Ромен Гари
Зарядът на душата (3)

II

Монсеньор Домани работеше до късно. Беше един след полунощ. Той привършваше с преглеждането на разходите на сестра Мария, старата прислужница на Папата, записани в един бележник, оставен на масичка до възглавницата й, когато внезапно го обзе потискащо чувство, последвано от страх. Студени капчици пот избиха по челото му — почувства, че всеки момент ще припадне. Монсеньор Домани протегна ръка към гарафата с вода и в мига на изхлопването на сърцето му като ехо — или може би като причина и основание — отговори едно второ изхлопване, равномерно и приглушено, но този път отвън. Той се обърна по посока на шума и на фотьойла до камината видя старата чанта от ръждива кожа, която имаше толкова академичен и почти човешки, поради износването, вид. Тя бе донесена от службите за сигурност, след като провериха съдържанието й. Чантата пулсираше. Gadgeto^[1], спомни си Монсеньор Домани. Усмихна се, след което се успокои, обяснявайки внезапната си уплаха с преумората и силните емоции от деня.

Отиде да вземе папката с документите, след което се излегна и подлагайки си възглавница, се намести удобно със свити крака. Във външния джоб на кожената чанта откри жълт плик и го остави настрана. После, тъй като кожената чанта мърдаше по-скоро някак несериозно и като жива, той не без известно колебание плъзна ръката си в основната преграда и извади пластмасовата запалка в перленобял цвят. Почувства се окуражен поради смелостта, която прояви, и тогава извади и другия предмет, който службата за сигурност бе описала така — топка за пинг-понг, направена от същия седефен материал като запалката. Топката начаса избяга от ръката му и падна на пода, където започна да подскача вертикално със забележителна точност, достигайки при всеки отскок една и съща височина.

Монсеньор Домани си взе цигара — позволяваше си по една всеки път, когато работеше до късно — и я приближи към запалката, която държеше в ръка. Пластмасата бе топла и приятна на допир и произвеждаше оранжев пламък. Като всички машинарийки за по две су, помисли си Монсеньор Домани, издишвайки дима, само че… да, той не се лъжеше — запалката също туптеше, нещо като вътрешно пулсиране… тик-так… тик-так… Днес всичко е електроника, помисли Монсеньор Домани. Не би се учудил, ако това бе запалка без гориво, само с една миниатюрна батерия. Той погледна за миг малкото пламъче, после я угаси, постави предмета на масата до себе си и разкъса плика, в който имаше свитък с документи. Прелисти ги набързо и видя само диаграми и математически формули. Интересно. Може би ставаше въпрос за ново обръщение за борба срещу замърсяването, защото днес всеки се вълнуваше от това. Писмо, написано на френски език с едър, наклонен и нервен почерк, бе прикрепено към връзката с документи. Писмото започваше с думите: „Отче наш!“ Младият духовник зачете.

Огънят приятно гореше в камината. Малката перлена топка подскачаше равномерно по средата на стаята. Четейки, секретарят небрежно си играеше със запалката и красивият оранжев пламък изскачаше косо при най-лекото натискане на пръстите.

„Едно последно влошаване, необратимо при това… Апотеоз на една цивилизация, посветила се изцяло на култа към силата и на подчиняването на човека.“

Още един от онези манифести, помисли Монсеньор Домани. Светият Отец ги получаваше всеки ден.

Монсеньор Домани бе слаб мъж с остри черти и буден поглед. Преди година бе завършил Академията по дипломация към Ватикана и бе препоръчан на Папа Йоан XXIII, който търсеше секретар. Причината за това се коренеше в особената му интелигентност, работоспособност и преданост. Чертите му напомняха слабо тези на Папа Пий XII, на когото беше потомък, тъй като произхождаше от род на братовчеди на Понтифа. Нямаше съмнение, че той несъзнателно повтаря някои движения и реакции на големия, аскетичен по характер и консервативен по дух Понтиф. Монсеньор Домани беше в известна степен в плен на подобна праволинейност, безспорно белег на пламенна преданост. Имаше склонност да вдига ръце към небето при всеки повод и да долепя длани в израз на недоволство, към което се прибавяха изблици на италианска енергичност, както и белези на лесно изпадаща в ужас мисъл. Монахините, които се мотаеха около печките на Папата бяха на мнение, че povero^[2] трябва да напълнее поне с двайсет килограма, за да има вид на зрял мъж.

Трябваха му цели пет минути, за да проумее напълно смисъла на това, което четеше.

Лицето му придоби сивкав оттенък. Издаде глух стон и захвърли надалеч, сякаш се бе опарил, запалката, която държеше в ръка. Скочи в леглото и се долепи до стената със зейнала уста и с хриптящо дишане, а ужасеният му поглед се местеше от малкото оранжево пламъче на запалката, която продължаваше да гори до… топката, която подскачаше неуморно на паркета… Притъмня му и той припадна.

Когато се свести, Монсеньор Домани се намери проснат на земята до леглото, с лице на сантиметър от пламъка на запалката. Протегна ръка, хвана запалката и я угаси. По-късно трябваше да признае, че това бе най-смелото действие — и може би най-християнското — в живота му.

Тогава забеляза малката бяла топка, която продължаваше неуморно подскачането си на паркета и сега, като знаеше вече за какво става въпрос, му се стори, че тя играе така, сякаш за да привлече вниманието му. Имаше чувството, че силата, която я задвижваше, го викаше на помощ и безнадеждно се опитваше да се освободи.

Монсеньор Домани бързо скочи. Захвърли връзката документи и забърза навън. Нощните пазачи го забелязаха да минава по коридорите на горните етажи, блъскайки се в стените като подплашено птиче. Докато тичаше с широко отворени очи, устните му шептяха молитва толкова страстно, че в момента, в който достигна покоите на Първосвещеника, на младия духовник му се стори, че никога преди не се е молил истински.