Ромен Гари
Зарядът на душата (2)

I

Римското небе бе синьо и един висок млад американец с брада и очила — за когото няма да говорим повече — съзерцавайки застиналия лазур, каза на силно русата си приятелка: „В това небе има повече студена проницателност, отколкото емоция“. Вятърът караше да плющи бяло-жълтото знаме на швейцарския пост пред бронзовата врата, където свършва италианското и започва християнското Кралство; Папа Йоан XXIII даваше благословията си на вярващите и на тълпата туристи, дошли в качеството си на любопитни наблюдатели на спектакъла на площада, на който преди деветнайсет века Свети Петър бе предал богу дух на кръста.

Бе кучешки студ.

Допреди няколко минути Светият Отец се разхождаше из стаята си по дълги гащета и пантофи, след което се обърна към частния си секретар с думите:

— Когато човек остарява, всяка сутрин се събужда с усещането, че парното не работи…

При последната дума на Deo gratias^[1] дузина гълъби излетяха от тълпата. Този жест бе искрено свидетелство за вярата на братята посетители от ордена на Свети Андрей, място, което бе ценено като свято от свещеничеството.

Монсеньор Домани точно в този момент бе застанал зад Йоан XXIII и бе сключил длани, знак, повече за навик, отколкото израз на молитва. Кардинал Осело стоеше леко назад и вляво, както и Сеньор Деси, архитектът, който идваше, за да се види с Негово Високопреосвещенство във връзка с различни обновителни строежи на Ватикана.

Светият Отец бе приключил молитвата си и очертаваше знака на кръста, когато вдигнатата му ръка застина във въздуха. Той се наклони напред, хвана се за перилата и високоговорителите предадоха в четирите посоки ужасения му шепот.

— Но защо… защо?

Монсеньор Домани и Кардинал Осело се втурнаха към него, опасявайки се от прилошаване на Първосвещеника, чието здраве от известно време даваше сериозни основания за безпокойство.

— Пресвета Дево! Помощ!

Един мъж си проправяше път през тълпата от вярващи, като залиташе, блъскайки хората по пътя си, но тъй като изблиците на екзалтирана вярност бяха честа практика по тези места, никой не му обърна внимание.

Трите изстрела отекнаха в момента, в който непознатият стигна до колонадата на Бернини^[2], под прозореца на Първосвещеника. Той се свлече върху мраморните стъпала, стискайки за известно време в ръката си кожена чанта. Светият Отец по-късно каза на приближените си, че е имал неприятната участ да забележи този, който е стрелял откъм коленичилата група от черни поклонници от Фатима, но Божието проклятие го бе накарало начаса да го изгуби от поглед в множеството от развълнувани движещи се маси. Вестниците описаха люшкащите се тълпи: „Възползвайки се от паниката, убиецът бе успял да избяга“.

Монсеньор Домани прояви завидно присъствие на духа — той затвори прозореца и дръпна пердетата.

Няколко минути по-късно по заповед на Светия Отец той се надвеси над непознатия. След известно време секретарят довери на своя изповедник твърде неуместната от християнска гледна точка мисъл, която бе преминала през неговото съзнание — нещастникът наистина би могъл да избере друго място, за да бъде убит.

Човекът все още беше жив. Широко отворените му очи поразиха с израза си Монсеньор Домани. Никога по-рано не бе виждал, и силно се надяваше да не види повече, толкова ужас в очите на един умиращ.

Старата кожена чанта, която бе изтървал, след като третият куршум го порази, лежеше до него.

Нямаше вид на повече от 70-годишен. Въпреки възрастта чертите му издаваха красота, в която младият духовник разпозна отражението на възвишени мисли. Бялата гъста коса бе от онези, които в Италия бяха дали основание носителят им да бъде наречен „учителю“. На ревера на сакото му секретарят разпозна знака на големия кръст на Почетния легион, най-високото отличие, което Франция можеше да даде на един от синовете си.

Що се отнася до един друг детайл, който забеляза, Монсеньор Домани го прие за оптическа илюзия и го забрави начаса.

Докато се навеждаше над умиращия, последният се опита да проговори:

— Душевно гориво… Йоан XXIII… само той… душевно гориво…

— Да, синко — каза Монсеньор Домани със сплетени пръсти, кимайки утвърдително с глава, защото бе ясно, че последните мисли на нещастника поемаха по добър път.

За съжаление, няколкото думи, които непознатият произнесе, изглеждаха лишени от смисъл.

— Енергия… крайното решение… горивото на бъдещето…

— Да, синко — каза Монсеньор Домани с успокоителен глас.

Бедният човечец издъхваше, освен ако не се оживеше от нещо политическо, което често отвеждаше до същия трагичен край.

— Йоан XXIII… нашият безсмъртен дъх…

С последно и върховно усилие той протегна кожената чанта към младия духовник, сякаш за да му покаже, че тя съдържа нашия безсмъртен дъх и че той искрено желае този дъх да бъде лично връчен на Светия Отец.

След което издъхна.

Монсеньор Домани наведе глава, но тъй като започна да се моли, отново усети някаква странна оптическа измама.

Чантата пулсираше.

Както шепнеше молитвата си, секретарят на Папата нервно потръпна.

Не беше илюзия.

Старата кожена чанта пулсираше, за добро или за зло. Пулсираше равномерно, нещо като… да, като… биенето на сърце. Отначало Монсеньор Домани си помисли, че в чантата има уловено животинче, което иска да се освободи, но равномерното пулсиране показваше, че става въпрос по-скоро за механизъм. Бомба, внезапно си помисли той и скочи енергично, смятайки, че е по-разумно веднага да напусне мястото. Може би беше адска машина, предназначена за Светия Отец. Терористични атентати ставаха често в Италия.

След половин час капитан Гучиони от службата за сигурност към Ватикана информира секретаря, че жертвата е професор Голдън-Майер, ръководител на катедрата по цивилизация в Колеж дьо Франс. Що се отнася до съдържанието на чантата, то се оказа съвсем безобидно — пластмасова запалка от най-простите и една механична играчка, нещо като топче за пинг-понг, което изглежда бе задвижвано от вътрешен механизъм, и това обясняваше пулсиращите движения. Поставена на земята, топката започваше да се издига вертикално на около половин метър височина от земята, като не спираше да подскача. Тези безобидни джаджи изглежда бяха купени от многоуважаемия посетител в качеството им на подаръци за неговите внуци.

Имаше и плик, адресиран до Светия Отец.

Наистина, беше трудно да се проумее защо толкова известен професор от Колеж дьо Франс, при това евреин и един от най-търсените преподаватели, бе проявил такава упоритост, за да умолява в предсмъртния си час Монсеньор Домани да предаде топче от пинг-понг и запалка на Негово Светейшество Папа Йоан XXIII. Беше трудно за проумяване и защо го бяха преследвали и убили — сякаш за да спрат предаването на тези незначителни предмети на папата. Монсеньор Домани заключи, че убийството няма никаква връзка със съдържанието на чантата и че е по-добре да се остави грижата за тази афера на полицията.

Той се отправи към Светия Отец, за да го информира за случилото се. Йоан XXIII бе седнал зад бюрото си и изглеждаше мрачен и унил. Убийството, извършено пред очите му, го бе развълнувало искрено. Той изслуша разказа на своя секретар, накара го да се информира за съдържанието на чантата и да го държи в течение на следващите събития по случая.