Ромен Гари
Зарядът на душата (21)

XX

Долината на орлите: такова бе името, което турците й дадоха преди десет века, но от построяването на новите свръх генератори, на централите за преработка и създаването на „пълния цикъл“ посредством контролираща система, която изключваше напълно всякаква загуба и пилеене на енергия, с хилядите си колектори, захранвани от дъха на албанските работници, името бе променено в „Долината на Народа“.

Матийо седеше на малкия дървен балкон, който заобикаляше къщата. Наблюдаваше местоположението на енергийния комплекс и останалата тук-там гола земя между заводите и захранващите станции.

Гледката бе невероятна. Планините се извисяваха над това човешко творение от двете му страни, обрасли с гори, чиито птици бяха изчезнали. Орлите, на които долината дължеше старото си име, я бяха напуснали. Бяха се скрили някъде по върховете на околните планини.

Само с един поглед Матийо можеше да обгърне всичко, което бе направил. Това, че една от най-малките и от техническа гледна точка най-изостаналите в света страни, но чиято идеологическа закалка бе, може би, „най-истинска и здрава“ измежду всички системи, обърнати към бъдещето, за три години бе успяла да повдигне технологическото си равнище до това на идеологията си, говореше красноречиво за онова, което можеше да извърши волята на управляващите, когато е поставена в служба на народните маси.

Все пак имаше някои проблеми за разрешаване. Дребни, но неприятни.

Така например, извънчовешкият материал, който му предоставиха, се оказа посредствен. Добивът от албанския народ обаче се оказа с превъзходно качество: неговият дъх имаше изключително голяма сила и необходимата чистота, което позволяваше горивото да се преработва лесно. В това отношение резултатът бе дело на трийсет и пет годишна идеологическа подготовка. Някои материали даваха дефект и „сталинитът“, както бяха сложили прякор на сместа, която задържаше душите затворени, страдаше от недостатъчна еластичност. Беше „мръсен“ и вътрешното налягане даваше странични ефекти, доста по-неприятни от нормалното. Дъхът се просмукваше и изтичаше, сякаш пълзеше, изпаднал в немилост, така че отпадъците загубваха всякакъв остатък от вертикалната сила. Процентът на умствени заболявания и нервни депресии бе висок и ефектът от вълните бе особено вреден. Местният културен комитет на Партията постоянно се оплакваше на полицията и сигнализираше, че „някой в жилищата свири буржоазна музика от упадъчни западни композитори, като Бах и Хендел“. Бдителността трябва да се засили, защото е извън съмнение, че някои работници слушат радиостанции от империалистическите страни. Разбира се, никой не свиреше музика и радиоточките нямаха никаква вина за случилото се, но никой не оспорваше, че такава музика се чуваше около енергийните централи, от които тя се измъкваше незабелязано. Партийните отговорници заплашваха Матийо, който бе безсилен — никой не можеше да направи нищо, ставащото бе плод на природата на елемента и се изискваше много време и усилия, за да се предотврати тази нейна черта. Неколцина възрастни православни селяни се оплакаха, че им се привиждат „ходещи икони“ в долината и дори предадоха в полицията имената на двамата светци — Свети Кирил и Свети Филарет, които те бяха взели за преоблечени американски агенти. В пиковите за централите часове цветовете наоколо и над тях светеха по особен начин. Всичко заблестяваше в долината, обливайки се в светлина, едновременно мека и дразнеща — небесната синева ставаше толкова наситена, че с просто око бе почти невъзможно да се гледа. Матийо обясняваше на представителите на комитета, че става въпрос за оптически илюзии, но че този ефект, колкото и неприятен да изглежда, няма опасни последици за организма; той щеше да изчезне с привикването, имунитетът за момента не можеше да се постигне с научни средства; засега най-доброто средство срещу тази интоксикация оставаше засилената идеологическа подготовка в училищата, университетите и клетките на Партията.

Един от техническите проблеми, които оставаха на този етап, бе този за границата на захранване на колекторите. Помощни улавящи устройства можеха да се построят, но се оказваха неконтролируеми. Ето защо те бяха принуждавани да поставят улавящи устройства на по-малко от седемдесет и пет метра от евентуалните източници на захранване. Всяко ново жилище или завод от долината бяха автоматично снабдявани с енергийни колектори, както и с водосточна система. Хората се научиха да сядат до тези белеещи се, зеещи тръби, както някога около огнището.

Над сто сгради, разположени по склоновете на планината, даваха подслон на старите пенсионирани работници, довеждани тук от други области. Те разполагаха с клубове, библиотеки, така, че чакайки, да могат да се забавляват.

Основният свръх генератор вече достигаше мощност от сто и двайсет хиляди човекодъха, събрани в четири компресора, където се осъществяваше концентрацията, това ставаше дори и на самото място, на което някой „вземеше, че пукнеше“.

