Ромен Гари
Зарядът на душата (14)

XIII

Фу-цзян се намира на южния бряг на Янг-цзъ и, от незапомнени времена, земята там, впрочем най-плодородната в Китай, не бе достатъчна, за да изхрани местното население. Плодородието й, също така богато като руския чернозем, се дължеше на това, което бе и причина за нейната бедност: опустошителните приливи на Янг-цзъ. В тази равна област никаква преграда не спираше потоците вода, когато в определени периоди голямата река прииждаше, сякаш изпълнявайки някакъв ритуал на отмъщение.

Народна република Китай бе сложила край на тези прастари прищевки на Янг-цзъ. Язовирът на Фу-цзян бе завършен преди няколко години. Триста хиляди работници бяха дали най-доброто от себе си в това дело и признателността на селяните, които най-после бяха освободени от този бич, бе направила от тях най-преданите последователи на режима. На няколко пъти Партията бе раздала отличителни награди на общината на Фу-цзян: в тази област добивите от хектар надминаваха достигнатите норми в кооперативите в останалата част на Китай. Както това се виждаше от афишите по стената победата над Янг-цзъ бе донесла на жителите желание за още по-грандиозни постижения: „всички напред, под мъдрото ръководство на водача Мао Дзедун да превърнем духовната енергия в материална сила.“

Те бяха избрани да станат пионери на новия индустриален и технологически „скок“ на Китай.

Пей знаеше, че ако имаше област в Китай, където работниците да са готови да се отдадат телом и духом на „новия експеримент“, в който за първи път щеше да се приложи новият източник на енергия в широк мащаб, това бе тъкмо тук. Никъде другаде идеологическите и психологическите условия не съвпадаха, както на това място. Ако някога изразите „да дадем най-доброто от себе си“ и „до последен дъх“ имаха смисъл, това бе във Фу-цзян.

От летището в селото го откара млада другарка от местната секция на Партията, която уважително запази мълчание в присъствието на младия генерал, герой на Народната република и на почит в родното й село.

Цялата област бе щателно подложена на военен контрол. На всеки три километра имаше бариери на пътя и за пристигането им се съобщаваше посредством радиовръзка. След петата спирка шофьорът извинително се обърна към Пей:

— Това е заради колата, другарю генерал — каза той. — Тя е експериментален прототип и както вие сигурно сте забелязал, при тръскането не е много наред.

Устата на Пей пресъхна и му стана неприятно от този досег с достойното за съжаление средновековие, което представляваше атавистично наследство. Още от детските години разумът му бе отровен от бабини приказки, от истории за змейове и духове, и годините, прекарани в колежа на йезуитите, не бяха променили нещата.

Той прикова поглед в пътя, който се виеше пред него, като болезнено реагираше на подскоците на колата. Научният принцип, впрочем, бе много прост и в крайна сметка не по-различен от този на старите парни локомотиви или на едно взривно устройство: друсанията бяха резултат от характера на енергията, на нейния „носител“: с други думи — енергията търсеше начин да се освободи.

— Странното, другарю генерал, е, че изглежда възрастта и пола на донора не са от значение. Старец, жена или дете вършат една и съща работа. Правиха опити с кучета и плъхове, но не се получи. Трябва да е човек.

Пей виждаше лицето на шофьора в огледалото за обратно гледане: изразът му се промени от глуповато изражение в ужас. Генералът бе чул да казват, че енергията има вредни въздействия върху нервната система и изработването на имунитет изисква здрава идеологическа подготовка.

— Понякога това нещо вътре скърца със зъби, въздиша или… или пее — каза шофьорът. — Хората, които работеха в главната централа, загубиха съня си. Някои полудяват и трябва да бъдат затворени. Говорят несвързано, което издава гнилото буржоазно и реакционно влияние. Аз самият, другарю генерал, останах изненадан от себе си, когато чух упадъчната западноевропейска музика на Бетховен. Знам, все пак, от нашия Всекидневник на Народа, че слушането на Бетховен е сериозна грешка според Партията. Забранено е. Аз обаче съм безсилен. Щом се приближиш до тези странни нещица, това вътре започва да свири само.

