Ромен Гари
Хвърчилата (33)

XXXIII

Все по-рядко говорех на Лила и по-рядко я виждах, криех я най-вече в очите на другите: такива бяха правилата на нелегалната дейност. От време на време залавяха някой от другарите ни — поел прекалено рискове и не съумял да скрие добре смисъла на живота си. Бях складирал в паметта си стотици адреси, които се променяха непрекъснато, кодове, съобщения, получени военни сведения, така че за Лила оставаше все по-малко място, налагаше й се да се посмести и да се задоволява с по-малко. Гласът й едва-едва стигаше до мен и в него долавях лек упрек, ако изобщо го чувах и не мислех за следващия ден, за срещите, за адресите, за предателствата, които винаги бяха възможни.

— Ако продължиш да ме забравяш, всичко ще свърши, Людо. Ще свърши. Колкото повече ме забравяш, толкова повече ще се превръщам само в спомен.

— Не те забравям. Крия те, това е всичко. Не забравям нито теб, нито Тад, нито Брюно. Би трябвало да го разбереш. Сега не е моментът да изтъкваш пред германците смисъла на своя живот. За това убиват.

— Толкова уверен в себе си, толкова спокоен си станал. Често се смееш, сякаш нищо не може да ми се случи.

— Колкото съм по-сигурен и спокоен, толкова по-малко вероятно е нещо да ти се случи.

— Какво знаеш ти? Ами ако съм мъртва?

Сърцето ми спира щом чуя този лукав шепот. Но това не е гласът на Лила. Това е само гласът на умората и съмнението. Никога не съм полагал такива усилия, за да запазя лудостта си.

Не съм забравил нито една хитрост, нито едно дребно лукавство. Нощем ставам, слагам да стопля вода и пълня ваната. Те мечтаят за една гореща баня там, в тяхната снежна гора, където студът е толкова силен, че всяка сутрин намират под дърветата върху снега телата на вкочанени врани.

— Ти наистина мислиш за всичко, Людо.

Тя е тук, под клепачите ми, потопена до брадичката в горещата вода.

— Тежко е, знаеш ли. Гладът, снегът… Аз, която изпитвам ужас от студа! Питам се още колко време ще издържим. Руснаците са напълно разбити. Никой не ни помага. Сами сме.

— Как е Тад?

— Шеф е на всички партизани в околността. Името му се е превърнало в легенда.

— А Брюно?

Тя се усмихва.

— Бедният! Ако само го беше видял с пушка в ръка… Издържа няколко месеца…

— За да бъде близо до теб.

— Сега е във Варшава, при своя учител по музика. Има пиано.

Една ръка ме хваща за рамото и ме разтърсва. Чичо стои пред мен в дъждовната сивота на деня.

— Скачай, Людо. Намерили са английски самолет близо до блатата на Гоан. Нямало е никой на борда. Екипажът вероятно се лута някъде в търсене на убежище. Трябва да се опитаме да ги намерим.

Още един месец, после още един. Реалността става все по-тежка, все по-неумолима: всички, които издаваха вестник „Светлина“ бяха задържани и никой от тях не се върна. Вече седмици откак не съм виждал Лила: дори отидох да се консултирам с доктор Гардио, за да видя дали нещо не е наред със сърцето ми. Не, нямаше му нищо.

Когато отчаянието ставаше непоносимо, когато силите ме напускаха и въображението слагаше оръжие, отивах при моя стар учител по френски в Клери. Живееше в къща с малка градина, сбутана между две дървета. Госпожа Пенде ни правеше чай и ни го сервираше в библиотеката. Съпругът й ме караше да седна и дълго ме наблюдаваше през пенснето си. Вероятно беше последният човек, който носеше сатен за подплата. Когато пишеше, все още си служеше със старата си писалка „Сержан“ от моето детство. Казваше ми, че някога в младостта си е мечтаел да стане романист, но добавяше, че единственото създание, което въображението му е сътворило, е неговата жена. Госпожа Пенде се смееше, вдигаше очи към небето и пълнеше чашите. Има възрастни жени, които с един жест, с една усмивка се превръщат в млади момичета. Аз не говорех. Не идвах, за да говоря, а да се успокоя; тази двойка, която не беше се разделяла никога, ме успокояваше — имах нужда от тази дълготрайност, от тази споделена старост, от това обещание. Къщата не се отопляваше и господин Пенде седеше зад бюрото си с палто на раменете, с шал, увит около врата и широкопола шапка на главата; госпожа Пенде носеше вехти рокли до глезените и прибираше назад снежнобелите си коси. Гледах ги и не можех да им се наситя, сякаш те вещаеха моето бъдеще. Мечтаех да остарея така с Лила и да достигна преклонна възраст. Цялото ми съмнение, тревога и безнадеждност се уталожваха при вида на тази щастлива двойка.

— Хората продължават да се присмиват на Амброаз Фльори и на неговите хвърчила — каза ми господин Пенде. — Това е добър знак. Комичното притежава едно голямо преимущество: то е сигурно място, където сериозното може да се подслони и да оцелее. Учудвам се, че Гестапо ви е оставило на мира.

— Те вече претърсваха и не успяха да намерят нищо.

Господин Пенде се усмихна.

— Нацистите никога няма да могат да решат този проблем. Никой не е сполучил в подобни претърсвания. Как е… твоята приятелка?

— Получихме няколко нови радиостанции и ни изпратиха инструктор. И оръжие. Само във фермата на Гамбие укрихме сто пистолета, гранати и взривоопасни устройства… Правя, каквото мога.

Господин Пенде кимна с глава, за да ми покаже, че разбира.

— Единственото, което ме кара да се страхувам за теб, Людовик Фльори, е това, което ви очаква. Вероятно аз вече няма да съм тук и това ще ми спести разочарованията. Когато се възстанови, Франция ще има нужда не само от въображението ни, но и от чистата измислица. Тогава младата жена, която си измислял с такава пламенност в продължение на три години, когато отново я срещнеш… Ще трябва да продължиш да я измисляш с всички сили. Със сигурност ще бъде много различна от онази, която си познавал… Нашите партизани, които очакват от Франция някакво изумително завръщане, често ще удавят в горчив смях разочарованието си…

— Не им достига любов — казах.

Господин Пенде смучеше празното си цигаре.

— Нищо, което не е било най-напред творение на въображението, не си струва да бъде изживяно, иначе морето би се превърнало просто в солена вода… Погледни мен, например, от петдесет години насам не съм спрял да измислям жена си. Дори не съм я оставил да остарее. Вероятно е пълна с недостатъци, които аз превърнах в качества. А аз в нейните очи съм необикновен мъж. Тя също нито за миг не е преставала да ме измисля. За петдесет години съвместен живот се научихме да не се виждаме, а да се създаваме и пресъздаваме с всеки изминат ден. Разбира се, човек винаги трябва да приема нещата такива, каквито са. Но това е, за да се научи по-добре да им извива врата. Цивилизацията между другото е само начин да извиеш врата на нещата такива, каквито са…

Година по-късно господин Пенде беше арестуван, депортиран и не се завърна никога; жена му също, макар че тя не беше депортирана. Често отивам да ги видя в малката им къщичка и те все така любезно ме посрещат, макар изглежда отдавна да не са там.