Ромен Гари
На гръцкия бряг ^[0] (2)

II

Терасата висеше на повече от двайсет метра над водите на Егейско море. Мрамор, колони, амфори и обичайните статуи, които неизменно свързваме с луксозните вили в Гърция. Класически пример за хармония и баланс на пропорции. Сградата бе обгърната в зеленина, с розови и червени декоративни растения — истински триумф на градинарското изкуство върху тази неплодородна и скалиста земя. Къщата бе собственост на някакъв англичанин и по незнайна причина над входа бе гравиран и след това покрит със златен бронз надпис „Мир“. Нямаше нищо лошо в думата или в надписа, но на нея това й се струваше някак прекалено показно. Мебелировката бе от оригинални образци, а картините изключително скъпи. Как бе успял господин Джоунс да се добере до тази вила? — защото знаеше, че му е дадена почти без пари. Това хвърляше известна сянка върху убежденията й. Излизаше, че милионерите, които според нейните представи са експлоататори, биха могли да имат вкус към свободата и да ненавиждат потисниците.

Егейско море и небето над него очевидно никога не бяха чували за мъгли, за приглушени светлосенки на мястото, където се сливат водата и земята, за размити граници между вода и въздух. Това тук бе класическо море, ако класическо означава точност и ясни очертания. Почти можеше да преброи вълните, а хоризонтът представляваше една категорично отсечена линия.

Господин Джоунс стоеше с долепен до очите бинокъл, а под тънките руси мустаци се виждаше извитата в доволна, дори иронична усмивка уста.

Джойс не го харесваше. И не защото беше наемник. Няма как да не си наемник при такава задача, дори каузата да е „благородна“. Неговата репутация на професионалист, както и забележителният брой успешни акции зад гърба му вероятно се дължаха на факта, че е напълно свободен от задължения към работно място, свободен от финансови грижи, свободен от грижата да изкарва пари, за да оцелява. За да постигнеш такава степен на професионализъм, трябва да си джентълмен и независим откъм финансови средства, както и да си сигурен, че рано или късно ще ти платят за свършеното. Онова, което никак не допадаше на Джойс в държането на този човек, бе иронията, която непрестанно се излъчваше от него, и той не се стараеше да я крие, все едно колко опасни или драматични са обстоятелствата. Външно имаше поведението и излъчването на англичанин, който с годините добива все по-изискан вид, независимо от леко отпуснатата кожа и избледнялото синьо на очите. Гласът е одрезгавял, сякаш е бил уличен продавач. Лицето, прозрачните очи и розовият тен не предполагат човек, живял повечето време на открито. Очакваш да срещнеш подобно лице в бар в някой краен квартал, а не в точка на света, където оцеляването е въпрос на рефлекс и бърза реакция.

— Голямо шоу — промърмори под нос мъжът. — Мисля, че ще успее.

— Какво ще стане, ако се провали?

— Партньорът ми ще намери друг начин. Ако има дума, която той да не понася, е „невъзможно“. Кажи му, че нещо е невъзможно, и лицето му пребледнява. Често съм се питал защо. Според мен е свързано с оцеляването.

Той свали бинокъла и при вида на червените кръгове, които бяха останали по кожата около прозрачните като стъкло очи, стомахът на Джойс се сви. Тази прозрачност подсказваше или крайно отчаяние, или проблеми с кръвоносните съдове. Обикновено дългогодишното пиянство води до такъв резултат, но май този случай не беше такъв.

— Чуе ли, че нещо е неосъществимо — продължаваше той — се чувства смъртен като всички останали. Твърде неприятно усещане за някой, който е привързан твърде силно към гръцките богове и към безсмъртието.

Вече повече от две седмици бяха заедно и на нея доста й бе омръзнало да слуша ентусиазираните описания за партньора на господин Джоунс, който очевидно бе вездесъщ, планираше всяка операция до най-дребния детайл, справяше се с всичко, но така и не се беше появил.

— Слушай — подхвана тя — от Европейската асоциация за спасяване изсипаха трийсет и пет хиляди долара в този проект. Но не ни дадоха субсидия от Фондация „Форд“. Парите, които изразходваме, са предоставени от хиляди хора, които правят всичко възможно, за да ни издържат. Не изгарям от желание да се срещна с твоя митичен партньор, но когато моментът настъпи, ще е добре той да е на линия.

— Ще бъде — подчертано заяви Джоунс. — Той е от хората, които винаги се нагърбват с най-големия риск.