— Струва ми се, че не сте получили достатъчно идеологическа подготовка, другарю — каза Пей.

Шофьорът го изгледа умолително.

— Моля ви се, не им казвайте това, другарю генерал. Извинете моя назадничав и реакционерски ум.

— Бъдете спокоен, няма да напиша доклад, обещавам Ви. Много ли са другарите тук, които имат същите… нервни оплаквания?

— Не знам, другарю генерал. Опитваме се да не говорим за това. Искаме да сме на висотата на великата задача, която Партията ни повери. Гордеем се, че сме пионери, другарю генерал.

Бедният нещастник, помисли Пей, прави всичко по силите си. Шофьорът дори се пошегува. Шегата беше от онези традиционни китайски шеги, която той подчерта с не по-малко традиционния китайски смях.

Изобщо не бих се впечатлил, ако вътре нещото беше моята тъща!

Пей отиде направо в болницата.

Често му бяха казвали, че Лан е много красива, но Пей нямаше никакво мнение по въпроса. Всяка преценка относно женската хубост предполагаше сравнения, които му липсваха: никога не бе обръщал внимание на друга, освен на Лан. Тя бе талантлива актриса от Пекинския театър, после дойде болестта, жестока, при това с късна диагноза: лекарите й бяха казали, че по всяка вероятност болестта е в нея отдавна, още от детството й. Самият Пей бе сигурен в това. Спомни си наводненията, мръсотията и глада и как на дванайсет години той крадеше шепа ориз от продавачите на пазара, за да й я занесе.

Прие го директорът на болницата с усмивка на лице — и Пей също му се усмихваше: драмата, която преживяваше, бе строго индивидуална и имаше малко значение от гледна точка на общото светло бъдеще пред китайския народ.

Седна до леглото й и двамата се усмихнаха един на друг с оптимизъм, с увереността в щастието на народните маси около тях. Движението напред на Китай бе пример за целия свят, който щеше да го последва. Нямаше повод за тъга и отчаяние: такава субективна и егоистична позиция не бе приемлива. Така че занапред дори и да умираш, вече щеше да е възможно да продължиш да служиш на построяването на социализма и на прогреса. Пилеенето на свещения дъх на китайския народ след смъртта щеше да изчезне. Медицинските сестри се усмихваха, лекарите идваха и си отиваха усмихнати, останалите болни ги гледаха и слушаха, смеейки се весело, докато те си разменяха мили думи.

— Икономическият ни растеж през тази година е два пъти по-бърз спрямо този на останалия свят. Производителността ни скоро ще достигне и ще задмине тази на капиталистическите страни — каза Пей.

— Толкова съм щастлива — отвърна Лан.

— Другарите от текстилната индустрия са реализирали прираст от седемдесет процента.

— Знам — промълви Лан. — Славните ни военни сили карат да треперят враговете на СССР, тези изменници на справедливото общество, империалистите.

— Всички вредни насекоми и птици, които заплашват реколтата ни, са на път да бъдат изтребени — каза Пей. — През тази година не е имало нито една епидемия. Американските империалисти, след като бяха бити до дупка във Виетнам, са в плен на ужасна икономическа криза. С всеки изминал месец нашият арсенал от ядрени оръжия се обогатява.

Така те продължаваха да си обменят любовни думи и останалите болни сияеха от щастие. Те знаеха кой е генерал Пей и всички искаха да му покажат вярата си в бъдещето. Дори всеки в тази зала да бе индивидуално, сам по себе си осъден, взети заедно обаче, те имаха гигантски проекти, които щяха да реализират. Те издъхваха тук, твърде отпаднали, за да могат да се движат, но усмихнати.

