Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Charge dʼâme, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Милена Личева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2019)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2019)
Издание:
Автор: Ромен Гари
Заглавие: Зарядът на душата
Преводач: Милена Личева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Леге Артис
Град на издателя: Плевен
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Артграф“ — София
Излязла от печат: декември 2013
Редактор: Саня Табакова
ISBN: 978-954-8311-48-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9847
История
- — Добавяне
XXVI
Току-що бяха спрели за почивка до скалите, изчаквайки мрака, за да започнат последния етап, който щеше да ги отведе до мястото на целта. В това време гласът на Президента на САЩ, предаван чрез посредничеството на Белград, се чу в техните предаватели, последван от този на Ушаков. Изслушаха ги учудено, защото това последно напомняне за значимостта на мисията им, която Президентът окачестви като „свещена“, а ръководителят на съветската държава нарече „историческа“, имаше върху тях въздействие, подобно на гъдел. Единственото свещено нещо в мисията бе спасяването на собствената им кожа. Освен това Президентът се почувства задължен да ги сравни с „орли“, а Ушаков ги нарече „герои“, което можеше да означава само, че нещата не вървят добре там горе, и тези, които издават заповедите, започват да губят почва под краката си.
— Вашето момче май се развълнува — каза Комаров добронамерено на американския си колега. — Може би да очакваме награда или нещо подобно.
Стар си бе свалил ботушите и си разтриваше краката. Крака, които заслужават да се разхождат из коридорите на генералния щаб, помисли мрачно той.
— Няма ли и вие да ни изнесете реч за обстоятелствата, майоре? — попита той, обръщайки се към английския си колега. — Имате вид на човек, загрижен за морала ни. Хайде, слушаме ви.
Литъл погали невзрачния си мустак.
— Това ще е нашият звезден час — каза той.
— Браво, очаквах нещо в стил Чърчил. За първи път срещам човек, така привързан към карикатурата.
Майорът му хвърли студен поглед.
— Подполковник Стар, нека сме наясно. Ние с вас сме нещо като многонационален отбор от негодници, които имам честта да командвам. За да вървят нещата, трябва всеки от нас да може да разчита на останалите, и тъй като не ни достигна време, за да се опознаем истински, по-добре е да се придържаме към изпитани и добре познати формули. Що се отнася до мен, предлагам ви модела на типичния офицер на Нейно Кралско Величество, и то в неговия твърде британски вариант с лоялността си по време на всяко изпитание, с надеждността си, с чувството си за дълг, с глуповатия си вид, който прикрива забележителна тактическа интелигентност — говоря за себе си — както и известна привързаност към традициите на жертвоготовността и честта, без да пропускаме свещения страх от американците, тактично прикриван, но все пак забележим. Нямам нищо общо с този образ, но ще го възприема до края, за да знаете какво може да очаквате от мен във всеки момент, и така, в операцията няма да има засечка. Ясен ли съм?
— Извинете ме, господине — каза Стар искрено.
— Представям ви образа на истинския английски военен, доказал себе си, така че вие можете напълно да разчитате на него, продължи англичанинът. Единственото, което никога няма да ме чуете да казвам, е изразът „опитен войник“. Знам, че очаквате да го чуете от мен, но всичко си има граници. Относно кратките речи, които смятам за неприятни и които току-що изслушахме с всичките им превземки относно „разпадането на човешката душа“, „престъплението, което чрез верижна реакция ще сведе всички ни до животинско състояние“ или до „смазването и унищожаването на безсмъртния дух на човека“, и понеже искате да чуете мнението ми, използвам случая, за да ви припомня, че политиката не ни засяга.
Всички изгледаха англичанина с известна изненада. Дори руснаците имаха учудено изражение. Може би никога не бяха чували историята за Гулаг, помисли си Стар. В края на краищата, шейсет милиона немци никога не бяха чували да се говори за лагерите, за унищожаване на хора през войната. Такива работи се случваха.
— Политиката ли? — осведоми се любезно Колек. — Извинете, но питам само от любопитство… Да се докарат човешки същества до животинско състояние и да се разрушат човешките им характеристики, това ли наричате политика?
— Да, господине, отлично, точно това наричам политика, ако ви интересува мнението ми — изкрещя разпалено майорът, оставяйки зад себе си всякакво желание да говори с оксфордски акцент, като премина на своя роден cockney. — Те казваха същото и за нацистите, японците, руснаците, за Сталин, за американците във Виетнам, за фашистите и комунистите! Политиката ли, господине, няма да позволя да се прави политика, докато аз командвам! Имаме пред себе си цел, която трябва да унищожим, преди тя самата да започне да прави политика, точно това ще направим, преди да се изпарим от тук по най-бързия начин! Дойдохме, за да вдигнем във въздуха една шибана ядрена цел, а не някаква шибана метафора!
Той крещеше с най-ясния възможен cockney акцент, като поглъщаше х-тата, а жълтият му мустак се бе наежил от възмущение. Бледосините му очи бяха стъклени и приличаха на очите на куче от станфордски порцелан.