С наближаването на уречения час китайските технически лица, които контролираха подготвителната дейност, ставаха все по-нервни. Упрекваха Матийо, че прави безкрайни заседания пред черната дъска. Бяха неспособни да го следват. Трябваше им време и нови компютри. Време, обаче, нямаше, защото американците и руснаците работеха здраво, а нови компютри все още не бяха създадени.

Когато се разбра за решението на „албанския Сталин“, маршал Имир Джума, да измести напред датата за опита, Матийо проведе изпитателна работна среща с двамата китайски учени, дошли от Пекин за едно последно свиждане с него. Бяха известните братя Мунг, американски граждани, завърнали се обратно в Китай през 1962 година. Братя Мунг бяха близнаци. На Матийо му се стори, че това ги прави да изглеждат повече комунисти, отколкото просто природно еднакви. Бе невъзможно да ги различиш един от друг.

Имаше нещо наистина нечистоплътно в това човек да слуша китайските близнаци комунисти да му говорят с ясно изразен американски акцент.

— Господин Матийо, не можем да ви следваме. Има понятие, което ни се изплъзва, една неизвестна величина. Казано направо, струва ни се, че не ни давате всички данни. Мнението ни е, че е добре да се провери на компютъра теорията ви за ограничените насочени въздействия — всъщност, цялата ви теория за конвергенцията. Дори не сме сигурни, че реакцията, чрез която един нуклеон е отделен от основното ядро и се пренасочва към ново ядро, може да се практикува, без да се наблюдава така нареченият ефект на разпространение. Според нас съществува риск от неконтролирано освобождаване, чиито последици биха били непредвидими. При степента на компресиране и концентрация, които достигаме, разпадът може да предизвика експлозия, чиято разрушителна сила е трудно да се предвиди. Не съществува нито физик, нито математик, който да може, като се базира на вашето изказване и без да разполага с компютър, да изчисли с точност критичната маса. На какво разстояние започва разпространението на лъча под формата на сноп? Какво е границата, до която може да се сгъсти енергията? Освен това, трябва ли да се боим от верижна реакция?

— По време на „Пражката пролет“ успяхме да избегнем верижна реакция — каза Матийо.

— Господин Матийо, моля ви, този тип шеги… нуждаем се от разяснение по въпроса.

— Ами добре, идете тогава при Партията. Тя има отговор за всичко.

Две уморени, търпеливи полуусмивки. Наистина приличаха на две стари сбръчкани ябълки.

— Ами тогава, откажете се. Оставете американците и руснаците да напреднат, както те искат. Изостанете. Разпадането на елемента е условие, без което не е възможен успехът на двете системи, капиталистическата и марксистката. Ще докладвам на маршал Джума за вашия опит за възражение. След смъртта на Мао отношенията между Албания и Китай не са вече предишните. Може би сте изпратени, за да… „си оберете крушите“.

Две болезнени, изкривени усмивки.

Матийо пожела нова среща с представители на Партията. По дяволите, помисли той, в крайна сметка биологът Лисенко бе доказал една глупава, напълно погрешна научна теория — и всичко това поради идеологически основания.

Той прекара седем часа пред черната дъска.

Близнаците и останалите експерти, седнали тук, пред очите на висшите политически представители, дошли специално от Тирана, направиха това, което винаги са правели, когато Партията ги следеше. Взеха идеологическо, а не научно решение. Те изготвиха и представиха един оптимистичен доклад.

Матийо получи зелена светлина за работата си.

 

 

Внезапно бликналата розова светлина озари вътрешността на къщата, след което засия с всички цветове на спектъра, преди да изчезне.

— Не прави това, за бога! — изкрещя той.

Матийо скочи от стола и забърза към дневната.

Започваше пак, глупачката му с глупачка.

Мей стоеше права, видимо много доволна от себе си. На масата трите портативни колектора, които той бе донесъл у дома за ежедневни нужди, все още съхраняваха част от отпадъците, и в един миг заблестяха с нежнорозов цвят, по-нежен и от розовото по лицето на Мадоната на Рафаело.

— Не можеш да направиш това тук, скапанячка такава! Ами ако полицията го види? Даваш ли си сметка какво означава да освободиш един дъх тук и сега? Саботаж! Антисоциално поведение, месиански уклони, влияние на буржоазни упадъчни идеи… Може да те пратят за три години в затвора или, в по-добрия случай — въдворяване в психиатрична клиника! Оставяш да се изпарят свободно енергийните ресурси на албанския народ, разрушаваш обществена собственост и бог знае още какви обвинения!

— Да, само Бог знае!

— Просто начин на изразяване, нещастна глупачке!

Тя бе скръстила ръце и го гледаше предизвикателно.

— Ти си велик човек, Матийо. Доказа, че Бог съществува и че човешката душа не е едно метанещо.

— Не е метафора, ама че си невежа.