Бе дошъл моментът да си тръгва, но Пей не можеше да се откъсне, и стоеше все така с обръснатата си глава, мачкайки каскет в ръка и отчаяно търсейки нови любовни думи, такива, които да са различни от реакционерския буржоазен речник, нещо нежно и мило, някое от онези малки неща, които правят едно момиче щастливо.

— Числата показват, че сме увеличили площта на обработваемите земи с десет процента тази година. Създадохме космически ракети, които могат да пренасят ядрен товар на пет хиляди километра.

Това бе добро извинение: Лан взе ръката му в своята и я стисна нежно.

После тя задържа ръката му толкова дълго, колкото бе необходимо, без това да се изтълкува като прекалено лично, и в очите и той видя сълзи, които никой друг не забеляза.

Лекарите се разтапяха от щастие, болните и сестрите също. Той беше най-младият генерал от Народната армия и макар че бе дошъл да види тази млада жена, той бе общувал с всички тях, като им беше „подарил“ присъствието си.

— Скоро, с прогреса на науката, благодарение на мъдрото слово на водача Мао Дзедун, енергията на китайския народ ще заработи за вечни времена за построяването на социализма.

Няколко болни намериха сили да изръкопляскат.

Пей стана. Не можеше да се примири с идеята, че за последен път вижда Лан. Трябваше да се усмихва, за да скрие своето смущение, толкова егоистично и лично. Лан го гледаше. Стисна юмруци, опитвайки се да преглътне чрез това мускулно движение вътрешния хаос, който се надигаше в него, разтърсващ и неустоим. Въпреки цялата си идеологическа закалка, нещо инстинктивно, животинско и атавистично бушуваше с негодувание и бунт в самата му кръв. Беше вътрешно боботене, прилично на океански рев.

Обърна се рязко и отиде в медицинския кабинет, за да поговори няколко минути с лекарите по технически въпроси, единствените, имащи значение. Те имаха най-доброто чехословашко оборудване, но биха искали да разполагат с по-голям брой кислородни маски. Без да изглежда, че прибягва до личен аргумент, главният лекар му обърна внимание, че Лан, например, повечето време е под маска, и като се има предвид броят на болните… той замълча дискретно, явно страхувайки се да не би да отиде твърде далеч. Пей обеща да поговори с компетентните служби в Пекин. После изслуша общите статистики на болницата; това бяха факти от всеобщ интерес и те единствени имаха значение.

Спря се за малко в залата с колекторите на енергия. Като му показваше проблясващите уреди от сталинит в красив седефен цвят, главният лекар на болницата каза:

— Всичко работи перфектно. Нито един човешки живот не е загубен.

Пей прекара следващите няколко часа в посещение на новата централа и на планинските вериги, където се произвеждаха новите портативни радиатори, предназначени за работническите жилища. Бе малко предприятие, но Пей установи, че духът на работниците е невероятен. Те сякаш бяха имунизирани срещу вторичните ефекти от отпадъците, благодарение на получената обработка, която имаха още от детството си в клетките на Партията, но също така и благодарение на бдителността на идеологическия отговорник от експерименталната станция, другаря Хан Цзе. Беше дребен, подвижен човек, с блестящи от оптимизъм очи. Другарят Хан Цзе обясни, че работниците се ползват от няколко предимства в порциона и облеклото.

— Това е наложително в началото, от гледна точка на привикването. Единственият вторичен ефект, на който се натъкнахме, е по-скоро прекомерната привързаност към самите съдове. Забелязвах често външни белези на почитане, което е дребен остатък от времената на култа към предците. Вече снабдихме няколко семейства с радиатори и може сами да се уверите, че хората се адаптират много добре.

