Зоуи Чант
Алфа детектив (5)

Мария

Мария последва навън Лаура, премествайки купчината документи в едната си ръка, за да хване вратата от Лаура.

— Дай да взема някои от тези. — Лаура се обърна с лице към Мария, когато стигнаха до просторния бетонен вход с колони. — О… падна. — Един химикал се изтърколи от купчината документи и отскочи от стъпалата.

— Взех го… — Мария се втурна напред.

Лаура вече беше преполовила стъпалата и двете едновременно се наведоха, когато нещо изгърмя над главите им.

— Какво…? — Започна Мария, но тогава звукът се чу отново. Нещо раздразни лявата й буза. Обърна се да погледне и видя парче бетон, което беше отчупено от стъпалата.

— Какво беше това? — Мария погледна в тъмнината на земите около сградата на Капитола, но не можа да види нищо.

Друго „бум“ се чу и тя се сви стресната, когато още бетонни парчета се посипаха около нея.

— Това беше изстрел — каза слабо Лаура, гледайки разбитата част на стената.

— Някой стреля по нас? — удиви се Мария.

Ако някой наистина стреляше по тях, трябваше да се движат — цялата сграда на Капитола беше осветена през нощта и двете се виждаха идеално от прожекторите на стълбите.

Още един ужасно висок звук — наистина ли стрелбата беше толкова шумна от близко разстояние? — и Лаура изкрещя и изчезна.

Мария успя да види бледото тяло на врабче, което излетя нагоре, и имаше време колкото да благодари, че Лаура се маха от опасната зона — и да се разтревожи, че е ранена; защо иначе ще извика така? — преди друг изстрел и гореща линия от болка я прониза в мишницата.

По дяволите, уцелиха я.

Само драскотина, разбра почти веднага. Кървеше, но не бе нищо повече от драскотина. И все пак, беше я уцелил куршум.

Не беше в безопасност тук. Започна да бяга, тромаво, свита, по стъпалата. Препъна се веднъж, изкълчи си глезен — изрита токчетата си и продължи да бяга.

Не знаеше къде е стрелецът, така че не знаеше и къде е безопасно. Чуваше накъсано дишането си, сърцето й препускаше — Лаура успя ли да се спаси? Как щеше да избяга?

Градините на сградата на Капитола имаха доста дървета, но те бяха малки и тънки, нямаше големи гъсти живи плетове. Въпреки това нямаше светлини на земята, затова Мария предпочете тях пред осветените стълби. Препъна се на последните няколко стъпала и хукна към тревата.

Чу се друг изстрел, оглушително силен.

Лошо. Ако изстрелите ставаха по-силни, не се ли приближаваше към стрелеца? Скри се зад едно дърво и се опита да стане петнадесет сантиметра широка, свивайки се, за да стане колкото е възможно по-малка цел.

Умът й препускаше. Това грешка ли беше? Трябваше ли да продължи да бяга? Със сигурност движещата се мишена по-трудно се уцелваше. Но все още не знаеше къде е стрелецът — ако беше само един — и ако излезе точно пред погледа му или дори близо до него, необмислено, щеше да е мъртва. Засега беше в безопасност, в тъмното, където той не можеше да я види, но за колко дълго не знаеше.

И не можеше да се обади на 911. Светлината от телефона й щеше незабавно да покаже местонахождението й.

Затова чакаше, а тежкото й дишане звучеше силно в ушите й. Щеше ли да я чуе стрелеца? Сърцето й биеше толкова силно в ушите й, но той не можеше да го чуе, нали…?

Бавно погледът й се адаптира към тъмнината. Огледа се трескаво наоколо, търсейки някой друг. Със сигурност охраната беше чула изстрелите и се е обадила на полицията, нали?

Със сигурност някой е чул нещо?

Чакай — там имаше човек, който бягаше бързо и тихо. Помощ? Това ли…

Не, държеше пушка. Това е стрелецът.

Докато бягаше по тревата, за кратко беше осветен от един от прожекторите, и Мария сподави ахване. Познаваше го. Беше виждала лицето му и преди.

Мъжът зае позиция на стълбището и се огледа. Мария се наведе колкото може, за да стане невидима.

Очите му минаха покрай нея, веднъж…

… два пъти…

Видя я.

Сякаш на забавен каданс, Мария видя как той се изправи и повдигна оръжието си. Беше насочено право към нея. Той се усмихна.

Тя побягна.

Изстрели гърмяха зад нея. Дъхът й свистеше в гърдите, но не можеше да го чуе от звука на стрелбата. Със сигурност щеше да я уцели… сега? Сега?

Стъпи на камък. Острата болка в голото й стъпало я накара да се спъне и падна на земята на двете си ръце, силно. Болка плъзна по ръката й, където се охлузи. О, Боже, това беше, вече нямаше да пропусне…

— Полиция! Пусни оръжието!

Мария замръзна, невярваща на ушите си. Но нямаше как да си е въобразила този дълбок, силен глас.

Повдигна глава и видя фигура, която се приближаваше, бягайки от отсрещната страна. Беше извадил оръжие и се насочваше право към мястото, където беше легнала на земята — и спря, заставайки до нея.

За момент и двамата замръзнаха, Мария изтегната на земята, дъхът й дрезгав в ушите й, и спасителят й, застанал над нея, краката му стабилни и с извадено оръжие.

Мина една минута, още една… и не беше простреляна. Бавно се изправи на колене и погледна над рамото си.

Стрелецът го нямаше.

— Госпожо?

Тя погледна нагоре.

— Госпожо, добре ли сте? — Мъжът защитнически се беше навел над нея, погледът му се местеше между нея и тъмнината зад нея. Пистолетът му бе насочен към мястото, където преди стоеше стрелецът.

Мария се опита да се изправи, препъна се веднъж, след което полицаят я хвана със здрава, топла ръка и й помогна да стане.

Тя погледна нагоре към загрижени тъмни очи.

— Добре съм — гласът й трепереше.

— Кървиш — докосна другата й ръка внимателно. — Имаш нужда от доктор.

Гласът му беше кадифено мек и дълбок и тя си пожела просто да се обвие около него и да забрави всичко, което се беше случило.

Не можеше да направи това, обаче, защото трябваше да… о, не. Лаура!