Той се успокои. Децата са си деца, ами да. При тази твърдоглавка трябваше да се признае непорочността и дълбоката наивност, типични за децата. Тя бе много впечатляващ случай на психологически упадък.

— Защо правиш това, Мей?

— Обичам цветовете, като начало. Толкова са красиви, когато то се освобождава. В тях има нещо много артистично, не намираш ли? Можеш ли да си представиш какво би направил от тези цветове един велик художник?…

— Ренесансът вече го е направил. Успокой се. Съседите ще те издадат.

Нямаше никаква надежда. Матийо си имаше работа със същество, чиято наивност бе непобедима. Нещо като Митничаря Русо^[1] на християнската вяра.

— Не можеш да направиш това тук. Тези хора наоколо се опитват да построят нещо. Това, което позволи да се измъкне, би могло да послужи за работата на вечен булдозер, който ще работи до износване на частите. Тези хора имат нужда от всичките си ресурси.

— Screw them. Да вървят по дяволите.

— Представи си, че човечецът, който е вътре, би искал само да даде максимума от себе си за изграждането на социализма. Може би по този начин сриваш мечтата на един живот.

— Не ми пука какво мисли той, скъпи. Знам какво е добро за него.

— Може би е бил член на Партията. Не мислиш ли, че е тъпо да причиниш това на един войник на Партията?

— Той наистина би бил щастлив да излезе навън и на свобода, в противен случай не би произвел такива красиви цветове. Розово, оранжево, синьо, бяло… Почти го чувам да ми благодари.

— Това е напълно естествен процес. Цветовете на спектъра.

— Свободата също е естествен процес.

— Моля те, не започвай пак. Ще те влачат по народни съдилища.

— Не ми пука в какво ще ме обвинят тук, скъпи. Там, горе, ще ме благославят за това.

— Ето че ставаш светица! — промърмори Матийо. — Само това ни липсваше! Една нова американска светица, Света Мей Албанска! От тук виждам иконата!

Тя прибра назад косите си, като се усмихна на себе си в огледалото.

— На каква ще приличам на иконата?

— На нещо, което трябва да се целува.

— Защо на иконите никога няма руси жени?

— Не знам. Внимавай, Мей. Онзи ден отиде зад болницата да освободиш един акумулатор от 30 човекодъха. Полицията прибра цяла дузина младежи; това, както в Русия, се нарича хулиганство.

— Марк, беше толкова красиво! Толкова красиво! И знаеш ли какво? Те се издигаха към небето с песни.

— И какво пееха тези глупаци?

— Ave Maria. Чух го ясно.

— Естествено, това е единственото парче класическа музика, което познаваш.

— Беше прекрасно.

— Слушай, малка артистична скапанячке, нямаш право на мнение на гърба на тези хора!

— Ами ти! Ти правиш точно това. Изразяваш се по научному за сметка на хората. Изобщо не ти пука за последиците. Виж тези стари уморени работници, които седят в очакване на своя край пред зеещите тръби! Това е непочтено! Някой трябва да им го каже!

Слава богу, че тя все още не говореше албански. Обаче вече беше започнала да се занимава с този език и прекарваше часове да го изучава, както и историята на страната, вековете робство и борба на този народ срещу турците.

— Колко време ще останем тук, Марк?

— Нямам никакво понятие. Идната сряда Имир Джума ще бъде тук с цялото правителство и албанския генерален щаб. Знаме, речи и такива ми ти неща.

— И какво ще последва, когато Имир натисне копчето? Загуба на човешките черти ли?

— Именно, кажи ми за избиването на бебета тюлени в Норвегия или в Канада или за слоновете в Африка. Припомни ми броя на кучетата, които французите оставят да пукнат всеки път, когато излизат във ваканция. Преди много време… А, да, също и китовете! Пропуснах изтребването на китовете! Или петте милиона евреи, превърнати в пушек… Хайде, разкажи ми за необратимите последици от замърсяването на морската среда! Какво очакваш! Дехуманизация, казваш! Дехуманизацията — това е нещо хуманно!

Той спря. Необичайното във всичко това бе, че натрупаните доказателства не потвърждаваха нищо. Лиричната илюзия оставаше, сякаш човекът не можеше да сложи край на вярата си, без да сложи край на самия себе си.

— Това е само опит за разпад с малък обсег на действие, Мей. Всички ние искаме да знаем докъде точно сме стигнали, преди да продължим напред. Не се измъчвай. Това е то ядрената работа. Разбира се, и малкият разпад всъщност си е разпад, но тук ние отново навлизаме в сферата на метафорите.

Той забеляза бяла, едва забележима пътека в небето. Разузнавателните самолети на американците вече не се смущаваха да прелитат над долината по два пъти на ден.

— Виж — каза той. — Сянката на вечерта.

Тя не вдигна очи.

— Обещай ми никога да не ме намразиш — обади се сломено едва доловимият й глас.