Ромен Гари
Зарядът на душата (33)

XXXII

7:05.

Бяха застанали на входа на „прасето“, а ядреният щит лежеше на земята пред тях. Електронните жици ги свързваха с оръжието сякаш им предстоеше някакво чудовищно преливане на кръв. Бяха заобиколени от войска, наброяваща две хиляди души. В колите висшето албанско командване бе застинало неподвижно — рамене, еполети, гърди, медали, дебели вратове и тържествени лица, излъчващи строгост и безизразност. Прилича на първомайска манифестация, помисли си Стар, докато чакаше Каплан да се откачи от жицата. Двамата влязоха във вътрешността на „прасето“. Според схемата „мозъкът“ се намираше в дъното на тунела вдясно. Пред тях вървяха китайските техници и двама албански офицери. Още щом прекрачи във вътрешността на тунела Стар усети дълбока тъга и чувство на безизходица, което трудно се удържаше. Изпсува ядосан на самия себе си и се опита да се стегне. Бяха взети предпазни мерки срещу особено депресиращото въздействие от отпадъците на мястото на разпада. Очакваше подобно нещо, но не в такава степен. Обхвана го тревога, която премина в истинско отчаяние. Наложи му се да извика цялата си воля, за да се вземе в ръце. Погледна Каплан и разбра, че и той е в подобно състояние. Запасите от гориво на бъдещето около тях бяха в невероятно големи количества. Равняваха се приблизително на осемнайсет месеца посмъртно производство на души от албанския народ. Сто и петдесет хиляди единици дъх или десет пъти повече от обичайния добив на души за петдесет години в Гулаг. Видимо бе, че поради ненаправена имунизация в детството, която трябваше да бъде периодична и по-нататък в живота, психическите последици от такава концентрация бяха трудно поносими. Във всеки елемент на системата се чуваше бързото, равномерно и едва доловимо пулсиране на горивото.

В края на тунела един албански офицер отвори врата.

Мей беше седнала на табуретка, с изпъчени напред гърди и неподвижна. Направи им едва забележим знак с ръка, без да кимне с глава.

— Hello, there! Ехо, насам! — обърна се тя към тях.

Матийо стоеше прав пред статив с четка в ръка и на Стар му бяха необходими няколко секунди, за да повярва, че този път не е жертва на халюцинации.

Матийо рисуваше икона.

Това бе икона на Мей, наивна, несполучлива, но разтърсваща в своята умиляваща неопитност. Около главата й имаше ореол, над който със славянски букви беше изписал „СВЕТА МЕЙ АЛБАНСКА“.

— Професор Матийо… — започна Каплан.

Матийо отстъпи крачка назад и погледна със задоволство иконата.

— Това е най-доброто, което някога съм създал — каза той. — Света Мей Албанска, нашият всеобщ Спасител!

— Професор Матийо! — опита отново да каже Каплан.

— Тези шибани ореоли са много трудни за рисуване, нали знаете? — говореше Матийо. — На нищо не приличат, но… почакайте… Мисля, че малко повече златно тук би било… Само един щрих…

Тя го гледаше с такава предана любов, че ако любовта можеше да държи четка, помисли Стар, иконата би се превърнала в шедьовър.

— Не мърдай, Мей. Трябва да сложа още малко блясък на ореола…

— Защо да не мърдам? Нямам ореол, значи, няма никакво значение дали мърдам или не. Мога ли да пуша?

— Не и докато работя над ореола ти. Я да видим сега. Опитай се да ми помогнеш поне малко.

— Професор Матийо! — изрева Каплан, като надмогна смайването си. — Допуснали сте грешка!

Матийо го изгледа, след което се обърна към иконата.

— Каква грешка? Прекалено много злато ли? Това нещо трябва да излъчва светлина, нали ви е ясно? Какво бихте направили, ако рисувахте ореол?