Видяха малък апартамент, чист и приятен, в нов блок, първия по рода си и по значение в селото. Семейството, което го обитаваше, се състоеше от механик и жена му, двете им деца и един дядо на седемдесет и осем години. Старецът пъшкаше в леглото: имаше набръчкано лице и носеше традиционното старовремско облекло, бяло на цвят. Като изключим странния му поглед — безспорно дължащ се на грохналостта от възрастта — в който се четеше някакво налудничаво питане, като цяло той бе доста запазен.

Апартаментът имаше весел вид: портрети на Мао Дзедун, на Маркс и Ленин бяха поставени на видни места, както и трябваше да бъде. Бащата бе в завода, но децата, прибрали се от училище, тичаха шумно из стаята, като се смееха на воля. Младата жена посрещна посетителите с широка усмивка. Дори прадядото се помъчи да се усмихне със своите бели устни, които бяха почти незабележими, сякаш паднали на дъното на беззъбата му уста, но очите изразяваха безгранично учудване, нещо подобно на объркване, което бе доста непривично за възрастта му, видяла всичко на този свят. Трудно бе да се каже дали в момента в ума му имаше нещо различно от дълбоко смайване.

Малкият колектор чакаше до леглото да прибере добива от енергията на стария човек. Бе свързан с радиатора, лампите и домакинските уреди от кухнята.

Скромен букет цветя лежеше върху уреда.

От време на време старецът хвърляше око на улавящото устройство, после на радиатора и изразът на безкрайно объркване върху лицето му се засилваше. На стената над главата му, точно под портрета на Маркс, се мъдреше старателно изписан надпис: „Щастлив съм да дам най-доброто от себе си за благото на народа!“. Дъщеря му се смееше без да спира и внуците му се смееха по същия доста странен начин.

— Можете да видите — каза доктор Хан Цзе — че психологическите условия са превъзходни. Тази спонтанна веселост е много показателна. Малкият букет цветя, разбира се, не е уместен, струва ми се… Явно условията тук са много благоприятни. Семейните отношения са много топли; бащата е отговорник в редиците на Партията; имахме много сурова зима и старецът явно е очарован от идеята, че енергийният му добив скоро ще бъде събран и ще послужи за отопление на домочадието му. Трябва да признаем, че семейните взаимоотношения тук създават идеални условия.

Прадядото изведнъж избухна в смях; дъщеря му и внуците му се смееха непрекъснато, сякаш не можеха вече да спрат тази странна проява на весело настроение.

Пей стигна до извода, че доктор Хан изцяло се заблуждава, или — още по-лошо — цели решително да го заблуди.

Цялото семейство, дядото, жената, всички явно бяха в състояние, близко до видиотяването. Жената се превиваше от хистеричен смях, децата бяха в тотална нервна криза. Що се отнася до прадядото, ако съдим по очите му, имаше вид на убеден, че именно уредът гледа него втренчено, а не обратното.

— Имаме интересен случай: сполучливо адаптиране към прогреса на представител на старото поколение.

Точно тук нещата се объркаха. Бе почти невероятно за човек на неговата възраст и в неговото състояние на изтощение, но скоростта и подвижността, с които старият умиращ селянин скочи от леглото, бяха феноменални. С внезапен вик на омраза, достопочтеният прародител ритна уреда, който чакаше своето гориво, хвана го и го запрати срещу стената, след което смъкна дрехата си, скочи през прозореца и няколко мига по-късно Пей го видя да бяга с всички сили по улицата и да се отправя към полето, като от време на време хвърляше поглед назад, сякаш за да се увери, че уредът не го следва по петите. Той прескочи една ограда и изчезна някъде сред природата.

Жената се хвърли върху леглото и избухна в плач.

Доктор Хан Цзе бе пребледнял. Лицето му се беше изкривило.

— Опасявам се, че не можем да извлечем нито положителни, нито отрицателни изводи от този случай. Виждаме, че в това семейство все още има остатъци от пагубните буржоазни влияния и от един изостанал старец може да… Ще поработим върху тяхното възпитание.

