Ромен Гари
Зарядът на душата (19)

XVIII

На шести и седми август те отново обиколиха Умбрия. Това бе любимата част от Италия на Матийо. Светлината и земята бяха белязани от весела и щастлива красота сякаш природата бе избрала тази област, за да й повери съобщение, съдържащо единствено щастие.

Спряха в Albergo Gozzi за нощувка. Както винаги, бяха следвани и следени, „закриляни“, като с някои от телохранителите си бяха достигнали почти до ситуация любезно да се поздравяват. На Матийо му се стори, че забелязва един-двама новаци със средиземноморски черти: може би израелци. Евреите решително се бяха противопоставили срещу едно второ Разпъване на кръста.

На осми август потеглиха за Асизи.

В шест часа вечерта на девети август Матийо остави Мей сама в стаята и излезе да купи френски вестници. Той тъкмо бе пресякъл улицата и отиваше към отсрещния тротоар, когато чу експлозия в същия миг, в който дъхът му го простря на земята; всички прозорци на хотела излетяха на парчета; част от стената на етажа, на който бяха настанени, липсваше: от зеещата дупка той погледна към стаята, която бяха наели, изкрещя, затича се, падна, стана пак, изкачи стълбите сред развалините: намери Мей да лежи неподвижно и в безсъзнание до прекатуреното легло: белият й пеньоар бе покрит с кръв.

По-късно си спомни за воя на сирените на полицията, за линейката и неясните сконфузени лица, измежду които му се стори, че разпознава това на Стар: спомни си, също, че се беше бил и някой го беше задържал с ръце; под въздействието на шока, на престъплението, на чудовищността емоционалните отпадъци, които бяха повлияли на психиката му, се възобновиха с такава сила и яркост, непознати за него досега; видя лицето на Еразъм, покрито с кал и гледащо окървавените му ръце; видя Христос с отпадъците, които му тикаха в устата, а неговият Кръст се извисяваше над купчина изсъхнали трупове от Аушвиц, които бяха разкъсвани от кучета с човешки лица и хора с кучешки муцуни — което беше едно и също — докато Монтен се отдаваше на содомия насред международно събрание на учени в Пудвач, които си разменяха научна информация относно най-добрия начин да се усъвършенства Гулаг, за да може неговият добив да продължава и след жертвите, паднали тук, с цел да се избегне пилеенето на енергия. Параноя, параноя! Лудостта на величията, безспорно, защото си представяше, че е нечовешко, а не „просто човешко“. Бе обзет от такава омраза, че тъкмо в този момент, без съмнение, както Стар щеше да го опише по-късно в доклада си, той взе решение; немските терористи работели на малък обсег, безсилието им се виждало в малкото на брой убийства; престъпленията им, предизвикани от ревност, се нуждаели от средства; нещата, криминалните прояви не се дължали единствено на обществото, а на самата природа на човека, душата му била тази, която трябвало да бъде поправена. Той крещеше всичко това в пристъп на лудост и Стар не изпускаше и дума, въпреки своето объркване, защото не можеше по никакъв начин да разбере коя от Силите бе опитала да премахне Матийо, за да предотврати накланянето на везните на прогреса и ядреното равновесие да се осъществи, под въздействието на някакво гениално хрумване на този непредвидим умопобъркан, в посоката на противника, на който той е избрал да служи.

Съвзе се в коридорите на болницата в обкръжението на мъже и жени в бяло, слушайки учуден техните кротки гласове, белязани от спокойствието на професионализма; отново усети някаква празнина, каучукови ръкавици, плазма, бутилки с кръв, редица празни столове и някой, който го хвана за ръката, разтърси го и му каза:

— Елате. Тя иска да ви види.

Влезе и се надвеси над нея, държейки ръката си на сантиметри от бузата й, без да смее да я докосне. Тогава именно видя изражението на ужас в широко отворените й очи; устните й помръднаха и тя направи опит да проговори:

— Колата… колата…

Изгледа я неразбиращо.

— Колата… Моля те… Отдалечи я… Колата… Чувствам, че… че тя е тук. Не искам…

Изкрещя внезапно със сподавен глас и побягна навън; бе оставил колата в паркинга на болницата на разстояние, по-малко от седемдесет и пет метра; скочи на волана, включи мотора, потегли, поглеждайки стрелката на бензина на каптажното устройство. Тя бе винаги на числото едно. Жива. Тя бе жива. Все още имаше време… Спасена. Изобщо не си даваше сметка за значението на тази дума, на архаичния й смисъл, абсурден, изхабен с течение на времето. Подкара колата бясно и я изостави до реката. Стрелката на бензина бе както обикновено неподвижна. Спасена.

Тя оживя.

Тези, които седмици и месеци имаха задачата да съставят доклади до шефове на тайни служби, за да обясняват основанията, накарали Матийо да дезертира в полза на най-неочакваната измежду всички страни, единодушно твърдяха, че тази постъпка се дължи на опита за убийство, който бе направен над него, но който засегна жената, която обичаше страстно и която стана жертва на това покушение. Що се отнася до Стар, той имаше по-точни обяснения по въпроса. „Мисля, че Матийо не можа да устои да стигне до края на възможното, както това направиха Опенхаймер, Ферми, Нилс Бор, Телер, които бяха негови предшественици. Може би е опитал да се съпротивлява, да се откаже дори, както вече бе направил веднъж по времето на френската термоядрена бомба, но «свещеният огън», както се казва, тази неустоима нужда да се изместват непрестанно границите на възможното, бе намерила в опита за убийство извинение и му позволяваше да се оправдае в собствените си очи. Имаше и още нещо — неприятният спомен, омразата към големите сили, които искаше «да накаже», но същинската мотивация, както при всички големи изследователи, бе поривът към съвършенство. В заключение бих си позволил една забележка, която има много малко общо с военните. Ако, все пак някога светът бъде разрушен, това ще бъде от някой създател.“

Мей прекара месец за възстановяване на брега на езерото Комо. Тя отказа да говори със Стар. Присъедини се към Матийо в Триест на 2 ноември. Според първите резултати в началото на издирването, проведено след изчезването на двойката на 23 ноември, те бяха наели корабче за разходка до далматинското крайбрежие. Три дни по-късно уплашени рибари разказаха на полицията, че на трийсет мили от Триест двамата им пътници били качени на борда от тежковъоръжен екипаж, принадлежащ на албански рибарски кораб.

Осемнайсет месеца по-късно първите съоръжения започнаха да се появяват върху снимките на руските и американски сателити на север от Тирана в Долината на орлите.