Ромен Гари
Хвърчилата (35)

XXXV

По повод зачестилите саботажи германците започнаха да виждат навсякъде „вражески агенти“ — натрапчива идея, която можеше да бъде сравнена само с „манията за шпионаж“, обзела французите през 39–40. Окупаторът стягаше прегръдката си и дори Дюпра започна да си има неприятности. При това шефът на Гестапо в Германия, Грюбер, беше чест гост на „Кло Жоли“. Мисля, че го интересуваха преди всичко отношенията, които висшите офицери на Вермахта поддържаха с французите.

Грюбер беше набит човек, русоляв, блед, с късо подстригани коси. Беше ми се случило да го наблюдавам докато опитва един от местните специалитети и бях впечатлен от изражението му — смесица от внимание и презрение. При някои германци, като генерал Фон Тиле или Ото Абец, хора с висока култура, в погледа и в изражението често се долавяше едно възхищение, смесено с дълбоко удовлетворение, сякаш след като бяха победили Франция те току-що бяха седнали на масата вкъщи, за да се насладят на неповторимия й вкус. Мисля, че за мнозина германци и вчера, и днес Франция беше и си остава място за наслаждение. Затова бях свикнал с цялата гама от изражения, с които нашите завоеватели вкусваха даже обикновен петел с вино или касоле дюшес. Колкото за онова, което наистина се случваше в главите им, не знаех нищо. Може би там се извършваше някой символичен ритуал, в крайна сметка не много различен от ритуалите на големите цивилизации от миналото, като тези на инките и ацтеките, при които победителят разкъсва сърцето на победения и го изяжда, за да притежава душата и съзнанието му. Но физиономията, която правеше Грюбер, когато дъвчеше, беше различна от всичко, което бях наблюдавал. В нея се четеше, както казах, недоверието и дори презрението на човек, който не се оставя лесно да бъде впечатлен. Именно Люсиен Дюпра намери точната дума:

— Погледни го. Той го разследва. Пита се как е направено.

Беше трудно да разбере човек как „Кло Жоли“ успява да омагьоса такива необразовани хора като Грюбер. Изразът на Дюпра „той подушва врага“ според мен не даваше представа за първичния характер на неговата особа, още повече че той не спираше да нарича заведението „упадъчно място“.

Дюпра не се охарчваше особено заради него, макар да подсигуряваше снабдяването на заведението си напук на действащите правила. Той се чувстваше защитен от много високо място — известно е, че още от началото на окупацията германците се стараеха да поддържат добри отношения с френския елит, за да си подсигурят неговата помощ. Според Дюпра обяснението за такава политика беше просто: управниците на Великия Райх искаха да „прегазят Европа“ и се стараеха да покажат, че в тази Европа Франция ще заеме мястото, което й се полага по право. Но ако се предположи, че Грюбер беше издал строги нареждания относно заведението и че Дюпра ги спазваше без голямо желание, то беше трудно да се обясни злобния и почти ненавистен вид, с който германецът опитваше кървавицата с миди, като че ли в това се криеше някакво предизвикателство към същността му на нацист. Според Дюпра, който го наблюдаваше понякога с присмехулен вид, той се държеше като човек, на когото нанасят поражение едновременно и на източния, и на западния фронт.

Във всеки случай никой не очакваше това, което той стори напук на всички заповеди, касаещи „колаборацията“: на 2 март 1942 арестува Дюпра.

За цели осем дни ресторантът затвори врати и случилото се доби размери, за които свидетелстваха намерените след войната телеграми; Абец с възмущение ги беше писал от Берлин и една от тях, цитирана от Стърнър, гласеше: „Самият фюрер заповяда да зачитаме историческите забележителности на Франция“.

Дюпра се върна след седмица от затвора гневен и горд — „Това е, нищо не им казах“ — но отказа да ни разкаже какво се е случило по време на разпита с Грюбер и ареста му. В Клери вярваха, че става дума за черния пазар и поскъпването на тарифите за подкуп, на което Дюпра е отказал да се подчини. Вярно бе също, че Дюпра беше протеже на Фон Тиле, а отношенията между нацистите и „кастата“ на Вермахта се влошаваха бързо по онова време. Колкото до мен, аз бях убеден, че Грюбер иска да припомни както на едните, така и на другите кой е истинският господар на „Кло Жоли“.

Чичо изглежда беше на друго мнение. Никога не узнах дали умишлено или не той беше погодил онзи номер на своя приятел Марселен — той обичаше да се шегува. Може би просто бе изпил една чашка в повече с приятелите, когато подхвърли през бара на „Пти-Гри“:

— Ден и нощ са разпитвали Марселен. Но е издържал.

— Но какво са искали да узнаят? — попита господин Моние, собственикът.

Чичо поглади мустаци.

— Рецептата, ей богу! — каза той.

Настъпи продължителна тишина. Освен собственика там беше и нашият съсед Гастон Кайо, а също и Антоан Вай — същият, чийто син е оставил името си върху паметника на загиналите.

— Каква рецепта? — попита най-сетне господин Моние.

— Рецептата — повтори чичо. — Швабите са искали да узнаят как е приготвено зайчето в малинов оцет, пилешкото Катедрал дьо Шартр, всъщност — цялото меню. Е, добре, този проклетник не е проговорил. Подложили са го на най-жестоки мъчения, ваната и всичко останало, но той е издържал. Не е издал дори рецептата на попарата си с трите соса. Има такива, деца мои, които изплюват камъчето още с първите болежки, но нашият Марселен, макар и полумъртъв, не е проговорил.

Тримата старци се превиваха от смях. Чичо дори не бе им намигнал с око.

— Аз бях сигурен, че нашата национална гордост Марселен няма да проговори — каза Кайо. — Рецептата на „Кло Жоли“ е свещена. По дяволите, това ми харесва!

— Ние всички сме развълнувани — каза Вай.

Собственикът напълни отново чашите.

— Трябва да го кажем на всички — обади се чичо.

— И още как! Вашите внуци ще го разказват на своите внуци и така нататък.

— Да, и така нататък — потвърди Кайо. — Дължим му това.

— Каквото трябва, трябва — заключи чичо.

Историята за великия френски готвач, изтърпял мъченията и отказал да издаде рецептата на германците беше публикувана — хората вероятно още помнят — от американския военен вестник „Старс енд Страйпс“. Тя вдигна значителен шум в Америка. Когато попитаха за това самия Марселен Дюпра, той повдигна рамене. „Разказват какво ли не. Истината е, че в очите на нацистите аз представям нещо, което те не могат да понасят: една непобедима Франция, която и този път ще се спаси. Това е. Искаха да ми дадат да разбера. Що се отнася до останалото… Казвам ви, ще чуете какво ли не.“

— Прекалено скромен си, Марселен — казваше му чичо.

Имах възможността да видя как се заражда „легендата“, а Дюпра се гневи и отрича „всички тия празни приказки“. В тези моменти чичо го прегръщаше с ръка през раменете и казваше важно:

— Хайде, хайде, Марселен. Има неща, които са по-важни от всички нас. Малко смирение. „Кло Жоли“ преживя ужасни времена и има нужда да започне отново.

Марселен Дюпра ропта още известно време, после остави хората да говорят.