— Бих ви помолил да не го правите — каза Пей. — Това е интересен случай, заслужаващ да се запомни какъвто е, така че да се изследва още по-добре.

Младата жена му отправи признателен поглед.

Пей вече знаеше какво иска да види: психиатричното отделение на болницата, което пропуснаха да му покажат. Наближавайки постройките, младият генерал почувства в гърдите си надигащо се безпокойство. В Корея, при сражение, бе виждал да умират най-добрите му другари и често в очите им бе откривал върховния зов, ням, умолителен. Но тук нямаше очи, които да го гледат, и все пак, докато той пресичаше контролния пункт и се насочваше към стаята за преработка в свръхгенератора, цялата му нервна система се разтресе, сякаш получаваше тревожно послание. Опита се да си каже, че е жертва на отпадъците, на техните въздействия, определени като „духовни“ от класовия враг. Каза си, че това е хистерия, изцяло химически обусловена, нещо като радиоактивност, поразяваща психиката, но не можеше да спре да усеща реакционния възглед, че зовът, посланието беше именно тук; че тази енергия, натрупана в компресорите и конверторите, излъчваше; че тя му изпращаше сигнали, заявяващи нейното желание за освобождаване, за спасение; че в него имаше нещо, което действаше като вътрешен рецептор, сякаш всеки човек и всички хора са капчици в океан от съвсем друга величина и че между тях има някакво братско чувство, много по-голямо от това по плът и кръв, нематериално, неделимо и което не би могло да бъде уловено, използвано, употребено или заплашено, без страданието да се разпространи от капка на капка, докато Океанът облее всичко със своя яростен тътен и напиращо недоволство…

Опита се да се вземе в ръце: хиляди векове на незнание, на обскурантистка пропаганда.

Даде си сметка, че стои неподвижно в един коридор и че доктор Хан Цзе го наблюдава с любопитство.

— Не сте ли добре, другарю генерал?

Пей издържа на погледа му твърдо.

— Малко емоция, съвсем разбираема — каза той. — Мислех за новото бъдеще, което нашата наука, поставена в служба на марксистко-ленинската идеология, отваря пред нас.

Прекосиха чакалнята, в която се намираха около трийсетина души. Пей отначало си помисли, че това са болни, дошли на консултация. После забеляза каптиращите устройства, които всеки държеше в скута си. Бяха в очакване, сякаш тук раздаваха храна. Всички уреди бяха еднакво големи. Горе-долу колкото десетлитров съд за бензин.

— Най-забележителното нещо е пренастройването на батериите — каза доктор Хан Цзе. — Те могат да се използват за какво ли не. Отначало имаше инциденти. Някои от уредите бяха намерени в непознати терени, със следи по тях, сякаш крадци са се опитвали да ги отворят. Вандализъм. След няколко седмици ще можем да се радваме на една изцяло осветена област, благодарение на болницата.

Пей гледаше един млад мъж, стоящ в началото на редицата, който държеше своя уред в скута си. Очите му бяха приковани в зелената светлина, намираща се над чертата за вместимост. Изведнъж светлината засвети в червено. Улавящото устройство се пълнеше.

Помисли за Лан.

Извади кърпичка от джоба си и изтри челото си.

Младият мъж гледаше все така с прикован поглед червената светлина. Най-сетне стана от стола си и излезе.

Вървеше така, сякаш нещо му пречеше.

— О, тези млади — каза доктор Хан Цзе. — Явно още един, който слуша пропаднала западноевропейска музика. Аз самият я чух онзи ден, но не открих източника.

Внезапно той изрази едно свое обобщение.

— Новата научна революция рискува да направи работниците по-податливи на западната пропаганда.

Пей не слушаше, бяха влезли в една от залите и вървяха между две редици легла.

Доктор Хан Цзе му се стори силно затруднен от нещо.