— Може ли да престанете да ни ненавиждате поне за няколко секунди, професоре? — попита Стар кротко. — Така е, всички сме измет. От години ни го показвате по всякакъв начин. Но се оказва, че не може да се сложи край на лайното, което сме ние, без да се сложи край на всичко останало. Ако премахнете лайната ще унищожите и красотата, професоре. Няма да има вече икони. Нито златни ореоли. Нито пък любов. По този повод искам да ви кажа, че всички ние, и в пряк и в преносен смисъл, сме свързани с огромна камара ядрени лайна и ако случаен и малко ядосан глупак натисне спусъка…

— Професор Матийо! — изкрещя Каплан. — Допуснали сте грешка…

— Кой? Аз ли? Не. Никаква грешка няма.

— Разпадът на дъха ще предизвиква верижна реакция!

Матийо бе впечатлен.

— Били сте целия този път, за да ми цитирате изречения от Библията ли?

— Свети Матийо — каза внезапно Мей.

— КАКВО? — каза гневно Каплан.

— Току-що цитирахте Библията според Свети Матей — обясни му мило Мей.

На Стар му стана смешно, но от гърлото му излезе само дрезгаво хриптене и той млъкна. Нямаше съмнение, че всички бяха облъчени от концентрационния свят на дъха, който се освобождаваше през всеки елемент на системата, и че бяха в плен на халюцинации и месиански настроения, така добре изследвани в СССР. Нужно бе още да се разбере какъв процент от горивото на бъдещето се намира вътре в системата и какъв е начинът на преработката му при всеки социален модел, било от западен или социалистически тип.

— Допуснали сте груба грешка, недопустима за учен от вашия ранг! — крещеше Каплан. — За щастие се намесихме навреме! Ако не бяхме го направили, в нас нямаше да остане нищо от онова, което ни прави хора!

Матийо застана неподвижно. Бе захвърлил четката си.

— Вижте какво, Каплан, можете ли да ми кажете какво все пак остава в нас „от това, което ни прави хора“, както се изразихте току-що?

— В този пункт сте малко несправедлив, професоре — намеси се Стар приятелски. — Музеите, нали знаете. Симфониите. В Лондон са платили един милион долара за един Мазачо!

— Матийо, не съм дошъл, за да слушам метафорите ви! — изкрещя Каплан.

— Именно това искам да кажа — подхвърли му Матийо. — Ако това е само метафора, тогава можем да се запитаме има ли все още нещо човешко в нас…

Албанският офицер закрещя. Той сочеше вратата, изригвайки поток от думи.

Лицето на Каплан придоби землисто бял оттенък, почти като на смъртник.

— Какво се опитва да ни каже той? — попита Стар.

— Казва ни да побързаме — преведе му Каплан. — Не гарантира, че някой нервен албански войник няма да реши да…

Стар бе силно впечатлен.

— Разбирате ли албански? Откога?

— Няма нужда да говориш албански, за да разбереш, че…

Бяха разчели времето, необходимо за операцията по освобождаването, на двайсет и пет минути. Това, което никой не можеше да разчете обаче, бе продължителността на нервната издръжливост на войниците, които ги обграждаха с оръжие в ръка.

— Побързайте, господа. Кажете каквото искате да ни кажете и да приключваме. Отвън ни чака двайсетмегатонова бомба на разположение на всеки негодник.

 

 

Навън Литъл изучаваше по картата обратния път. Ако не попаднеха на някой фанатик, който би решил да не се подчини на заповедта, не би трябвало да се очаква никакво усложнение. Четирийсетте години режим по „модел“ бяха направили от албанците дисциплиниран народ. Литъл сгъна картата доволен. Всеки можеше да казва каквото си иска, но нямаше друго средство за успеха на една операция, освен дисциплината. За първи път, откакто беше с хората си, той се засмя.

После го осени една мисъл. Присъствието на място на албанския диктатор бе неочакван късмет. Погали мустака си, наблюдавайки дружелюбно маршала. Нямаше да загубят нищо, ако решеха да се презастраховат малко повече.

