Ромен Гари
Хвърчилата (39)

XXXIX

Нямах новини от Лила, но Германия отстъпваше на източния фронт; армията й беше претърпяла поражение в Африка; съпротивата вече не беше „лудост“ и гласът на разума сега пригласяше на сърцето. Самият Марселен Дюпра присъстваше на тайните ни събрания. При това престижът му в очите на властите беше в апогея си; през май 1943 дори имаше предложение да бъде избран за кмет на Клери. Той отказа.

— Трябва да умеем да отличаваме трайното, което принадлежи на историята, от променливото, случайното, като политиката — обясни ни той.

Личността на собственика на „Кло Жоли“ упражняваше върху окупатора обаяние, което беше сравнимо само с качеството на гозбите му. Неговата ерудиция, лекотата, с която се изразяваше, достойнството, което излъчваше не само заради физическата си представителност, но и заради спокойната увереност, с която въпреки всички трудности изпълняваше задачата, която си бе поставил, впечатляваха дори онези, които в началото го смятаха за колаборационист. Най-голямо уважение му засвидетелстваше генерал Фон Тиле. Отношенията между двамата бяха любопитни: можеше почти да се говори за приятелство. Генералът имаше славата, че презира нацистите. Един ден той беше казал на Сюзан:

— Госпожице, вие знаете, че според фюрера стореното от него ще просъществува години. Лично аз залагам повече на сътвореното от Марселен Дюпра. То със сигурност има по-добър вкус.

Един от неговите адютанти си бе позволил да обяви пристигането на главнокомандващия на Луфтвафе със следните думи:

— Herr Дюпра, един от най-изтънчените ви познавачи ще може лично да се увери, че Франция не е изгубила нито едно от изключителните си качества.

Фон Тиле, който беше чул това, дръпна офицера настрани и изсипа върху главата му няколко думи, които същият изслуша застанал мирно и пребледнял. След което генералът лично се извини на Марселен. Когато го виждах как хваща под ръка Марселен Дюпра и двамата се разхождат в малката градина на „Кло Жоли“ чувствах, че те бяха успели да се издигнат над това, което Дюпра с презрение наричаше ту „обстоятелствата“, ту „случайностите“, за да намерят терен, на който един пруски аристократ и един голям френски готвач можеха да си говорят като равни. Но наистина не бях наясно докъде бяха стигнали тези две изключителни натури във взаимното си уважение и напук на цялата бъркотия чак докато Люсиен Дюпра не ми каза, че баща му тайно дава на генерал граф Фон Тиле уроци по готварство. В началото не можех да повярвам.

— Ти се подиграваш с мен. Сега Фон Тиле има други грижи на главата.

— Е, може би точно заради това. Ела да видиш.

Повдигнах рамене. Ако ми бяха казали, че генералът свири на цигулка, за да се развлича, щях да го сметна за нормално: вкусът към музиката винаги е бил едно от най-познатите и признати качества на немската душа. Беше много удобно по време на окупацията Германия да се сведе до нейните престъпления, а Франция — до нейните геройства. Но че един от най-авторитетните командващи на Вермахта можеше вътре в себе си да бъде дотолкова убеден в приближаването на поражението, че да търси забрава, вземайки уроци по готварство при един французин — това противоречеше на всичко, което означаваше за нас изразът „немски генерал“. Омразата се подхранва от мнозинството и „една типична мутра на прусак“ или „един съвършен образец на расата на повелителите“ бяха достатъчни, за да ни накарат да се чувстваме добре, когато трябваше да покажем невежеството си.

Разпитах почти грубо Люсиен Дюпра.

— Баща ти ли ти разказа това? Способен е да си го измисли, за да си придаде важност. Съвсем в негов стил. „Именно аз, гос’дине, именно аз научих на всичко генерал Фон Тиле, победителят от Седан и от Смоленск.“

— Казвам ти, че генералът идва да се учи на готварство при моя баща два или три пъти седмично. Очевидно генералът не иска това да се разчува, тъй като, при положение че нещата сериозно се влошават за тях, това би приличало на пораженство. Започнаха от приготвянето на обикновени яйца и омлети. Не виждам какво те учудва.

— Нищо не ме учудва. Всички сме затънали до гуша в кръв и лайна, а две изключителни натури се причестяват на фона на това варварство. Немската мощ има нужда от изтънчеността и от френския усет към насладата да се живее. Тези двамата подготвят бъдещето. По дяволите, бих искал да видя това.

— Ще ти кажа кога.

Тъкмо излизах от кабинета си същия ден, когато Люсиен ми пошепна в ухото:

— Тази вечер към единайсет. Ще оставя вратата на коридора открехната. Но без издънки. Те са добри приятели и баща ми няма да ми го прости.

Извървях пътя пеша. Боях се от патрулите, които кръстосваха нивите и горите всяка нощ да търсят сигналните лампички, поставени заради парашутите.

Вмъкнах се в коридора откъм кухнята. Вратата беше открехната. С обувки в ръка аз приближих и надзърнах вътре.

Фон Тиле беше по риза, препасал готварска престилка. Изглеждаше порядъчно пийнал. До него Марселен Дюпра, надменно изпънат под готварската си шапка, също се намираше в състояние на прекомерна важност, което се обясняваше от двете празни бутилки померол и сериозно наченатата бутилка коняк върху масата.

— Не си струва да идваш тук, ако не слушаш какво ти говоря, Георг — сърдеше се Дюпра. — Не си особено надарен и ако не следваш напътствията ми буквално, няма да постигнеш нищо.

— Но аз съм го научил наизуст. Чаша и половина бяло вино…

— Какво бяло вино?

Генералът млъкна изумен.

