Ромен Гари
Хвърчилата (38)

XXXVIII

В продължение на няколко месеца не видях Лила.

Лятото на 1942 беше преломно за нелегалната дейност: в една-единствена нощ, в района на Фужерол-дю-Плеси „дяволът мина шест пъти“ — според закодираното съобщение, което означаваше: шест парашута, преди всичко прилепващи мини, гранатомети и минохвъргачки. Доставката трябваше да бъде скрита за няколко часа. В Сован моят съученик Андре Фернен беше заловен с петдесет взривателя; успял беше да погълне цианкалия. Днес тези неща звучат толкова познато, че хората не им обръщат внимание. Обиските не спираха, не беше пощаден и Мот — било защото имаше предателства, било защото Гестапо подушваше естествен враг в лицето на Амброаз Фльори. Всички тези претърсвания не дадоха никакъв резултат; „скривалището“ на Бюи например, където Брюно беше намерил убежище, оцеля чак до победата. В ателието Грюбер беше забелязал, забравен в един ъгъл, нашия стар Зола с думите „аз обвинявам“ и ореол около главата, но тъй като не го разпозна, той се задоволи да попита:

— Кого обвинява, herr Kerl?

— Това е заглавието на една много разпространена в началото на века песен — отвърна чичо. — Жената избягва със своя любовник и съпругът й я обвинява в невярност.

— Не прилича на певец.

— Въпреки това е имал много хубав глас.

Самият полицейски комисар на Клери беше предупредил приятелски Амброаз Фльори, макар и с усмивка, тъй като мисълта, че този кротък пацифист може да бъде замесен в някаква размирническа дейност му се струваше комична.

— Добри ми Амброаз, те вероятно си въобразяват, че всеки момент ще издигнете в небето Лотарингския кръст!

— Нали знаете, аз тези неща… — каза чичо.

— Знам, знам.

Но мечтателите не се славеха с добро име; мечтата и бунтът открай време са вървели заедно. Продължаваха да ни следят, затова оръжейното ни скривалище стана неизползваемо за известно време. То се намираше под торната яма и ямата на нужника, която умишлено не бяхме изпразвали от месеци.

Именно по време на този особено опасен период чичо се реши на една съвсем безразсъдна постъпка. В края на юли 1942 новината за хайката от Вел дʼИв стигна до Клери. Същата вечер бяхме в „Кло Жоли“: едно от онези събирания около бутилката, на които домакинът канеше често своя приятел Амброаз Фльори. Понякога Дюпра, комуто писането се отдаваше, ни четеше някое от своите стихотворения в александрийски стихове. Но тази вечер беше в особено мрачно настроение.

— Чу ли новината, Амброаз? Хайката от Вел дʼИв?

— Каква хайка?

— Събрали са всички евреи и са ги депортирали в Германия.

Чичо замълча. В този момент нямаше хвърчило, за което да се хване. Дюпра удари с юмрук по масата.

— И децата също! — извика той. — Предали са също и децата! Повече никой няма да ги види живи.

Амброаз Фльори държеше чаша вино в ръка. Това беше единственият път, когато видях ръката му да трепери.

— Ще ти кажа, Амброаз, това е мръсен удар за „Кло Жоли“. Ще попиташ какво общо има, но има общо. Всичко. По дяволите. Не е възможно човек като мен, който се скъсва, за да защити един определен образ на Франция да се примири с подобно нещо. Разбираш ли? Изпратени на смърт деца. Знаеш ли какво ще направя? Ще затворя за една седмица. Протестирам. Разбира се после ще отворя пак, защото нищо не би доставило по-голямо удоволствие на нацистите, от това да затворя завинаги. Отдавна се опитват да ме сразят. Всичко, което искат, е Франция да се отрече от себе си. Затварям за осем дни, решено. Има несъвместимост между „Кло Жоли“ и депортирането на деца при швабите.

Чичо остави чашата на масата и стана. Лицето му беше посивяло и сякаш се беше сдобило с двойно повече бръчки. Подкарахме велосипедите си в тъмното. Имаше хубава луна. Пред къщи той ме остави, без да каже нищо и се затвори в ателието си. Не можах да заспя. Внезапно бях разбрал, че използват германците и нацистите за предлог. От дълго време в съзнанието ми се беше загнездила една мисъл, от която впоследствие се опитвах да се освободя, но никога не успях да я прогоня напълно. В нацистите имаше нещо човешко. И човешкото в тях бе тяхната безчовечност.

Напуснах Мот към четири часа сутринта: трябваше да отида в Ронс и да видя Субабер, за да набележим заедно нови терени за кацане. И също да му кажа да предупреди другарите да избягват Мот за известно време. Излизайки от къщи видях, че в ателието все още свети. С раздразнение помислих, че той трябва наистина да е вироглав французин, за да прави хвърчила във време на такива низости. Децата винаги са били най-добрите му приятели. Струваше ми се, че ако Амброаз Фльори реши в такъв час да пусне своя Монтен или своя Паскал в небето, небето ще му го изхрачи обратно в мутрата.

