Ромен Гари
Хвърчилата (42)

XLII

Няколко дни не можах да отида до Стария извор. Целият район беше в безпорядък: хиляди войници обхождаха полето в издирване на предателя. Загубих също много време в трескаво търсене на някаква следа от Лила; другарите поеха риска да се върнат на улица „Шазел“, за да разпитат съседите. Затваряха им вратата под носа. Единствено един кръчмар от ъгъла си припомнил, че е видял да идва полицейска кола отсреща, на номер 67, но изглежда не са намерили никого и тръгнали. Успях да намеря в документите на Дюпра адреса на Броницки в Париж, който вероятно Лила му беше дала; те също бяха изчезнали.

Реших, че цялото семейство бе имало време да се укрие в планината, при доверени приятели. В крайна сметка Броницки имаха познати сред френското благородничество и въпреки уверенията, излъчвани по радиото на Виши, че „ако се опитат да дебаркират, англосаксонците ще бъдат незабавно хвърлени в морето“, участниците в съпротивата в тези последни часове започваха да се появяват дори и пред тия, които до момента предпазливо бяха държани настрана.

Така че малко се успокоих. Ако нещо се беше случило с Лила, Гестапо в Кери щеше да узнае най-напред и „Франсис Дюпре“ нямаше да пропусне да предупреди онази, която „винаги ми е била като майка“, както сам той ми беше казал. А аз бях видял Естерхази да пристига в „Кло Жоли“, високомерна, облечена в сиво, тя беше минала край мен, без да ме погледне и дори не водеше пекинеза със себе си. Тя нямаше какво да ми каже; нямаше нищо ново.

С всеки изминал ден убедеността ми, че Лила е успяла да се скрие се засилваше. Дали това убеждение беше искрено или не, не мога да кажа; важното беше, че то ме спасяваше от отчаянието. На първо време трябваше да се заема с Ханс, да му намеря по-сигурно скривалище и после да организирам преминаването му в Испания със следващия конвой. Отидох при Субабер. Намерих „Херкулес“ в изключително лошо настроение.

— Никога швабите не са си пъхали така ожесточено носа навсякъде. Няма да можем да мръднем, докато не открият този тип. Ще настъпи истинска катастрофа, ако това продължи… Вече са попаднали на две оръжейни скривалища във Вериер и са откарали единия от братята Солие и сестрата. Можем да направим едно-единствено нещо: да намерим този шваба и да им го предадем.

Дъхът ми секна.

— Не можеш да направиш това, Суба.

— И защо не?

— Той също е участник в съпротивата. Опитали са се да убият Хитлер…

Той повдигна високо вежди:

— Да, след Сталинград. И можеш да си сигурен, че ще опитат пак. Генералите разбраха, че губят и се опитват да се измъкнат от ситуацията. Аз ще ти кажа, Фльори: слава богу, че се провалиха. Защото ако бяха успели или ако успеят следващия път, американците ще изменят с тях, за да спечелят на своя страна германската армия срещу руснаците, вярвай ми…

— Все пак няма да бачкаш за Гестапо, нали?

— Чуй ме малкия. Имам да се грижа за четири оръжейни скривалища. За една преса. Пет радиопредавателя. И нито един парашут не би могъл да кацне, докато швабите продължават да претърсват ден и нощ. Това хлапе обърка всичко. Значи той или ние. Дадох нареждания. Да се намери. Ти също трябва да се постараеш. Никой не познава този край по-добре от теб.

Не казах нищо и си тръгнах. Опитах се да поработя и се захванах да сглобя едно хвърчило, но дори не успях да му измисля форма. Стоях така със синята хартия в ръка. Суба имаше право. Докато Гестапо не заловеше Ханс, цялата дейност на Съпротивата беше блокирана. Но също толкова ясно беше, че не мога да го предам. В единайсет сутринта на вратата се почука и Суба влезе заедно с Машо и Родие.

— Претърсват навсякъде. Не може да се мръдне. Къде си го скрил, твоят приятел от детинство? Защото той прекарваше ваканциите си тук, този Ханс фон Шведе и бяхте приятелчета, както изглежда. Хайде, ще проговориш.

— Ваната е там, в дъното, Суба. Не знам дали ще проговоря или не, аз сам винаги съм се измъчвал с този въпрос.

— Все пак няма да плюеш на всичко заради един немски офицер, по дяволите.

— Не. Дайте ми дванайсет часа.

— Добре. Но нито час повече.

Не дочаках нощта, предпочетох да отида до Стария извор посред бял ден, за да съм сигурен, че никой от другарите не ме следи. Бях приготвил цивилни дрехи за Ханс, но вече не беше необходимо. Намерих го седнал на един камък, по риза, да чете. Не знаех откъде бе взел тази книга, после си припомних, че той винаги носеше книга в джоба си и винаги една и съща: Хайне.

Седнах до него. Вероятно съм изглеждал ужасно, защото той се усмихна, обърна една страница и прочете:

Ich weiss nicht was soli es bedeuten

Das ich so traurig bin

Ein Marchen aus alten Zeiten

Das kommt mir nicht aus dem Sinn…

После добави през смях:

— Преводът няма значение, но има нещо подобно при Верлен:

Спомням си

Отминалите дни

И плача…

Той остави книгата до себе си.

— Е?

Изслуша ме внимателно, кимайки от време на време в знак на съгласие.

— Те имат право. Кажи им, че напълно ги разбирам.

Стана. Знаех, че го виждам за последен път. И че никога няма да забравя тази лятна светлина около лицето на моя „враг“. Проклета памет. Беше един от най-хубавите пролетни дни, с такава ведрина, с такава мекота, които превръщаха природата в непозната сила.

— Ще помолиш приятелите си да дойдат да ме търсят тук, ако е възможно преди падането на нощта. Това е… заради хигиената. Има много насекоми.

Той млъкна; за пръв път прочетох в погледа му безпокойство. Не смееше дори да зададе въпроса си.

Не знам дали лъжех него или самия себе си, когато отговорих:

— По това време тя би трябвало да е вече в Испания. Бъди спокоен.

Лицето му се проясни.

— Уф — каза. — Ето най-сетне една грижа по-малко.

Оставих го; ние останахме верни на нашето детство докрай: не си стиснахме ръцете.

На следващия ден Суба ми донесе книгата на Хайне и медальона със снимката на Лила. Останалото предадоха на полицията, обяснявайки, че синът Майо се е натъкнал на тялото в един ров, докато берял момина сълза.