впрочем, тези от хората, които живеят тук и които повярват на историята за улавянето и освобождаването на дъха, просто ще бъдат затворени в психиатрични заведения!

— Протестирам! — извика Комаров. — Това е антисъветско изказване!

— Не искам подобни спорове между съюзници в екипа ми! — увери ги Литъл. — Майор Комаров, приемете извиненията ми за обидите от страна на един от подчинените ми. Явно все още е под въздействието на деморализаторските влияния на енергията. СССР е страна, където царува свободата. Същото се отнася и за САЩ. И за всички страни, които имат хора в екипа ми. Ако Китай или Албания бяха на наша страна, това също щяха да са страни, в които процъфтява свободата. Свободата процъфтява във всички тези скапани страни, и това ще е така поне докато аз заемам този пост. Професор Матийо, как сте?

— Да — каза Матийо изненадан. — Защо?

— Защото може би все още имаме нужда от вас — изрева Литъл, вън от себе си. — Дали сме допуснали грешка? Дали е трябвало да оставим тази мръсотия да бъде обезвредена? В качеството ми на офицер и джентълмен нямам чувството, че заслужаваме нещо повече!

Долината се бе смълчала.

Литъл подкара камиона.