Ромен Гари
Хвърчилата (29)

XXIX

Ще построим нашата къща веднага след края на войната, но още не знам откъде ще намеря пари. Не искам да мисля за това. Човек трябва да се пази от прекалената трезвост и прекаления разум: иначе би пропуснал най-хубавите страници от живота. Сам свърших цялата работа, без да чакам, материалите не струваха повече от едно хвърчило. Имаме куче, но още не сме му дали име. Човек винаги трябва да пази и нещо за бъдещето. Отказах да се подготвя за конкурса във висшите училища, избрах професията на начален учител от вярност към старото „задължително държавно образование“, макар че когато чета по стените имената на разстреляните заложници не съм сигурен дали то е достойно за толкова жертви. Когато ми се случи да изпитам страх, къщата се превръща в мое убежище; тя е скрита от погледите; единствено аз знам пътя дотам; построих я на мястото на нашата първа среща; сега не е сезонът на дивите ягоди, но в крайна сметка човек не живее само със спомените от детството. Често се прибирам в нея изтощен от умора, след дни на скитане из полята и нервно напрежение и тогава са ми нужни много усилия, за да стигна дотам. Понякога не е достатъчно да затвориш очи. Колкото повече победи печелят немците в Русия, толкова по-трудно ми е да превъзмогвам моята слабост и може би не е сега моментът да строя упорито по цели нощи къща за едно бъдеще, което с всеки изминал ден се отдалечава. Лила трябва да ми прости тези мигове на здравомислие: тя изцяло зависи от онова, което наричат моя „заблуда“ в „Кло Жоли“. Дори чичо е обезпокоен от нелегалните ми занимания. Съвсем сериозно се питам дали не е остарял, тъй като казват, че с напредването на възрастта мъдростта ни обсебва. Но не: той само ме съветва да съм по-предпазлив. Вярно е, че рискувам прекалено, но все по-често ни спускат оръжие с парашути и трябва да го поемаме, да го укриваме на сигурно място и да се научим да го използваме.

Често намирам къщата празна. Нормално е, че Лила не ме чака: не знаем много за полското съпротивително движение и партизанските групи, които се крият в гората, но аз подозирам, че реалността там трябва да е още по-бдителна, по-гнусна и по-тежка за преодоляване, отколкото при нас. Казват, че тя наброява в своя актив вече милиони убити.

В най-лошите мигове на отчаяние и умора Лила почти винаги ми идва на помощ. Стига ми да видя изтощеното й лице и бледите й устни, за да си припомня, че става дума за една и съща битка, за едно и също безразсъдно усилие от единия до другия край на Европа.

— Чаках те по цели нощи. Ти не дойде.

— Понесохме тежки загуби, трябваше да проникнем още по-надълбоко в гората. Трябваше да се грижим за ранените, а нямахме почти никакви лекарства. Нямах време да мисля за теб.

— Да, разбрах го, иди си.

Тя носи тежък войнишки шинел с червения кръст на медицинска сестра и носилка: накарах я да запази дългите си коси и баретата си от времето на щастливите ни дни.

— А тук как е?

— Приведени глави и примиренчество. Но започваме да се раздвижваме.

— Внимавай, ще те заловят.

— Не се тревожи, нищо няма да ти се случи.

— А ако те убият?

— Е, тогава някой друг ще те обича и толкова.

— Кой? Ханс?

Мълча. Тя все още изпитва удоволствие да ме дразни.

— Още колко време, Людо?

— Не знам. Нали си спомняш оня стар израз, че „човек се храни с надежда“, но започвам да си мисля, че именно надеждата се храни с нас.

Миговете, в които се събуждаме са най-сладки: едно топло легло винаги напомня малко на жена. Удължавам ги, доколкото мога. Но денят идва и носи бремето на реалността — известията, които трябва да бъдат предадени, контактите, които трябва да бъдат установени. Чувам как подът скърца, гледам как Лила се облича, разхожда се насам-натам под клепачите ми, слиза в кухнята, пали огъня, слага да топли вода, а аз се смея при мисълта, че момичето, което никога в живота си не бе вършило подобна работа се научи така бързо да върти къщата.

Чичо ругаеше:

— Само още двама души живеят като теб единствено със спомените и това са Дьо Гол в Лондон и Дюпра в „Кло Жоли“.

Той се усмихваше.

— Питам се кой от двамата ще спечели.