 

 

На петдесет метра от тук Колек стоеше изправен в мерцедеса. Държеше в ръка един „Калашников“, който му даде албански офицер. Така се чувстваше по-малко самотен. На задната седалка Имир Джума гледаше право пред себе си. Пълна безучастност. Имаше вид на напълно отсъстващ човек и канадецът усети тръпки да минават по гърба му. Определено не искаше да попадне жив в ръцете на такъв човек. Представи си изтънчените мъчения в някогашната Турция. Явно умора, каза си той. Или културните вълни. Когато обаче Джума внезапно каза няколко думи на един албански офицер, намиращ се наблизо до колата, Колек инстинктивно насочи автомат към гърдите на маршала. Беше напълно безсмислен жест, но застанал лице в лице с тази статуя, Колек изпитваше потребност да покаже превъзходство.

Офицерът кимна с глава.

— Мир, мир — каза бързо той на английски.

После повтори заповедта на Имир по мегафона и войниците оставиха оръжието си на земята.

 

 

Двамата учени разискваха пред черната дъска. Това изясняване се очакваше, дори беше необходимо. Освен това американските и руски учени бяха настоявали то да се проведе. Липсваха елементи в информацията, с която разполагаха.

— Ето — извика Каплан, подчертавайки с тебешира формулата на Йошимото на дъската. — Това е абсолютна величина и няма да отстъпя от този факт! Приемам насочеността на експлозията с неограничен обсег на действие, това го проверихме — тя наистина е чудесно извлечение от работите на Кастлер върху лазера! Аз пръв признавам този факт, с цялото ми уважение към прекия път, който открихте, но ви напомням, че известна относителна дехуманизация, която може да се изчисли, е вече изкусно заложена в нашата неутронна бомба! Не искам да кажа, че приносът ви не заслужава адмирации, но ако разполагахме предварително с пълномощия, дадени ни от Масачузетския технологичен институт, ние също бихме стигнали до подобни резултати без особени затруднения! Но вие не успяхте да определите и изчислите ефекта на разпространяване, Матийо! Загубихте контрола! Оказахте се напълно неспособен да предвидите и да контролирате процеса! Това тук пред нас е продукт на един самодоволен разум, нещо като изкуство заради самото изкуство, защото, питам ви, за какво може да се употреби едно оръжие, което е годно да се обърне както срещу този, който го използва, така и срещу този, в когото се прицелва? Можете ли да ми обясните какво е мястото на самоунищожението в ядрения арсенал?

Захвърли тебешира и победоносно скръсти ръце. Косата му беше щръкнала и образуваше ивици по главата му под въздействието на статичния дъх. Стар помисли, че от гледна точка на електричеството Каплан имаше нещо общо с Айнщайн. „В крайна сметка, продължи да пише той, започнах да мисля, че единствената грешка, допусната от Матийо, бе измислянето на «прасето», за да се постигне дехуманизация. И без него се справяхме много добре. «Прасето» бе само едно военно допълнение.“

Матийо хвана тебешира и дъската се изпълни със символи.

Няколко минути бяха достатъчни на Каплан, за да се промени напълно. Първоначално бе проследил бягането на символите по дъската, а после погледът му падна върху Матийо. Нищо не бе останало от победоносния вид на Каплан и сега той наблюдаваше колегата си почти примирен, с безгранично възхищение.

— Виждам — промълви той. — Гениално е. Гениално. Вие всъщност го открихте спонтанно…

— Преди девет години работната група, наречена „Еразъм“, разпрати доклад до всички големи сили с настояването да се разрушат всички ядрени запаси, като ги предупредиха какво може да стане, ако това не се направи. Никой не им обърна внимание. Тогава… ние им дадохме нещо много по-силно от силата, много по-разрушително от разрушението и много по-висше от най-висшето…

Погледна ръцете си.

— Да приключваме — каза Стар. — Не разполагаме с цяла вечност… надявам се, че не!

