Ромен Гари
Зарядът на душата (20)

XIX

Откакто Джон Кариган, студент от Университета Бъркли, след като бе изработил ядрена граната в малката си стая в кампуса и бе вдигнал на крак Белия дом в знак на протест срещу неутронната бомба, всички офиси, обитаеми площи и апартаменти на Президента и на сътрудниците му се помещаваха на трийсет метра под земята, защитени от оловен панел с дебелина десет метра. Беше нещо като „стена на срама“, подобно на тази в Берлин и като нея разделяше високите стремежи на човешкия гений от това, в което те се превръщаха на повърхността на земята, вън от музеите, канцелариите и библиотеките.

Президентът се наведе над „прасето“ с израз на пределно отвращение. Коренът му идваше от потомствени фермери и той бе възмутен от името на кодовото име, което военните бяха избрали за тази нова технологична гадост: името бе обида за всички смели прасета навсякъде по света.

— На човек му се иска да си запуши носа — измърмори той. — Някои от „постиженията“ ни би трябвало да се замислят като продукти, излъчващи миризмата на това, на което те са прототипи. Нашите, вашите.

Преди половин час се бе разделил с лидерите на Конгреса, бе провел нова конференция с руснаците и сега стоеше в сектора с Командната зала, където се определяха евентуалните приоритетни цели за всички страни, както на съюзниците, така и на другите, както и местата за изстрелване, ядрените бази, експерименталните заводи и лабораториите по биология и химия. От шест седмици албанското „прасе“ се намираше начело на приоритетните цели, в позиция „яркочервено“ най-отгоре на електронното табло, което правеше оценка на рисковете, съобразно набраната информация, прогреса на науката и технологиите, общата стратегия и политическата ситуация в отделните страни. Тези приоритети бяха определяни от компютъра О. О. — Общи Оценки — който бе по-скоро познат под името Джо Ег^[1]. Президентът никога не си лягаше, без да хвърли едно око на таблото с работните приоритети, които бяха с променящо се и своенравно настроение.

Преди няколко месеца, малко след избирането му, Президентът бе получил правото на една хубава изненада: бе се оказал лице в лице с една „потенциално опасна приоритетна цел“, намираща се на територията на самите Съединени американски щати. Ставаше дума за департамента по биология към Университета в Станфорд, където се правеха опити с гени, чиито последици, дори по мнението на учените, работещи там, бяха непредсказуеми и рискуваха да предизвикат неограничени епидемии в резултат от случайното създаване на нови микроби.

Повече от шест седмици албанското „прасе“ нагло стоеше на позицията „абсолютен приоритет“. Често, когато не можеше да заспи, Президентът слизаше в Командната зала и тръпнеше в очакване. „Прасето“ обаче не помръдваше, а все така си стоеше начело на списъка от приоритети.

— Питам се, какво ли би си помислил американският народ, ако знаеше, че в този кризисен момент — „часът X“, мисля, беше точният израз — цялата енергия на техния Президент е насочена към една-единствена цел: да не посегне към цигарата, защото неговият лекар му е забранил да пуши…

Личният му асистент, Ръсел Елкът, и генерал Френкър, повече известен като „Джобния Пентагон“ на висшия магистрат на САЩ, се усмихнаха едновременно. При Елкът това бе по-скоро спонтанно, докато у генерала тази усмивка се съпътстваше от мъчителната мисъл, че като се имат предвид обстоятелствата, това е единственият незначителен принос, който армията можеше да направи за историята.

Професорите Скарбински и Каплан, генерал Френкър, Ръсел Елкът, Гарднър, първият чернокож начело на тайните служби, и Роден, шефът на Пентагона, гледаха заедно с Президента умаления модел, който властно бе окупирал масата. „Прасето“ представляваше ниско обемисто здание, увенчано със седефен купол и стъпило предизвикателно върху здрави дебели крака.

— Никога не съм виждал подобна гадост — каза Президентът. — Докъде стигнахме с нашето собствено „прасе“?

— Малко сме изостанали от руснаците — каза Каплан. — Не е нужно да рискуваме, което винаги означава забавяне. Руснаците един бог знае колко шпиони имат в Албания.

— А ние кого имаме там?

— Едно американско момиче — каза Ръсел Елкът — приятелката на Матийо.

— Благословен да е малкият й задник — каза Президентът.

— Както и ежедневните въздушни разузнавателни полети, сателитите и самолетите — каза Френкър.

— Благословен да е и твоят — отвърна Президентът.

