Ромен Гари
Хвърчилата (30)

XXX

„Кло Жоли“ просперираше, но в околността започваха да гледат с лошо око на Марселен Дюпра; упрекваха го, че прекалено добре служи на окупаторите; колкото до другарите ни, те искрено го мразеха. Познавах го по-добре и го защитавах, когато приятелите ми говореха за него като за подлизурко и колаборационист. Истината беше, че още от самото начало на окупацията, когато висшите немски офицери и целият парижки елит се тълпяха в „галериите“ и „ротондата“, Дюпра беше направил своя избор. Неговият ресторант остана това, което винаги е бил: едно от представителните места на Франция, а той, Марселен Дюпра, доказваше всеки ден на врага, че има неща, които не могат да бъдат унищожени. Но тъй като германците се чувстваха добре там и го покровителстваха, поведението му бе разбрано зле и осъдено строго. Бях присъствал на една сцена в Пти-Гри, където Дюпра се беше отбил да купи прахан и беше обвинен от господин Мазие, нотариуса, който му бе казал без задръжки:

— Би трябвало да се срамуваш, Дюпра. Цяла Франция яде ряпа, а ти угощаваш немеца с трюфел и гъши дроб. Знаеш ли как наричат в околността менюто на твоята „Кло Жоли“? Меню на срама!

Дюпра се вцепени. Във външния му вид винаги бе имало нещо военно — лице, което се вкаменяваше изведнъж, стиснати устни под малките мустачки, стоманеносин поглед.

— Върви по дяволите, Мазие. Франция наистина е загубена, ако сте толкова глупави и не разбирате какво се опитвам да направя.

— И какво точно правиш, мръснико?

Никога не бях чувал нотариус да държи такъв език.

— Работя за победата — кресна Дюпра.

— Каква победа? Тази на точеното тесто с миди Сен-Жак с подправки? На супата от омари „а ла брюноаз“ със зеленчуци? Тази на калкана, приготвен с топено сирене и сини сливи? Младежта на Франция, която гние в концлагери, ако успее да избегне разстрела… Пюре от калкан в масло с подправки! Салата от опашчици на речен рак! Последния четвъртък ти поднесе на окупатора омари и ориз с телешко, наденица и морски плодове с трюфел и писташ, пюре от бял дроб с боровинки…

Той извади кърпичката си и избърса устни. Мисля, че слюнката се стичаше в устата му.

Дюпра изчака. Наоколо имаше много хора: Жонт от пътното управление, собственикът Дюма и единият от братята Луберо, когото арестуваха няколко седмици по-късно.

— Сега ме слушай внимателно, кретен такъв — каза най-сетне Дюпра с глух глас. — Нашите политици ни предадоха, нашите генерали се оказаха скапаняци, но френската кухня ще бъде защитена докрай от тези, които са отговорни за нея. А за бъдещето…

Той ги срази с поглед.

— Не Германия, не Америка и не Англия ще спечелят войната. Нито Рузвелт, нито Чърчил, нито другият, който ни говори от Лондон. Войната ще бъде спечелена от Дюпра и неговата „Кло Жоли“, от Пик във Вапанс, от Поен във Виена, от Дюмен в Солио! Ето всичко, което имам да ви кажа, глупаци!

Никога не бях виждал толкова смаяни физиономии. Дюпра хвърли няколко монети върху тезгяха и сложи прахана в джоба си. Измери ги още веднъж с поглед и излезе.

Когато му разказах за случилото се, Амброаз Фльори поклати глава, за да покаже, че разбира.

— И той е полудял от нещастие.

Същата вечер камионетката от „Кло Жоли“ спря пред къщи. Дюпра идваше да дири подкрепа от най-добрия си приятел. Без да си разменят и дума, двамата сериозно се заеха с ябълковата ракия. Човекът, който седеше пред мен беше съвсем различен от мъжа, когото бях видял няколко часа преди това в „Пти-Гри“. Лицето на Марселен Дюпра беше бледо и посърнало, нямаше и следа от вироглавия му израз.

— Знаеш ли какво ми каза веднъж един от тези господа? Стана от масата и усмихнато ми заяви: „Herr Дюпра, немската армия и френската кухня заедно ще построят Европа! Германия ще бъде силата, а Франция — вкуса на тази Европа. Вие ще дадете на бъдеща Европа онова, което тя очаква от Франция и ние ще направим така, че цяла Франция да стане една голяма «Кло Жоли»! — И добави: Знаете ли какво направи немската армия, когато дойде до линията Мажино? Тя отмина! А знаете ли какво направи, когато дойде до «Кло Жоли»? Тя се спря! Ха, ха, ха!“. — И той избухна в смях.

За пръв път виждах сълзи в очите на Дюпра.

— Хайде, Марселен — каза кротко чичо — знам, че това са думи, които бият като камбана на умряло, но… ще имаме и такива!