Върнах се вкъщи около единайсет сутринта на следващия ден. Последните километри извървях пеша, бутайки колелото си. Бях кърпил по десетина пъти всяка от гумите и трябваше да щадя това, което бе останало. Бях стигнал до мястото, наречено Пти Пасаж, там, където днес има надгробна плоча в памет на Жан Виго, шестнадесетгодишен, заловен въоръжен от войниците след дебаркирането и застрелян на място. Спрях, за да запаля цигара, но цигарата падна от устните ми.

Седем хвърчила имаше в небето над Мот. Седем жълти хвърчила. Седем хвърчила във формата на еврейски звезди.

Захвърлих колелото и се втурнах. Чичо стоеше в ливадата пред къщи, заедно с няколко деца от Кло, с вдигнати към небето очи, където се развяваха седемте звезди на срама. Със стиснати челюсти, свъсени вежди и сурово изражение между сивите четинести коси и мустаците той, старецът, приличаше на декориран нос, загубил кораба си. Децата, пет момчета и едно момиченце — аз ги познавах всичките: Фурние, Блон, Боси — имаха важни лица.

Казах тихо:

— Те ще дойдат…

Но най-напред дойдоха другите. О, те не бяха много: семейство Кайо, Моние и бащата Симон, който пръв свали шапка.

Чичо беше откаран същата вечер, държаха го петнадесет дни. Марселен Дюпра беше този, който го измъкна оттам. Всички ние, Фльори, бяхме смахнати, от бащата до сина, това беше всеизвестно — обясни им той. Наследствена лудост. Някога са го наричали „френското нещастие“; има дълбоки корени. Човек не трябва да ни взема на сериозно, в противен случай рискува да предизвика нещо наистина сериозно. Дюпра използва всички възможности, а той разполагаше с много — от Ото Абец до Фернан дьо Бринон. В деня след ареста ситроенът на Грюбер спря пред къщи, последван от един камион войници. Те разхвърляха в нивата всички хвърчила и ги подпалиха. С ръце зад гърба Грюбер гледаше как гори онова, което старческите ръце на французина бяха сътворили с толкова любов.

Претърсиха Мот както никога досега. Най-сетне Грюбер беше открил врага. Самият той си завря носа навсякъде, сякаш тук ставаше дума за нещо осезаемо, материално, което трябваше да бъде унищожено.

Една неделя чичо бе освободен и Марселен Дюпра го доведе в Мот. Първите му думи, когато видя празното ателие, от което рожбите му се бяха изпарили като дим, бяха:

— Трябва да се хващаме за работа.

Първото хвърчило, което сглоби, представяше село на фона на планини, разположено на картата на Франция така, че да подсказва местонахождението му. Името на селото беше Льо Шамбон-сюр-Линьон, в Севен. Чичо не ми обясни защо беше избрал точно това село. Задоволи се да ми каже само:

— Льо Шамбон. Запомни това име.

Не разбирах нищо. Защо се интересуваше от това село, където без съмнение кракът му никога не беше стъпвал и защо пускаше в небето хвърчилото на Льо Шамбон-сюр-Линьон, проследявайки го с толкова гордост в погледа? Настоях. Всичко, което изтръгнах от него, беше:

— В затвора чух да говорят за него.

Учудването ми само се засили. Няколко седмици по-късно, след като отново беше направил някои от любимите си образи, чичо ми съобщи, че напуска Кло.

— Къде искате да отидете?

— В Шамбон. Както ти казах, намира се в Севен.

— Пусто да остане, каква е тази история? Защо Шамбон? Защо Севен?

Той се усмихна. Сега имаше толкова бръчки по лицето, колкото и косми в мустаците.

— Защото там имат нужда от мен.

Вечерта след супата той ме целуна.

— Тръгвам утре рано. Не оставяй нещата, Людо.

— Бъди спокоен.

— Тя ще се върне. Имаш много неща да й прощаваш.

Не знаех дали говори за Лила или за Франция.

Когато на сутринта се събудих, него вече го нямаше. На масата в ателието бе оставил бележка: „Не я изоставяй“.

Беше взел със себе си кутията с инструментите.

Едва няколко месеца преди дебаркирането на съюзниците аз разбрах отговора на въпроса, който не преставах да си задавам: Защо Льо Шамбон? Защо Амброаз Фльори ни беше зарязал, за да отиде там, в това село в Севен, вземайки кутията с инструментите си?

Льо Шамбон-сюр-Линьон беше селото, което, под ръководството на пастора Андре Трокме, на жена му Магда и с помощта на населението, беше спасило от депортиране няколко стотици еврейски деца. Цели четири години животът в Шамбон беше посветен на тази задача. Нека напиша още веднъж имената на тази висша преданост: Льо Шамбон-сюр-Линьон и неговите жители; и ако днес тези неща са покрити със забрава, нека всички знаят, че ние, Фльори, ние всички сме имали изключителна памет; нека си припомняме често тези имена, без да пропускаме нито едно, защото казват, че сърцето има нужда от упражнения.

Но аз още не знаех всичко това, докато не получих от Шамбон снимка на моя чичо, с хвърчило в ръка, заобиколен с деца, а на гърба й бяха написани думите: „Тук всичко е наред“. Тук беше подчертано.