— Да! Всъщност… това са случаи на… нервен шок…

Пей бе застанал по средата на залата и се опитваше да не слуша. Бе повече, отколкото можеше да понесе. Често се бе оказвал на фронта в лазаретите или близо до ранени войници, които издъхваха в калта преди носачите пехотинци да ги доближат и пронижат. Това обаче нямаше нищо общо с чутото сега. Нямаше думи, с които да се опише тази тишина, която бе като завършек на онова, което някога бе човешки глас и което все пак успяваше да вие по-силно от всичко, което в историята на виковете бе изразявало гордост, достойнство и страдание в качеството си на човек.

— Къде е телефонът?

— В стаята на директора.

Пей се запъти към вратата, после се обърна.

— Ще прекратим опита още сега — внезапно каза той. — Още на мига, чувате ли ме? Всички колектори ще бъдат спрени начаса. Побързайте, поемам отговорността. Тук съм по заповед на самия водач Мао Дзедун. Спрете всичко, ясно ли е? Още сега съобщете това по високоговорителите. Намирам, че подготовката и изследванията са правени много набързо и носят белега на недопустимо угодничество. Ще ви търся лична отговорност за срока на изпълнение.

Втурна се навън, влезе в офиса на директора, когото помоли да излезе, и грабна телефона. За секунди успя да се свърже с Пекин и даде кода, който му предоставяше правомощията да говори лично със самия Мао Дзедун.

Съобщиха му да изчака няколко минути, което му позволи да направи една по-трезва преценка.

Знаеше, че на стотина километра от тук военните осъществяваха опит върху много по-голям брой обекти, отколкото във Фу-цзян. Там имаше струпване на енергия, чиято употреба водеше, дори по мнение на самите отговорни лица, до значителни рискове. Все още никой, нито в САЩ, нито в СССР не бе изпробвал такава концентрация на дъх. Заплахата от дефект във функционирането и от внезапно и непредвидено освобождаване на горивото на бъдещето в резултат от прекомерен контрол бе реална и учените не бяха преставали да предупреждават военните за опасността от огромното количество енергия.

Все пак намери малко време, за да си направи самокритика. Беше информиран за вторичните ефекти на отпадъците: емоционална нестабилност, хистерия, депресия, сълзлив сантиментализъм, идеологическо объркване, стигащо чак до събуждане на болестни, типично буржоазни и упадъчни — идеалистически, псевдохуманни реакции. Усещаше, че любовта му към Лан се опитва да заеме основно място в мисълта му, за сметка на положителните марксистко-ленински убеждения. Мисълта, че дъхът на Лан би послужил за задвижването на някоя машина му се струваше непоносима, но разбираше, че това е само едно наследство от хилядолетния обскурантизъм, показващ до каква степен човек е подвластен на тъмнината, в която китайският народ е бил толкова дълго време.

Генералът бе искрено затруднен, вътрешно разкъсван и неспособен да вземе решение, и това колебание, така недостойно за член на Партията, засилваше още повече неговото объркване.

Изборът му на решение бе опростен от обстоятелствата.

Телефонът иззвъня. Имаше връзка.

— Генерал Пей Хсин?

Той разпозна веднага сухия глас и резкия тон.

— Генерал Чанг Ли на телефона. Разбрах, че сте във Фу-цзян на проверка.

— Точно така, другарю генерал.

— Известно ви е, нали, че този участък е под военен контрол? Под моя контрол.

— Тук съм по личната заповед на водача Мао — каза кротко Пей.

Нотка на сарказъм прониза гласа на шефа на генералния щаб.

— Мисля, че армията би била очарована да узнае, че другарят Мао е засвидетелствал внимание към нашия голям проект… най-после.

Пей стисна челюсти. Това бе неочаквано и дръзко предизвикателство на ръководителите на армията срещу Основателя.

— Няма да пропусна да предам оценката ви на Ръководителя, сухо отвърна той.

Последва ново мълчание.

— Съмнявам се. Със съжаление ви съобщавам, че ръководителят Мао току-що почина.