Едва сега, след толкова време, Джойс си даде сметка какво най-много я дразни в начина на изразяване на Джоунс. Това беше неговата театралност. Очевидно бе работил върху гласа си, нарочно търсеше ефекта на дрезгавост и тъй като всичко, което казваше, бе прекалено премислено и претеглено, се налагаше впечатлението за липса на искреност.

Резултатите обаче бяха красноречиви: през последните години тези двамата бяха реализирали някои от най-успешните спасителни операции.

— Не можем сто процента да сме сигурни в този младеж. Може да се опита да се измъкне, затова е много важно партньорът ми да има пълна свобода на действие. Елементарна предпазна мярка.

Беше прав, естествено. Тя се усмихна.

— От колко време работите заедно?

— От години. Първата ни обща задача бе да измъкнем много важна политическа фигура от окупирана Европа…

Лицето му се изкриви.

— Казвам го с известно съжаление. Кара ме да се чувствам стар. А има и още нещо, което не ми дава мира.

Вдигна отново бинокъла към очите си, но не достатъчно бързо. Тя вече бе доловила признаци на тревога в тях.

— Става въпрос за статистика. За теорията на вероятностите. Досега не сме претърпели провал… Според теорията на вероятностите вече е време да се провалим. Наука, скъпа. Какво да се прави. Тъкмо за това не бива да изпуснем и най-дребната подробност.

— Много се надявам, че подобно нещо няма да се случи.

Устните под бинокъла се разтегнаха в усмивка.

— Благодаря за доверието, скъпа — промърмори господин Джоунс.

 

 

Водата беше толкова чиста, че имаше усещането за движение в пространство, където гравитацията не действа, няма жива душа и сякаш си в някаква тайнствена вселена от корали и бял пясък, която не ти се ще да напуснеш. Не ти се иска да се разделиш с лекотата. От няколко дни правеше преходи от по двайсетина мили, за да влезе в най-подходящо физическо състояние. По хладнокръвието и самоувереността щеше да разбере, че е достигнал най-добрата форма.

Беше се насочил по обратния път към малката пещера в скалите, където бе оставил дрехите си. Миниатюрно вулканично образувание. Мястото бе труднодостъпно и никой не смееше да го доближи. Слизаше дотук по тясна и стръмна пътека, която едва ли беше използвана от времето на турските пирати и войната. Тук-там се виждаха още следи от сигналните огньове, които били палени, за да ориентират в безлунните нощи лодките, натоварени с оръжие за патриотите. Не били рядкост случаите, в които изменници палели огньове, за да привлекат турски части, които след това смазвали бунтовете. Стъпи на пясъка и засвири с уста мелодия, за да провери състоянието на дишането си след петчасово плуване. Погледна часовника си — седемнайсет мили за четири часа и трийсет и девет минути. Не беше зле. Малко бяха маратонците, способни на такова постижение, можеше да ги преброи на пръстите на едната си ръка: Али Реза, турчин от Измир, Джони Галадо от Акапулко и може би Дик Корбе от Каталина. Според Били, след като самият той спря да се състезава, Дик бе най-добрият. Отпусна се на земята и се опита да си спомни останалите плувци, които бе познавал: Дон Зарек от Сан Франциско, Блеър Смит, който изчезна безследно при прекосяването на разстоянието между Санта Барбара и остров Света Каталина, и Питър Конър. Той пък се отказа от плуването, за да започне да продава употребявани коли в Лос Анджелис. Толкова старателно се опитва да те убеди, че най-сетне е намерил истинското си призвание, че на раздяла си мислиш дали няма да се обеси на следващия ден.

— Ставай!

Били се извърна и видя трима мъже зад гърба си. Единият държеше автомат с къса цев под мишницата на дясната си ръка, а в лявата стискаше пура. Този до него държеше карабина, а третият беше невъоръжен, но яките, загорели от слънцето ръце му бяха напълно достатъчни.

Били не беше виждал такива едри длани — в тях имаше нещо митологично.

Младежът се изправи. Не познаваше тези хора или поне не се сещаше да ги е срещал някога. Напомняха образите от статуите и барелефите. Такива фигури изникват в съзнанието ти, когато стане дума за демокрация, за Акропола, за Троя, Ахил, Херкулес.