Дюпра се съвзе. Погледът му отново доби обичайния сив железен цвят и дори блесна с някаква жестока ироничност.

— Изглежда, че в Америка и Англия все повтарят: „Франция вече не е същата!“. Е, добре, да дойдат в „Кло Жоли“, за да видят старата Франция!

— Ето така е по-добре — каза чичо и наля отново чашата му.

Сега и двамата се усмихваха.

— Защото аз — каза Дюпра — не съм от онези, които стенат: „Какво ни очаква…“. Аз знам: винаги ще има Франция в пътеводителя „Мишлен“!

Наложи се чичо да го заведе у тях. Мисля, че именно този ден аз разбрах отчаянието, гнева, но също и верността на Марселен Дюпра — тази чисто нормандска смесица от находчивост и скрит огън, същият, за който той някога ми бе казал, че е „прадядо на всички нас“. Във всеки случай, когато стана дума за това огънят да изгори именно „Кло Жоли“ през март 1942, когато около масата на окупатора се бяха събрали всички колаборационисти, заемащи високо обществено положение, аз решително се противопоставих.

Бяхме петима на това събрание; господин Пенде, когото дълго увещавах, ми бе обещал да направи всичко възможно, за да успокои тези луди глави. Там беше Гедар, който вече набелязваше местата за нелегално кацане на запад; Жомбе, агресивен и нервен, сякаш предчувстващ трагичния си край; Сенешал, начален учител в Кан и Вижие, дошъл от Париж да разследва „случая Дюпра“ с местните ръководители и след това да вземе съответното решение. Бяхме събрани в къщата на Гедар, на втория етаж от другата страна на пътя, точно срещу ресторанта. Мерцедесите на генералите, черните ситроени на Гестапо и френските им колеги вече се подреждаха пред странноприемницата. Жомбе стоеше на прозореца, повдигнал леко пердето.

— Това не може да се търпи повече — повтаряше той. — Вече две години Дюпра демонстрира сервилност и разврат, които са непоносими. Този кашавар надминава себе си, за да очарова немците и предателите… — Той отиде до масата и разгърна „досието“ на Дюпра. Доказателствата за съюзничество с врага, както казваха тогава.

— Чуйте това…

Нямаше нужда да слушаме. Знаехме „доказателствата“ наизуст. Гювеч от змиорка с изумруден сос, поднесен на Ото Абец, посланик на Хитлер в Париж и неговите приятели. Лакомство — фантазия „Марселен Дюпра“, поднесено на Фернан дьо Бринон, посланик на Виши в Париж, разстрелян през 1945. Точени кори с раци и мъничко аспержи, пюре от бял дроб с боровинки, поднесени лично на Лавал и придружените му от Виши. Ястие от варено говеждо „Стара Франция“, поднесено на Грюбер и френските му помощници от Гестапо и още двайсет или трийсет от най-вкусните гозби на „най-добрия майстор на Франция“, на които генерал Фон Тиле, новият командващ на немската армия в Нормандия, като победител, бе имал удоволствието да се наслаждава в продължение на една седмица през последния месец. Дори само списъкът на вината бе достатъчно свидетелство за нетърпението на Дюпра да предложи на окупатора най-доброто, което френската земя е родила.

— Но не, чуйте ме — викаше Жомбе. — Той можеше поне да скрие бутилките с най-хубавото си вино и да ги запази за съюзниците, когато ще бъдат тук! Но не, той даде всичко… продаде всичко! От шато-марго 1928 до шато-латур 1934 и дори шато-икем 1921!

Сенешал седеше на леглото и галеше ловджийското си куче. Беше рус, мускулест мъж. Опитвам се винаги да си спомня нещо повече от цвета на косата на този, от когото няколко месеца по-късно не остана нищо.