— Липсват ни само няколко детайла — отбеляза Каплан. — Не можем да определим със сигурност последиците от разпада на нуклеона. От една страна, както това показаха катастрофите в Мърчантаун, може да се получи… дехуманизация.

Не обичаше тази дума, бе твърде литературна.

— … Да, ако така ви харесва, всъщност това е унищожаване на човешките характеристики на психиката. По-точно казано, разпадът би могъл да се прояви като неутронна бомба, която не убива, а по-скоро заличава всички духовни качества.

— Мислех, че по принцип този тип резултати се постигат чрез идеологически методи — каза почти злобно Президентът. — Дойде ми на ум, представете си, господин Хитлер. Сталин също се справяше много добре. Знаете ли какво, приятели? Да се използва науката и технологията за унищожаване на човешкото у народите е равнозначно на признаване на провала на политиката в тази област.

— Има още една възможност — каза Каплан.

Професор Каплан беше все още млад човек. Слаб, със ситно къдрави и разчорлени коси, а очите му, скрити зад очила, имаха замечтан поглед, който трудно се съчетаваше с научните му титли: през 1977-а той бе осъществил преобразуването на лазера на Кастлер в лъч, способен да „изгаря“ сателити на всякакво разстояние.

— Друга възможност? Хайде, драги мой — каза Президентът. — Предпочитам я, дори без да знам за какво става въпрос.

— Възможно е отделянето на дъха да има като резултат насочена експлозия, чийто обсег и граници могат да се изчислят. Трябва само да създадем нов компютър.

Президентът седна тежко на един стол.

— Радвам се, че Джими Картър не може да чуе това — каза той. — Ако беше научил, че човешката душа е способна да сведе всички ни до животинско състояние и да се разкрие като мощна разрушителна сила, той може би би спрял да слуша Бах и Хендел, както е обичал да прави всеки божи ден. Но, продължавайте, продължавайте. Искам цялата истина, дори ако тя крие в себе си проблем, който не е от моя ресор. С това искам да кажа, че…

Той въздъхна и разтри клепачи.

— Проблемът с… истинската природа на човешката душа, от това се направи голям проблем, нали знаете, до момента.

Избягваха да го гледат. Изборът на този фермер от Небраска, както писа за това Вашингтон поуст, се дължеше на голямата потребност от простота от страна на американския народ. „Избирателите изглежда разбраха, че изправени срещу сложността на световните проблеми, се нуждаят от президент на САЩ, който да не е сложен човек.“

Президентът съзерцаваше краката си. От няколко десетилетия — от чудото Хари Труман — се смяташе за изстрадано правило, че когато се упражнява върховна власт в страната, „функцията прави човека“. В малкия промеждутък от време, в който той бе на власт, си бе изработил малко по-различна представа по въпроса: функцията прави Президента, безспорно е така, но човек се променя и дори се загубва изцяло в процеса. Резултатът е, че хората рискуват да се окажат с президент, който, с течение на времето, става все по-различен от този, за когото са гласували.

Той вдигна очи.

— Струва ми се, че нямаме друг избор, нали?

На Каплан му се искаше да каже: „Не, Господин Президент“, но се овладя навреме. Президентът бе отправил въпроса към себе си. Никой тук нямаше необходимата власт, за да даде съвет, натежал от толкова много последствия.

— С колко време разполагаме?

— Според това, което знаем, албанците смятат да осъществят своята „технологична премиера“ след около два месеца — каза Френкър. — Обаче забележете, Господин Президент…

Той се приближи до картата на Албания, която заемаше цяла стена.

— „Прасето“ се намира в центъра на гъсто населен район. Жилища, болници, старчески домове… всички те са екипирани с колектори, с което се решава въпроса за енергийните доставки. Бихме могли да се запитаме как, по дяволите, могат да постигнат такова унищожаване на дъх в толкова населен район, без да се саморазрушат? Ако разсъждаваме така, значи, че вървим по логиката на конвенционалната термоядрена бомба. Припомням ви, Господин Президент, че силата е възходяща. Аналогична е на лазерен лъч, така че цялата освободена мощност излита в космоса с невероятна скорост…

— Не казвайте, че албанците са се прицелили в добрия дядо Господ — промърмори Президентът.

Генерал Френкър се изсмя. Останалите също. Това разведрява малко атмосферата, помисли Елкът, на когото му се гадеше.

— Забележете, че тази така наречена термоядрена бомба от конвенционален тип, се цели в добрия Господ, независимо дали го искаме или не. Картър много добре го каза.

— Мисля, че човечеството трябва да почака още малко, ако иска да предизвика такъв тип щети — прибави Френкър.

— Слава богу.