— … сухо! — избоботи Дюпра. — Чаша и половина сухо бяло вино! По дяволите, това не е толкова трудно!

— Марселен, да не искаш да ми кажеш, че ако бялото вино не е сухо, нищо няма да се получи?

— Ако искаш да направиш истински пълнен заек по нормандски, бялото вино трябва да бъде сухо. Или изобщо не правиш каквото трябва. И какво още си сложил в плънката? Не може да бъде. Не разбирам, Георг, как един човек с твойта култура…

— Това не е същата култура, Марселен. Именно затова имаме нужда един от друг… Сложил съм три заешки дробчета, сто грама печен свински бут, петдесет грама среда от хляб… една чаена чаша чесън…

Чуваха се гърмежите на съюзническите бомбардировачи, които прекосяваха брега.

— И това е всичко? Генерале, ти май беше някъде другаде. В Сталинград, вероятно. Бях ти казал да сложиш една кафена лъжичка от четирите подправки… Ще опитаме пак утре.

— Вече за трети път се провалям.

— Не можеш да побеждаваш едновременно на всички фронтове.

Двамата бяха напълно пияни. За пръв път откакто ги познавах, откривах тяхната прилика, Фон Тиле беше по-дребен, но имаше лице със същите фини черти и почти същите сиви мустаци. Дюпра отблъсна с отвратен вид блюдото с виновния заек.

— Боклук.

— Е, добре, бих искал да те видя как командваш корпус от бронирани коли, Марселен.

Те млъкнаха за миг, и двамата еднакво мрачни, после бутилката коняк тръгна отново от ръка на ръка.

— Още колко време ще продължи това, Георг?

— Не знам, старче. Някой ще спечели тази война, това е сигурно. Вероятно това ще бъде твоят заек по нормандски.

Излязох тихомълком. На следващия ден едно съобщение предупреди Лондон, че нравствената твърдост на генерала, командващ в Нормандия, отслабва.

Пекинезът Чонг заслужаваше името агент за свръзка от Съпротивата. Всеки път, когато господарката му идваше да си го вземе от кабинета ми — с изключение на случаите, когато господин Жан или самият Марселен Дюпра не я придружаваха в знак на уважение — тя ме информираше за намеренията на Гестапо или ми даваше подробности за „приема“, който германците подготвят край Атлантика. Мнозина от нашите другари дължат спасението си само на нея. Графинята ми съобщи, че Лила живее в Париж с родителите си, но че идва често да прекара по няколко дни в една вила край Юе.

Един ден Лила отново се появи в „Кло Жоли“, все така в компанията на Ханс и на Фон Тиле. Наричаха ги „триото“. „Резервирайте маса за триото за тази вечер“, подвикваше Люсиен Дюпра. За идването й научавах винаги от господин Жан, който ми го съобщаваше с опечален вид. „Малката“ беше там със своите германци, това би трябвало да къса сърцето на бедния Людо. Но не беше така. Казват, че любовта си затваря очите, но в моя случай не беше вярно, напротив. Струваше ми се, че в отношенията между тримата има нещо, което ми се изплъзва. Бях убеден, че Лила не е любовница на Фон Тиле, но не бях сигурен, че не е любовница на Ханс. Комичната фраза: „Имахме съседни имения на брега на Балтийско море“, с която тя беше обяснила отношенията си със своите „братовчеди“ за мен имаше странна прилика със съобщенията, които получавахме от Лондон: „Птичките отново ще запеят довечера“ или „Ще чуем камбаните на погълнатата катедрала в полунощ“. Между двамата пруски благородници и тази полякиня с не по-малко аристократична кръв имаше някакво съучастничество, което смътно подозирах, но чиято същност ми се изплъзваше. Веднъж ми се случи да срещна Лила точно когато си тръгваше със своите двама junkers. Не бях я виждал от няколко месеца и бях удивен от промяната. Когато тя ме забеляза, лицето й придоби гордо и почти триумфално изражение, сякаш искаше да ми каже: „Ще видиш, Людо, ще видиш. Не ме познаваш добре“.

Това изражение беше потвърдено една седмица по-късно по малко объркващ начин. Лила нахълта в кабинета ми и преди да имам време да стана, тя вече ме прегръщаше.

— Ей, Людо, какво правиш?

От години не бях я виждал така весела и щастлива.

— Всъщност не зная какво правя. Нищо особено. Занимавам се със счетоводството на „Кло Жоли“ и с хвърчилата, когато ми остане време. Чичо замина и аз се старая.

— Къде е отишъл?

— Льо Шамбон-сюр-Линьон. Намира се в Севен. Не ме питай какво ще прави на другия край на страната, не знам нищо. Каза ми само, че там имат нужда от него. Взе кутията с инструментите си и замина.

— Ханс го назначиха в главния щаб на Източна Прусия.

— А!

Тя се засмя.

— Подиграваш се, разбира се.

— Малко е да се каже.

— Велики неща се подготвят, Людо. Скоро ще узнаеш.

Чувствах, че има желание да ми каже повече. Чувствах също, че по-добре беше да не го прави.

— Винаги си смятал, че съм вятърничава, още от първата ни среща. И знам какво говорят хората за мен. Грешиш, че ги слушаш.

— Не слушам никого.

— Грешиш за мен, мой малък Людо.

— Но…

— Скоро ще ми искаш прошка. Мисля, че най-сетне ще извърша нещо необикновено в живота. Впрочем винаги съм ти го казвала.

Тя ми даде една бърза целувка и си отиде, като преди това ми хвърли от вратата още един триумфиращ поглед.

Няколко дни по-късно я видях на гарата в Клери да слиза от колата, придружена от Фон Тиле. Тя ми махна с ръка и аз отвърнах.