Лицето на онзи с автомата бе силно обгоряло от слънцето, носът — къс и извит, беше си пуснал мустаци, а очите му бяха бледозелени. По-ниският, с американската карабина, насочена към стомаха на Били, имаше лице на убиец — тънки устни, сплескан нос, а очите под гъстите вежди святкаха с такава ярост, че бе истинско чудо, че пръстът му не е натиснал още спусъка. Третият — гол до кръста гигант, с навити до коленете дънки и моряшка шапка върху русите коси. По лицето му се виждаха два пресечени белега, които се срещаха на носа, все едно някой бе прокарал ножа си само два пъти, но достатъчно дълбоко.

— Хайде говори — рече той.

Акцентът му определено беше гръцки, но очевидно дълго беше живял в Америка.

— Какво ви интересува?

Белязаният тупна крак в пясъка.

— Част от нещата вече ги знаем — рече гигантът. — Господин Джоунс ни е известен. Следваме всяка негова стъпка, откакто е стъпил на този остров. Искаме да знаем кой е другият — шефът. Как се казва?

— Нямам представа за какво говорите — отговори Били.

Видя как карабината направи кръг и върхът на цевта удари брадичката му. Загуби равновесие и падна на колене. Всичко се завъртя пред очите му и той се подпря на дланите си.

— Ставай.

Били се изправи. Белязаният не го изпускаше от поглед.

— Слушай, сладък — подхвана той отново. — Знам, че можеш да плуваш. Знам и колко си добър. В моята област съм сто пъти по-добър от теб. Убивам по-добре, отколкото ти плуваш. И не обичам червените. Не сме обикновена полиция. Ние сме политическа полиция. Даваме ти точно две минути, за да ни кажеш какво знаеш. Къде е шефът? Кой дава нарежданията? Името на затворника, когото се опитват да открият в лагера? Това ни интересува. Платили са ти хиляда долара, за да доплуваш до острова и да се свържеш със затворника. Петро ни каза всичко…

Момичетата често казваха на Били, че има най-невинното изражение на света.

— Кой е този господин Джоунс? Много добре познавам Петро, но никога не съм говорил с него за такива неща. Не се интересувам от политика, а за гръцката политика не давам и пет пари.

— Няма да е лошо да започнеш да се интересуваш, и то по-бързо — го посъветва белязаният. — Защото Петро е мъртъв. Умря, защото не се интересуваше от гръцката политика. Само че ние се интересуваме. Защото сме политически. Искаме да чуем какво знаеш за мръсните планове на твоя приятел.

Били поклати глава и се усмихна.

— Добър американски говориш, човече.

Белязаният поклати глава.

— Бил съм в Америка. Служих в армията там. Върнах се в Гърция, защото държавата ми има нужда от мен. Знам всички номера и се включих в политическата полиция…

Другият, с бръснатата глава, каза нещо сърдито на гръцки. Били с изненада установи колко много думи разбра. „Губим си времето с този. Да му отрежем топките.“

Белязаният кимна.

Гологлавият измъкна голям нож от колана си на кръста. Третият, с бледозелените очи, издърдори нещо, но беше толкова бързо, че този път Били не успя да схване за какво става дума.

Оставаше му да направи едно-единствено нещо и беше твърдо решен да действа. Щеше да умре, но в морето, както винаги бе мечтал. Светкавичен скок назад и щеше да е във водата, нищо че щяха да прострелят тила му. Само че не му дадоха шанс. Плешивият седеше зад него и с едно мощно движение го метна към скалите. За части от секундата Били успя да види само пълнителя на карабината.

— Последен шанс, момче. Говори. Как се казва затворникът? Защо се интересуват точно от него? Той ли е шефът? Той ли предвожда армията на съпротивата?

Били си спомни лицето на удавника. Чертите изникнаха в съзнанието му с такава яснота, че все едно човекът застана пред него. Това бяха черти на горд и благороден мъж. Странно е да видиш рус грък, помисли си той. Хубаво е да знаеш, че има и такива хора. Би бил чудесен образец за глава на носа на някой кораб. Ще го нарекат „Свобода“…

— Ставай, момче.

Гласът бе почти нежен. Белязаният беше свалил карабината. Горилата с голите гърди се смееше весело. Третият — в тъмните дрехи, също се усмихваше.

Иззад скалите се подаде мършавата дребна фигура на Петро.

— Какво, по дяволите… — започна Били.

Приятелят му вече тичаше към него с бутилка рецина в ръка.

— Пий. Казах им. Казах им, че си добър американец. Той обича свободата. Можеш да имаш доверие на младите американци, вярвайте на Петро. Искаха да те подложат на изпитание. Сега вече се убедиха. Разбраха, че Петро надушва свободните хора. Истински свободен. Пий, приятелю.