 

 

Екипът от китайски технически лица бе в пълен състав в тунела, заедно с тримата албански офицери, натоварени с мисията да им осигурят условия за спокойна работа. Автоматите им обаче идваха в повече. Никой не мислеше, че саботьорите ще вдигнат във въздуха ядрения щит, и всички наоколо също го знаеха. Истински подарък, помисли си Стар, като хвърли бърз поглед в коридора. Всеки член на отряда носеше на гърдите си диаграма на „прасето“ и поне стотина пъти си бе повтарял всички действия по освобождаването на горивото на бъдещето. От притеснените и изплашени лица на китайците Стар разбра, че китайците са партньор, готов на незабавно решаване на проблема. Щяха да се справят чудесно с работата. „Признавам, че изпитвах приятното чувство на пълно превъзходство“, написа той. За по-сигурно те потвърдиха заповедта за освобождаване, дадена от самия Имир Джума. „Мисля, че ставащото в главата на маршала би помело всичко от лицето на земята, ако го нямаше онзи стар инстинкт за самосъхранение, идващ от дълбоката древност, който се противопоставяше в момента на възможностите за действие, изнамерени от науката.“ Когато се върна, завари двамата учени да спорят. В същото време Матийо изписваше на дъската резултатите от формулата си.

Тогава Стар забеляза младата жена. Бе застанала на входа на тунела в хаоса от преплетени тръби. Цялата тази усукана и завита навътре в себе си система създаваше усещането за извивка на шия и представляваше объркана и сложна гледка. Равномерният и тежък ритъм на дъха вътре в системата се усещаше ясно.

Стар почувства, че иска да повърне. Мей бе поставила ръка върху едно захранващо разклонение.

— Ще се спасите — каза тя.

Само Бог знаеше кой и кога, но дали това ще стане със или без загуба, единствената възможност, която все още оставаше, се криеше в този поглед, изпълнен с любов.

— Ела, Света Мей Албанска — каза й Стар. — You’re going home, kid. Отиваш си у дома, момичето ми.

 

 

7:40.

Чакаха.

Ядреният щит почиваше на земята между тях. С жиците си, напомнящи лапи на язовец, приличаше на огромно праисторическо насекомо с тъмнозелен цвят, изплувало от първичните тъми към светлината, само за да се остави да бъде убито от нея.

Хиляди войници с пушки, прибрани при нозе, ги бяха наобиколили, образувайки вериги от омраза.

Имир Джума седеше в колата си, спряна до пътя, застинал напълно неподвижен и неустрашим, без да погледне и за миг саботьорите на дъха на албанския народ, от чиято непобедима сила те толкова се бояха.

Ще започнат пак, помисли си Колек, без да изпуска от очи тази статуя, излъчваща твърдост и решителност.

Да се надяваме, че свободният свят ще построи свое собствено „прасе“, едно „антипрасе“ на „прасето“ тук. Нещо като „разубеждаващо прасето прасе“.

Избягваше да гледа към небето. Какво ли не ставаше там горе. Странна бъркотия. Приготовления за посрещане. Подсъзнателното, помисли си Колек. Халюциногенните отпадъци на дъха изваждаха от подсъзнанието му неща, които изглежда бе научил още от детската градина. Азбуката, например, от А до Я, сякаш някой там горе искаше да го накара да се върне при изначалните истини и при елементарните понятия на човешката мисъл и съзнание. Колек искаше да им изкрещи, че не е нито учен, нито интелектуалец и че цялата тази идеологическа гадост от начало до край не струва и пукната пара.

Наведе се през прозореца на колата и повърна.

От единия до другия край на Долината на орлите всичко бе вдигнато на крак. Издадена бе заповед никой да не мърда, докато не се получи обратното разпореждане. Жителите, които бяха излезли от домовете си, както и работниците, извършващи разни дейности, стояха неподвижно застинали, заели позите в момента на получаването на заповедта, и така приличаха на нещо като живи мъртъвци от Помпей. Литъл ги оприличи на фолклорни състави, помолени да спрат неподвижно в определен момент на танца. Това му припомни заповедта да не се променя нищо и да няма никакво движение в Съветския съюз. Това, което си помисли току-що, му заприлича на тенденциозна и реформаторска мисъл, за която след време можеха да му поискат обяснение. Сигурно бе предизвикана от излизането на дъха, помисли си той.