— Това обяснява защо опитът може да се прави в толкова населен район. Опасността е в това, че те могат да насочат освободената мощ в друга посока. Според вкуса си, разбира се. Ако погледнете картата, ще забележите, че няма нищо между местоположението на „прасето“ и югославската граница — и не е нужно да ви припомням, че Албания на Имир Джума мрази югославските „изменници“ почти колкото мрази и руснаците. Голямата неизвестна е: дали наистина са стигнали до насочване на контрола? Защото ако отговорът е положителен, както всичко показва… вижте…

Той разходи пръст по картата.

— Ако продължите по този вектор, снопът ще измете Европа и ще дойде право към нас… Ако изходим от работите на нашия приятел, професор Каплан относно лазера, лъчът, който се разширява, ще се превърне в сноп и ще покрие около една пета от Щатите…

— Благодаря — каза Президентът. — По всичко личи, че ми предстои още една прекрасна нощ!

— Това е само работна хипотеза — каза Каплан.

Президентът го изгледа с известна антипатия.

— Без хипотези, ако обичате. Искам сигурност. Кога това ново лайно ще започне да мирише?

— В непрекъснат контакт сме с нашия агент в Албания.

Президентът остана още няколко секунди с поглед, втренчен в „прасето“ с изражение на крайно отвращение.

— Добре, нека влезе народът…

„Народът“ бе предпочитаният му израз, когато говореше за членовете на Конгреса.

Беше ги държал в течение през всеки изминал ден, но този път реши да стреля директно. Чувстваше се несигурен, объркан и самият той не успяваше да осмисли мащаба на случващото се и да вземе решение. Въпреки това се опита да изглежда спокоен, уверен в себе си и решителен. Ръсел Елкът мислено го оприличи на стар продавач от малък град в Средния Запад, застанал прав, с ръце в джобовете си пред своя магазин. Помисли си още как ли биха видели бъдещето на тези хора, облечени в костюми със сака, с рогови очила и прозаични лица някакви джоттовци и мазачовци, ако предположим, разбира се, че би бил възможен Ренесанс…

Излезе и се запъти към залата за записи, където срещна уморения и празен поглед на звуковия инженер. Всяка дума се записваше и всички знаеха това: никой от тях не би могъл да заобиколи своята отговорност пред историята. Този път Писанието нямаше да почива само върху чутото, върху устната традиция, а щеше да бъде подготвено от неоспорими думи на живо, грижливо записани и поставени на сто метра под силозите за ядрени ракети.

Ръсел Елкът седна в един ъгъл и надяна слушалките.

Разпозна гласа на сенатор Боланд от Юта.

— По дяволите научния брътвеж, професоре. Вие искате да ни кажете всъщност, че човешката душа е опустошително оръжие с неограничена разрушителна сила…

— Няма нищо ново тук, сенаторе — обади се Каплан. — Знаехме го много преди Хирошима. Ролята ми не е да се отдавам на философски разсъждения, стари колкото Каин. Обръщам се към вас в качеството ви на учен. Аз говоря на езика на квантите.

— Ако разрешите?

Тед Килан от Мичиган, помисли Елкът. Най-големият реакционист републиканец от Сената.

— Ето докъде ни доведоха четирийсет години малодушие и бягство от комунизма! Изтеглянето от Виетнам, от Корея, Хелзинки… Избягахме от отговорностите си! В резултат: една незначителна страна, най-ожесточената и крайно сталинистка при това, страдаща от комплекс за малоценност и от мания за преследване, се оказва, че притежава най-мощното оръжие, с каквото не сме способни да се снабдим поради късогледство и поради факта че винаги сме орязвали средствата си за военни цели…

Ръсел Елкът свали слушалките си. Херметически затворени кутии с магнитни ленти се търкаляха по земята.

— Слушайте, Берт, напомням ви, че тези записи трябва да бъдат изпращани към хранилищата на всеки половин час. Не ви ли казаха?

Звуковият инженер вдигна очи.

— Защо? Какво очаквате? Краят на света ли? Това вече се е случвало преди много време. Този свят тук е един нов свят.

— Следващите хора ще се нуждаят от всички възможни свидетелства, драги мой.

— Имаш предвид изследователи, които идват от други галактики и правят разкопки, за да видят какво се е случило и как сме стигнали до това положение ли?

— Ще има от какво да се заинтересуват следващите векове, Берт. Можете да заложите на това.

Отново постави слушалките. Президентът говореше.

— Сенатор Боланд, не можем да изтрием цяла страна от картата, каквито и легитимни… предчувствия да имаме.