— Ти, копеле проклето! — изръмжа Били и отпи. — Ами ако им бях казал всичко, което знам? Какво щяхте на направите, ако ви бях казал?

Белязаният се ухили широко.

— Щяхме да те пречукаме.

Били надигна отново шишето.

Сетне всички поеха нагоре по скалите, тупаха се до безкрай по раменете, бъбреха един през друг на нещо средно между английски и гръцки, като не спираха да се катерят по почти вертикалната стена, където през 1915 година много турски войници бяха загинали от куршумите на патриоти. Беше нещо като да си пробиваш път през трънливи храсталаци, които се впиват в краката ти от всички страни. Белязаният пееше химн в прослава на Америка, където по думите му имало повече свобода на глава от населението, отколкото в целия останал свят. Виждаше се, че мисли на гръцки, но изговаряше мислите си на някакъв собствен английски. „Всеки американец гази в свобода.“ „Пие свободата с пълни шепи.“ „Сърцето ми бие свободно.“ „И в Уайоминг можеш да чуеш гръмотевиците на свободата.“ Имаше нещо неудържимо и вдъхновено в техния възторг, нещо от несломимия дух и неукротимото сърце на човека. Онзи с орловия нос и най-чорлавите вежди, които Били беше виждал някога, с тънката заплашителна уста, беше най-мълчалив, но пък щедро се усмихваше и без никакво притеснение показваше изпочупените си и пожълтели зъби. Достатъчно беше да го погледнеш и да се увериш, че той е сред най-полезните на съпротивата. Нямаше полицай или информатор, който да си представи, че такъв грозник може да е на страната на нещо толкова красиво като свободата. Също като с жените. Винаги бъркаш, когато съдиш единствено по тяхната красота. Петро се катереше близо до Били. Беше бос и от него се носеше миризма на козе сирене. Тяло на джудже с глава, която те кара да си мислиш едновременно за Сократ и за Нептун. Гледаш тази благородна глава и като знаеш, че човекът, на чиито рамене стои, е крадец и мошеник, си мислиш, че вероятно я е откраднал от някого.

— Моля те, не ми се сърди.

— Не ми говори, копеле!

— Казах им. Момчето е златно. Красиво. Може да му имате сто процента доверие. Те обаче искаха да се уверят сами. Така им е наредено.

— Млъквай. Тровиш ми въздуха. Има закон срещу замърсяването на въздуха.

— Сърцето ми се къса — захленчи Петро. — Искаха да са сигурни. Предателите са на всяка крачка.

Стигнаха малката бяла черква — седем- или осемстотин такива черкви имаше из острова. Около нея беше голо и пусто и малката бяла сграда сякаш не беше построена от човешка ръка, а бе долетяла от небето и кацнала на ръба на пропастта. Без значение накъде си се запътил и колко далеч отиваш, стигнеш ли някоя от тези малки бели сгради, осеяли пейзажа като разпръснато стадо овце, имаш чувството, че си пристигнал. Каза им, че остава тук, и те само кимнаха. По-добре бе да не ги виждат да влизат заедно в селото — полицията беше навсякъде, да не говорим за платените информатори. На раздяла Белязаният отпусна тежката си длан на рамото на Били и каза лаконично, че Ди Маджо е велик мъж и сигурно би се гордял със сънародник като Били. Приятно е да срещнеш, макар и двайсет години по-късно, човек, който брани честта на Америка, брани старата й слава, така както светлината от звездите продължава да идва към нас, дори след като те вече са угаснали. Били влезе в черквата, гола и прохладна, просна се на пода и затвори очи, опитвайки се да си представи онзи Били, „хлапето, което не дава пукната пара за нищо“, както го описа веднъж „Лос Анджелис Таймс“, да рискува живота си за думата „свобода“, дума, която според него губеше смисъла си, щом излезеш от морето. Единственият отговор, който успяваше да си даде, бе в дивия яростен поглед на онзи удавник.

Беше заспал на каменните плочи и сънуваше топлина и мекота, сън за женски устни, притиснати в неговите. Като всеки самотник, такива сънища често го спохождаха, но този път усещането за реалност бе много по-силно от друг път и той протегна ръце, усетил в дланите си нечии рамене и кръст. Събуди се, но сънят сякаш продължаваше. Над него се бе надвесило усмихнатото лице на момиче, чиято дълга руса коса се спускаше, и това не беше вече безучастното, загадъчно лице на непозната, която крачи при залез-слънце покрай водата в Перетрас, а нежно привидение от плът и кръв, с усмивка, която бе нещо средно между красота и отговор на всички въпроси, които си си задавал през целия си живот.