— А Христос? — попита капитан Мнишек. — Президентът на САЩ ни каза, че трябва да избегнем ситуация, която е равнозначна на ново разпъване на кръста…
Лицето на Литъл стана аленочервено.
— Не ме интересува случващото се в местната политика, станало преди две хиляди години в една зле управлявана колония — изкрещя той.
Изгледаха го, силно впечатлени и с известно страхопочитание.
Югославянинът Станко отпи голяма глътка сливовица, пое дълбоко въздух и стана.
— М-м-м — произнесе той — в качеството ми на ваш другар като офицер, разрешете да кажа, че в думите, които току-що изрекохте, има нещо велико.
Отдаде чест в знак на поздрав. Литъл се изправи и му отвърна със същото.
— Благодаря. Почивка.
Двамата руснаци спореха помежду си върху съобщението, изпратено им от Ушаков. Стар долови израза „нова свинщина“. Ушаков явно се бе позовал на старата реторика на Хрушчов.
Канадецът Колек посрещна окуражаващите новини, дошли от Вашингтон, с радостна нотка в кафявите си очи.
— Ало, ало, цивилизацията вика отряда, SOS, ало, ало, отрядът вика цивилизацията! Тук ли сте още?
За Стар най-интересната реакция бе тази на професор Каплан. Ученият, показал забележителна твърдост и физическа подвижност по време на изкачването, по време на емоционалното излияние на Президента продължи спокойно да пуши лулата си, но когато изказването приключи, видът му издаваше силно задоволство, едва ли не триумф. Човек би казал, че той току-що бе получил най-добрата новина в живота си, и нищо друго не би му доставило такова удоволствие. В течение на няколко секунди Стар не успя да разбере какво бе предизвикало тази радост, след което в съзнанието му изникна едно възможно обяснение: физикът с наслада вкусваше факта, че колега от ранга на Матийо е допуснал толкова сериозна грешка.
— Професоре, ако не греша, колегата ви Матийо не е толкова известен в средите, където проповядват големите имена в науката…
Каплан се съгласи.
— Има много отблъскващ имидж — отвърна той. — Това е типът човек демагог, който живее живота си в протести срещу последиците от собствените си открития. Неговите псевдохуманни и псевдоморализаторски разбирания, изказани под прикритието на научния му авторитет, упражниха негативно въздействие в областта на водещите изследвания в енергетиката. Заблуди цяло едно младо поколение. От един научен и технологически проблем направи етичен въпрос. Това е недопустимо смесване на нещата.
— Какво е мнението ви за грешката му?
Каплан запали лулата си.
— Мисля, че ще бъде коригирана от други с времето си.
Гласът на Стар се изгуби.
— Което означава?
— Бомба, захранвана с „дъха“ и напълно контролирана и насочвана, както и със строго определено въздействие, може да бъде създадена. Матийо и китайските технически лица са направили лоша бомба.
— Лоша… бомба ли? — изфъфли Стар.
— Дефектна бомба. След като грешката е открита и коригирана, ние ще можем да направим една добра бомба.
— Една… една добра бомба ли? — повтори Стар.
— Една надеждна бомба.
— Надеждна…
— Разбира се, ако намесата ни се провали и верижната реакция започне, няма да има повече бомби, защото няма да има и цивилизация.
— … повече бомби, защото повече цивилизация… — като ехо, малко глуповато, отекна гласът на Стар.
— Ако ударните вълни предизвикат психическо разстройство, тогава няма вече да има наука, и за известно време ще царува животинското.
— Няма повече да има животинско царство… значи и наука — повтори отново Стар, малко объркан, и започна да надява ботушите си.
Станко се бе изтегнал по гръб и съзерцаваше небето с вид на много зает човек. Изведнъж стана.
— Вижте, момчета — започна той със своя английски, в който р-тата се търкаляха като камъчета върху гласните му струни. Приятели, чуйте ме, размислих.
Литъл се възмути.
— Само това не, господине — помоли го той. — Не желаем повече неприятности, отколкото можем да понесем.
И наистина, под борещите се къдрави коси мрачното циганско лице на югославянина носеше белега на дълбоко вътрешно объркване.
— Какво означават всичките тези надути фрази, които току-що чухме? Че можем да спасим света ли?
— Ние няма да решаваме дали да се спаси света или не — успокои го със строг тон майорът. — Длъжни сме да го спасим при каквито и да е обстоятелства.
— Окей, съгласен — продължи Станко, който видимо бе в плен на силно интелектуално вдъхновение. — Ще повикаме Президента. Ще му кажем: окей, ще спасим света, но в замяна искаме осем милиона долара в швейцарска банка, става ли?
Всички погледи се насочиха към него. Настъпи пълно мълчание.
— Осем милиона долара — повтори Станко.
— Струва повече — отбеляза Стар.
— Мислите ли? Какво мислите, майоре?