— Извинете ме — каза той на Григоров, защото ставаше въпрос за съюзник.

— За какво ми се извинявате? — учуди се руснакът.

— За нищо — отвърна Литъл, ядосан на себе си, и съветският човек още повече се учуди.

Матийо и Мей бяха дошли да заемат местата си сред тях. Беше я хванал за ръка. Мей му се усмихваше с толкова нежност и искреност, които говореха за някаква абсолютна, първична и свещена незаинтересованост към това, което ги заплашваше, и при вида на толкова доверие, на тази глупава и чиста убеденост, Стар бе обзет от почти безнадеждна ревност.

Бе невъзможно човек да се противопостави на толкова наивна човешка вяра в стремежа й да отхвърли спокойно всичко, което по някакъв начин потвърждаваше обратното, без да се почувства победен от нея, и Стар знаеше, че ако започне да я следва и ако се освободеше от циничната си черупка, никога не би могъл да се спре.

Той загърби двойката, за да укрепи моралната си жилка, поглеждайки към „прасето“. В този миг чу Матийо да произнася няколко фрази. Първоначално не повярва на ушите си, но явно трябваше да се довери на ставащото пред него.

Матийо рецитираше стих и в това нямаше никакво съмнение:

Човешки братя, които идвате след нас,

не заставайте срещу ни с ледени сърца,

защото, ако имате милост към нас,

Бог ще ви възнагради за това.

Стар трябваше да му удари един юмрук в лицето. Не беше кой знае какво да допринесеш за ядрения Холокост, да, не беше, все още имаше нужда цялата тази история да се обвие в малко поезия. Съвзе се навреме. Както всички тях, и Матийо бе жертва на културните отпадъци.

Макар да се бяха натъпкали с обезболяващи средства, за да не усещат, нищо не можеше да се направи.

Дори Комаров се изправи рязко и започна да рецитира стих от Пушкин.

— Трябва да се измъкваме от тук, и то бързо — каза Стар на майора.

Англичанинът бе пребледнял. Стар се уплаши. Само Бог знаеше какво ще излезе от устата му.

— Само още четири минути — заекна Литъл. — Кажете ми, подполковник… Искате ли да чуете монолога на Хамлет? Да бъдеш, или да не бъдеш…

— Млък! — му нареди Стар. — Или ще ви обявя за ненормален и ще поема командването!

Пред тях „прасето“ седеше тромаво на дъговидните си лапи, подобно на езически храм, готов да погълне своите жреци, както и всички дарове и тамяна, оставен от поклонниците. Количеството нобелови награди, които бяха раздадени, за да се достигне до тук, бе невероятно.

Има нещо от стария Вавилон, помисли си Стар.

— Майоре — извика той, докато Каплан наблюдаваше действията на китайските техници и дойде при тях с доволен вид, завързвайки бомбата за себе си.

— Какво? — промърмори Литъл.

— Кой е казал: Да бъде светлина?

— Ъ-ъ-ъ, ами… това е… Айнщайн — заяви Литъл.

— Ленин, през 1977-а — потвърди Григоров.

Литъл се опита да подобри резултата си.

— Едисон! — излая той. — Този, който е открил електрическата крушка!

Причу им се шум, приличащ на биене на криле, и вдигнаха глави. Нямаше нищо. Нито ангели, нито животни. Дъхът е, вътре в системата. „Прасето“ бе почти изпразнено от своето гориво на бъдещето. Енергийните нужди на индустриалния свят, икономическото развитие и построяването на социализма щяха да изпаднат в застой.

— По дяволите, какво ще стане сега? — разтревожи се Станко. — След като се освободи това нещо там… Няма ли да ни помете всички?

— Много добре го казахте — успокои го Литъл. — Изнесох ви навремето лекция по въпроса. Това нещо се измъква по вертикал. Възходяща сила. Нищо притеснително.

— А ако някъде се получи засечка? — настоя Станко.

— Не може да има засечка — обясни му Литъл раздразнено. — Научно потвърдено е.

— Искам да кажа там във високото, дали не може да… Там горе?