— Предчувствия! Това е сигурно!

— И аз съм загрижен за нашето духовно оцеляване. Да се предизвика тотално разгромяване на технологическата цивилизация, както това желаят някои по-млади, предполага да се принесе твърде голяма изкупителна жертва. Типът аргументи, които биха отвели до заличаване на три четвърти от човечеството, за да се позволи на оставащата една четвърт шанса да тръгне в нова посока. Разрушаване на цивилизацията в името на духовното оцеляване на човека… Единственото притеснение относно този тип мислене е, че стотици милиони мъртъвци ще са цената на духовното оцеляване на човека, което означава духовна смърт на човека…

Ръсел Елкът слушаше. Разпознаваше всеки глас и същевременно познаваше всеки от говорещите: честни хора, които правеха всичко по силите си, но просто не бяха програмирани за целта. Бяха „конвенционални“ хора в същия смисъл, в който се говори за „конвенционално оръжие“. Управата не следваше главозамайващия скок на науката. Етиката и всичко, което в психиката трябва да бди над чистата интелектуална функция, тази функция, която не се интересува нито от морал, нито от „душа“, бяха изостанали доста назад.

— А Китай, господин Президент? В крайна сметка, Албания е само едно разклонение на Китай в Европа!

— Държах ви в течение на усилията ми относно Китай, сенаторе. Те се свеждат до един и същи рефрен: Албания е суверенна и независима и т.н. и т.н… Ненамеса във вътрешните работи на друга страна и други подобни. Истината е, че Пекин има всички шансове за успех в тази работа. Или опитът ще успее и те ще разполагат с „абсолютно“ оръжие, или пък руснаците, или ние ще се намесим, за да ги спрем, и ще бъдем дискредитирани и представени в очите на народите като „империалистически агресори“… Мисля, също така, че те не оценяват напълно последиците от тази работа. Впрочем, както и ние. Не знаем. Ето защо, за пореден път ще помоля генерал Френкър да ни запознае с позицията на военните…

— Добре го казахте, господин Президент. Ние не знаем. Трябва да ви запознаем със следния извод: Познатото е достатъчно обезпокоително, за да ни накара да избегнем риска от непознатото.

Настъпи мълчание, после прозвуча гласът на сенатор Еклунд от Орегон:

— Това разсъждение сякаш е направено от компютър, генерале.

— Така е, сенаторе. Има нещо, типично само за компютрите: те рядко грешат.

Ръсел Елкът стана. Инженерът по звука приближи към автомата за напитки и си наля чаша кафе.

— Мисля, че ще отида да изгледам един порнофилм тази вечер — каза той. — Имам потребност от нещо чисто, за да сменя обстановката.

 

 

Бяха повторно призовани в Командната зала в два часа посред нощ. Завариха Президента да седи пред „прасето“ по пижама и пантофи, с чаша мляко в ръка.

— Извинявайте, че ви събуждам — каза той. — Скапана професия, нали?

Те чакаха.

— Става въпрос за това албанско нещо…

Президентът отпи от млякото.

— Искам да бъде зачеркнато от картата до пет седмици.

— Да, господине — отвърна Френкър.

Беше пребледнял.

— Говорих пак с Пекин. Те не искат и да чуят. Тогава… Как го казахте, генерале? Познатото е достатъчно ужасяващо, за да ни накара да избегнем риска от непознатото…

— Да, господине.

— Пет седмици. Приемаме предложението на руснаците. Военно подразделение от командоси, както те ни подсказаха. Саботаж. Ако се направи много дискретно… всъщност, „дискретно“ тук е относително понятие… толкова по-добре. Ако операцията се провали… ние ще изтрием целия сектор, ще го зачеркнем от лицето на земята. Ще го унищожим. Инцидент с ядрена ракета, която се е отклонила от траекторията си. Каквото и да е.

— Да, господине.

— Още нещо…

Те чакаха.

— Ще се наложи да вземем мерки относно науката — каза Президентът. — Не можем повече да я задържаме: тя е, която ни задържа. Нуждаем се от ново поколение компютри, нещо от типа на духовен компютър, който вашият Президент ще поглежда всяка вечер, преди да си легне, така че да може да определи с един-единствен поглед дали върви редом с Юда или с Христос, така да се каже, когато става въпрос за човешките работи.

През уморения му, помръкнал поглед премина лъч светлина и устните му очертаха усмивка.

— В този случай май че става дума за втори шанс, даден на Юда: този път, за да спаси Христос. Извинете ме. Изглежда това нещо тук има странни последици. Лека нощ. И не забравяйте: давам ви пет седмици срок.