— Невъзможно — каза Литъл сухо.
— И защо?
— Not cricket[1], защото няма финес — заяви Литъл. — Военната чест и всичко останало…
Стар бе принуден да признае, че англичанинът държеше на думата си и че можеха да се доверят на образа на офицера на Нейно Величество и на джентълмена, който той олицетворяваше.
Особено го обърка реакцията на поляка на въпросното съобщение. Стар не беше наясно какво се случва — Мнишек му бе доверил, че е практикуващ католик, и все пак, откакто му бяха съобщили, че всичко, олицетворявано от Христос, е застрашено от унищожаване и ще изчезне и че тази дехуманизация е част от същината на горивото на бъдещето — това на плутония и на ядрените оръжия — само при споменаването на факта за тяхното натрупване и количествено увеличаване, полякът даваше воля на своето задоволство като човек, чиито съкровени желания бяха най-после осъществени. Трудно бе да си представим подобно съчетание у човек — от една страна, обич към създателя, от друга — омраза към творението му.
Стар отдавна си мислеше, че е добре да държи под око поляка. Не се доверяваше на онези, които бяха управлявани от емоциите и чиито действия винаги бяха непредвидими.
Денят преваляше и звездите започваха своя кръг, и от слънцето останаха само няколко червенеещи се кръга по тъмните скали. Капитан Мнишек стана, изглеждаше строен и висок в електронния си комбинезон, после направи няколко крачки, отделяйки се от групата. Стар го виждаше в гръб да се откроява на фона на небето. Онзи сведе глава и сплете пръсти. Полякът се молеше.
Стар сръга с лакът майора.
— Да, знам — каза англичанинът. — Трябва да го наблюдаваме.
Младочето албанец подсвиркваше леко, докато седеше на една скала с ръце около коленете си. След получаването на съобщението той постави няколко въпроса на командващия отряда. Литъл му обясни, че всичките тези големи думи по повод на душата, моралното и духовното разпадане и т.н. и т.н. винаги са били използвани, когато изпращаха на смърт хора във Виетнам или другаде. Това бяха така наречените „метафори“. Относно „верижната реакция“ това си беше просто едно „размножаване“. Сега това ядрено размножаване бе достигнало до Албания и трябваше да се спре опитът на тази страна в ядрената сфера, опит, чиито последици бяха непредвидими. Това бе всичко. Останалото бе въпрос на опаковка.
Момчето се замисли за миг. Усмивката му бе нещо като петно, заредено със светлина на фона на този мрачен силует. Литъл искрено се надяваше да го види в по-благоприятни обстоятелства.
— Ако това е вярно, тогава е достатъчно да се говори с народа — каза младият мъж. — Той ще се разбунтува и няма да позволи да се извърши подобно нещо. Познавам собствения си народ — това са орли.
— Всички народи са орли — обясни му Литъл. — Това е част от реториката. Колкото повече ги карат да пълзят, толкова повече им обясняват, че летят и че са орли. Наистина ли не се страхуваш?
Младият мъж се засмя.
— А, не, не! Вижте, командире, моята душа съм я оставил другаде. В Белград е. Тя е прекрасна — очи като тези звезди там горе, бедра, гърди…
Литъл усети лека погнуса и се отдалечи.
Изминаха последните двайсет километра от прехода, вървейки извън пътя, проправян от луната, наредени зад младия албанец, който ги водеше, а очите на нощта ги следваха със своите погледи, направени от милиарди години празнота и отсъствие.
Скоро доловиха в слушалките си гласовете на албанските войници, както и разни усилени шумове — жужене на насекоми, камъни, които се търкаляха, и птици, които очакваха зората — както и шумове от собствените си стъпки, всичко това изпълваше света наоколо със свличания, внезапни приливи и земетресения. Когато сваляха слушалките, тишината ги потапяше в тотална глухота.
Погледната през очилата им, земята приличаше на червена планета, сякаш бяха вървели към целта си, тъпчейки по земя, напоена с цялата кръв на историята, цялата тази кръв, която бе изтекла, само и само това тук да стане възможно.
В един часа през нощта Стар чу в слушалките си разкъсващ тишината рев, който го накара да подскочи и да изпсува от изненада: пееше петел. След половин час път видяха ярките отблясъци на звездите в краката си, там долу, на нивото на земята: това бе село Зив. Продължиха по хребета на юг и изведнъж цялата равнина се изправи пред тях със стотиците си гигантски стълбове, които контрастираха на нощта с фосфоресциращата си белота.
— Двайсет минути почивка — нареди Литъл.
Стар се изтегна по гръб и затвори очи; усети как много нежни пръсти галят челото му. Събуди се: беше утринният бриз. Нощта все още разгръщаше около него своите блестящи пространства и изтегнат така, в течение на няколко секунди, с очи, загледани в звездата на Бергер, американецът с изненада откри, че си представя следното: ако преди две хиляди години в Юдея имаше няколко много добре подготвени хора, никога нямаше да се стигне дотук.