— Там горе, там горе какво?

— Ами да… При посрещането, искам да кажа, че… това нещо много е отвратително, вижте. Заразно е. Свинско е. Не е нещо истинско. Все едно, да речем, че им изпращаме там горе кола втора употреба в недобро състояние, вместо да… Нали разбирате?

— Разбирам — отвърна Литъл, в желанието си да покаже търпимост към това ново избликване на психическа обърканост. — Не знам какво точно ще се случи там горе, ако това нещо се изпорти. Опрощение, предполагам, нещо подобно. Сигурно са подготвени за това. Предполагам, че имат филтри, дезинфектанти, или че могат повторно да обработят нещото. По-добре е да не се месите. Не е наша работа.

Бяха подготвени освобождаването на такова количество дъх да породи особено силни вълни. Дълго бяха спорили по този въпрос. Каплан смяташе, че неизбежно ще се появят някакви артистични видения, но според него последиците от въздействието щяха да зависят от отделния индивид. Безспорно тук определено значение би изиграло културното ниво на всеки. За него най-голямо значение, а следователно и вероятност да се появи, имаше, ренесансовата живопис и Шагал, за руснаците и югославяните нещо от фолклора, но възможно бе да се появи само ослепителна светлина, в първичното си състояние, защото ставаше въпрос за народен дъх в най-благородния смисъл на думата, все още не така изискан, или, така да се каже, щеше да бъде представен посредством прости, но ярки цветове, каквито се срещат по време на селските празници, защото в основата си ставащото приличаше тъкмо на такъв празник. Що се отнася до Стар, той очакваше облак във формата на гъба, защото, като се има предвид страданията и преживените робства от страна на въпросното нещо, не би липсвала солидна порция грозота.

Стояха в притеснително очакване, но когато дори слънцето, сякаш ослепяло от човешката светлина, която се издигаше над земята, изчезна в отблясъците, които не идваха от него, в един момент Стар повярва за първи и безспорно за последен път в това, за което не си даваше сметка никое съзнание, никаква карта на света и никаква космогония.

Те полудяха. Никой от тях впоследствие не успя да каже какво е видял, защото емоционалните вълни бяха толкова мощни, че те загубиха всякакво чувство за реалност, а въздигащата се сила толкова бързо се устремяваше нагоре, че не оставяше след себе си никаква следа от безсмъртие, което превръщаше секундите и миговете в нещо много относително. Стар първи дойде в съзнание или по-скоро, както той си каза по-късно, временно беше загубил зрение и после бе намерил образа и границите на зрението си. За това завръщане към обичайната реалност принос имаше видът на Комаров, който стоеше с вдигнат юмрук, стар отечественофронтовски поздрав, така че Стар никога не разбра дали бе видял жест на самозащита на убеден марксист или, напротив, бе в чест на това, което руснакът бе възприел като зората на социализма.

Най-малко развълнуван от всички бе Литъл. Цялото му поведение издаваше, че подобни изстъпления имаха неприличен характер в очите на всеки уважаващ себе си англичанин. Затова и не взе никакво участие в споровете им по въпроса и впоследствие стриктно се държеше настрана от всичко, което би могло да има връзка с този „опит за деморализация“ — такава бе единствената му забележка по този повод. Когато Стар го попита какво е видял и усетил, Литъл почеса самодоволно мустака си, но под напора на настоятелното възмущение на останалите той в края на краищата процеди през зъби забележка, която прозвуча толкова арогантно, че ги накара да замръзнат от изненада.

— Ако добре разбирам, в този Матийо може да се открие зрънце талант.

Лицето на Имир Джума бе с цвят на пепел. Трябваше да признае, че дълго занапред Партията нямаше да има основание да вярва на военните, които присъстваха на освобождаването на народния дъх и че те безспорно трябва да бъдат подложени на превъзпитание в остатъка от дните им.

Сферичната глава на „прасето“ бе почерняла, подобно на въглища. Дъхът я беше напуснал и вътре в системата нямаше нищо, като изключим човешкия гений.