— Не мога да повярвам — промълви той.

Тя се засмя.

— Ами събуди се и ще видиш, че ще изчезна.

Били се опита да я привлече в прегръдките си, но тя отметна назад глава.

— Не. Не се опитвай. Само ще развалиш съня. Винаги когато го правиш, се събуждаш.

— Често ли се будиш?

— Един или два пъти. След това е тежко.

— Аз съм друг случай.

— Предполагам.

— Моля те, стой настрани. Свали си ръцете.

Той я пусна и разтърси длани.

— Това е обикновено най-приятният момент, който преживявам във всяка черква — рече той. — Има няколкостотин черкви на този остров и затова според мен тук има бъдеще.

Тя очевидно не го слушаше. Измъкна карта изпод блузата си, а лицето, очите и гласът й се промениха. Чертите й също се изостриха и златистите блясъци в очите й изчезнаха. Виждал беше това изражение по лицата на плувци, които се готвят да се гмурнат — в тях остава само решителността на тяло и дух, обсебени от мисълта за победа.

— Тук съм донесла карта на Дервос и на концентрационния лагер. Мащабът е различен, естествено, но не това е важното сега. Когато стигнеш там, ще трябва да направиш десетина-двайсет снимки и да се върнеш. А ние ще се погрижим за теб.

Младата жена носеше високи ботуши и дънки. В ботуша й бяха затъкнати молив, очила и цигари. Под покрива на черквата прелитаха лястовици.

— Как се забърка в такава ра?

— Защо? Имам ли вид на човек, който не дава пет пари за нищо?

— Нямам това предвид. Но защо точно Гърция?

— Защото тук ситуацията е най-нетърпима, а и под самия ни нос. Не в Китай, Русия или Африка, а точно в Гърция, която е член на Европейската общност и…

Тя поклати глава безпомощно.

— Не се тревожи. Не съм тук по политически убеждения. Просто съм роден свободен. Но истината е, че не знам защо го правя. Парите са добро извинение, но не това е причината. Просто видях лицето на един мъж и… Всъщност, забрави. Казват, че на онзи бряг от едната страна на острова няма къде да стъпиш, а от другата е осеяно с картечници. А и никой не може да измине разстоянието дотам и обратно без почивка. Дори аз.

Тя извади пакета цигари от ботуша си и погледът й попадна на дулото на оръжието. Направи му впечатление как изражението й бързо се промени. Независимо от русата коса и сините очи, то съвсем потъмня. Вече дълбоко се съмняваше, че го е целунала, че меките й крайници са се притискали до неговите. Той се усмихна широко.

— Какво има?

— Събуждам се — рече той. — Картата ти е съвсем реална. Също и оръжието ти. Защо го носиш?

— Защото зная как да си служа с него.

— Често ли си го използвала?

— Да речем, че обикновено подбирам случаите. Тренирали са ме от съвсем малка. Баща ми е Амброуз дьо Уолен.

Той придаде уважителен израз на лицето си. За първи път чуваше това име. Но беше сигурен, че баща й не е случаен човек. По лицето на момичето се четеше гордост, но това нищо не значеше. Всичко зависи от теб. Сам избираш от какво да се гордееш.

 

 

Семейство Зографос бяха каменоделци. Пет поколения наред. Каменоделци са били и дедите им. Високите склонове на планината се издигаха над къщата им и шестият Зографос имаше чувството, че на неговите плещи лежи отговорността за останалите. Много гърци, свързани със земята, имаха подобно чувство. Големи късове гранит, късове дърво, едри тежки длани и когато гледаш нещо толкова дълго отблизо, започваш да му вярваш. Дворът им бе пълен с гранит и когато слънцето бе силно, към седем вечерта там бе горещо като в пещ. Човек усещаше сърцето си като сварено яйце. Мъжете спяха в бараката за сечива и чакаха сигнал. Този сигнал чакаше и капитан Георгиус. Ставаше нощем, излизаше навън и обръщаше лице към звездите отгоре, сякаш щеше да види сигнала като небесен знак, и цъкаше с език.

— Още нищо. Може би имат неприятности.

Изваждаше цигара от джоба на жилетката и бавно я запалваше.

Това е проблемът със свободата, че не можеш да я ръководиш така, както се ръководи концентрационен лагер. Има нещо артистично в нея… никакъв знак все още.

Отново се взря в звездите над главата си, сякаш чакаше внезапната поява на ново съзвездие, което да му подскаже, че денят ще бъде ясен.