— Преди осем дни срещнах Дюпра — каза той. — Връщаше се от обиколка из фермите: таратайката му беше натъпкана с пакети. Имаше синина под окото. „Хулигани“ — процеди. „Слушайте, господин Дюпра, това не са хулигани и вие го знаете добре. Нямате ли малко срам?“ Той стисна зъби. „И ти ли, малкия? Мислех, че си истински французин.“ „И какво значи днес истински французин според вас?“ „Е, добре, ще ти кажа, тъй като очевидно ти не знаеш. Между другото, това не ме учудва. Забравили сте даже историята си! Един добър французин във времената, в които живеем, е този, който устоява.“ Бях смаян. Той седеше там, на волана на своята камионетка, с доставен от окупатора бензин, с най-добрите плодове на френската земя, предназначени за немците и ми говореше за тези, които „устояват“. „И какво значи да устояваш според вас?“ „Това е този, който не отстъпва, който не свежда глава и остава верен на всичко, което Франция е направила… Ето това!“ И той ми показа ръцете си. „Дядо ми и баща ми са работили за изтънчената френска кухня, а изтънчената френска кухня не е падала в прахта, не е познала поражението и няма да го познае никога, поне докато има един Дюпра, за да я защитава срещу германците, срещу американците и срещу когото и да било! Знам какво мислят за мен, достатъчно съм слушал за това. Че се прегъвам от четири, за да доставя удоволствие на немците. По дяволите! Кажи ми, свещеникът от Парижката Света Богородица пречи ли на немците да коленичат? След двайсет, трийсет години Франция ще разбере, че именно Пик, Дюмен, Дюпра и още неколцина са спасили най-важното. Един ден цяла Франция ще дойде на поклонение тук и имената на големите готвачи ще понесат по четирите краища на света посланието за величието на нашата страна! Един ден, хлапе, независимо дали Германия, Америка или Русия ще спечелят войната, нашата страна ще затъне в такава кал, че за да намери отново себе си, ще е нужен пътеводителят «Мишлен», но и това няма да е достатъчно! Ще видиш тогава пътеводители, аз ти го казвам!“

Сенешал млъкна.

— Това е един отчаян човек — казах аз. — Не бива да забравяме, че е от поколението, преживяло Първата световна война.

Той ми се усмихна.

— Нещо като твоя чичо с неговите хвърчила.

— Мисля, че той не се интересува от света — каза Вижие. — И че се посвещава телом и духом на любовта към своята професия и горчивия смях.

Господин Пенде изглеждаше затруднен.

— Дюпра има една определена идея за Франция — каза той.

— Какво? — извика Жомбе. — Вие ли казвате това, господин Пенде?

— Успокойте се, приятелю, все пак можем да обсъдим една хипотеза.

Чакахме.

— А ако Дюпра е ясновидец? — каза господин Пенде кротко. — Ако вижда надалеч? Ако наистина вижда бъдещето?

— Не разбирам — изръмжа Жомбе.

— Може би от всички нас Дюпра вижда бъдещето на страната най-ясно и когато всички бъдем избити, а германците — победени, всичко това може би ще свърши в една… кулинарна слава. Въпросът може да бъде поставен по следния начин: кой тук е готов да бъде убит, та Франция да се превърне в „Кло Жоли“ на Европа?

— Дюпра — казах аз.

— От любов или от омраза? — попита Гедар.

— Изглежда едното и другото вървят заедно — казах. — Но който обича, не жали пръчката си и така нататък. Мисля, че ако той можеше отново да се върне в окопите на Първата световна с пушка в ръка, щеше да ни накара да разберем какво му тежи на сърцето.

— Елате да видите — каза Жомбе.

Отидохме до прозореца. Четири лица — три младежки и едно старческо. Пердетата бяха от лек памук на розови и жълти цветя.

Господата напускаха странноприемницата.

Там бяха шефът на Гестапо Грюбер, двама негови френски колеги, Марл и Дение, и група летци, измежду които разпознах Ханс.

— Една бомба вътре — каза Жомбе — и „Кло Жоли“ ще стане на прах.

— Подобен атентат би струвал прекалено скъпо на населението — казах.

Чувствах се зле. Разбирах добре Марселен Дюпра — тази смесица от отчаяние, искреност и престореност, от хитрина и вярност към едно призвание, което превъзхождаше незначителните неща. Не се и съмнявах, че в неговия гняв от несправедливото отношение към един ветеран от Първата световна война висшата френска кухня беше станала за него последно бойно поле. Решителната му слепота беше само друг начин да се гледа на нещата и му позволяваше да се залови за нещо, за да не рухне. Естествено не можех да объркам една катедрала с пастет, но, израснал сред хвърчилата на този „смахнат Фльори“ очевидно изпитвах нежност към всичко, което помага на един мъж да даде най-доброто от себе си.

— Знам, че това ви се вижда безразсъдно, но не забравяйте, че името Дюпра е име на вече три поколения готвачи, без да броим Марселен. Бил е дълбоко травматизиран от поражението, от рухването на всичко, в което е вярвал и затова се е отдал с душа и тяло на онова, което е останало.

— Да, рагуто от пилешко месо в сос „Педок“ — извика Жомбе. — Ти се подиграваш с нас, Фльори.

Имах готов план и вече го бях споделил със Сенешал.

— Вместо да разрушаваме „Кло Жоли“, трябва да я използваме. На масата, пред чаша вино, германците говорят много и свободно. Трябва да поставим в ресторанта някой, който знае немски, за да ни информира. Именно това иска Лондон от нас — сведения, а не пожари.

Изтъкнах също риска от репресивни мерки срещу населението и го убедих да отложи акцията. Но знаех, че рано или късно, ако не успеех да докажа на другарите, че Дюпра може да ни бъде полезен, „Кло Жоли“ ще да изгори.