Ромен Гари
Хвърчилата (28)

XXVIII

Можех да ходя навсякъде из района; немците не ме подозираха, защото знаеха, че съм изгубил разсъдъка си, но дори и да беше така, това не ме правеше по-малко опасен и би трябвало да ме разстрелят незабавно. Бях складирал в главата си стотици имена, адреси на „пощенски кутии“, които се променяха непрекъснато и никога не носех със себе си дори късче хартия.

Една сутрин, след като бях прекарал нощта по пътищата, спрях да си поема дъх в „Телем“. На съседната маса един мъж четеше вестник. Не виждах лицето му, нищо, освен заглавието на първа страница: Червената армия разбита. Собственикът, господин Рубо, дойде и остави пред „бедния Людо“ две чаши бяло вино, едната за мен, другата — за да ми достави удоволствие. В нашия край вече бяха свикнали с моята мания и не пропускаха случай да кажат на новодошлите, че съм по-смахнат и от чичо си, прочутия селски раздавач с неговите хвърчила. Моят съсед остави вестника и аз познах стария си учител по френски, господин Пенде. Не бях го виждал от прогимназията. Чертите му, върху които годините бяха оставили своя отпечатък, не бяха изгубили нищо от своята образцова строгост, с която някога бе преследвал правописните грешки в тетрадките ни. Същото пенсне и същата брадичка като някога украсяваха лицето му. Господин Пенде винаги бе имал и все още имаше малко царствен вид, особено откакто се беше прославил с рубриката си „Кръстословици“, която водеше в „Газет“ от четирийсет години. Станах от мястото си.

— Добър ден, Фльори, добър ден. Позволете ми да изразя почитанията си към…

Той се повдигна лекичко и се поклони пред празния стол. Барманът Брико, който бършеше чашите зад бара, спря слисан, после продължи да бърше. Простоват човечец, който никога не бе проявявал и капка въображение в живота си и когото съвсем неоправдано и ненужно есесовците убиха след дебаркирането, когато хукнаха да бягат.

— Поздравявам свещената лудост — каза господин Пенде. — Вашата, тази на вашия чичо Амброаз и на всички млади французи, които запазиха паметта си и си изгубиха ума. Щастлив съм да видя, че мнозина са запомнили от нашето старо задължително обществено образование онова, което си е заслужавало.

Той се усмихна лекичко.

— Изразът „да съхраниш благоразумието си“ може да се тълкува по два начина. Някога ви дадох упражнение на тази тема, струва ми се. Упражнение именно по френски.

— Много добре си спомням, господин Пенде. Да съхраниш благоразумието си: да действаш според правилата, разумно. Или обратното: да съхраниш смисъла на живота си.

Моят стар учител изглеждаше много доволен. Той отдавна беше в пенсия, беше се сбръчкал и царственият му вид изглеждаше малко съсипан, но той винаги си е бил млад по един друг начин, който позволява дори на един учител на седемдесет да излезе от релсите.

— Да, да — каза той, без да уточни за какво точно се отнася одобрението му.

Кучето на собственика, Лорнет, един фокстериер с две големи черни петна около очите, дойде и подаде лапа на господин Пенде. Господин Пенде го погали.

— Нужно е много въображение — каза. — Много. Погледнете руснаците: според този вестник вече са изгубили войната, но те очевидно имат достатъчно въображение да не го забележат.

Той стана.

— Много добре, ученик Фльори. Да запазиш смисъла на живота си понякога означава точно обратното на това да бъдеш благоразумен. Поставям ви много добра оценка. Елате някой ден да се видим и не се бавете много. Келнер!

Остави двайсет су на масата, свали пенснето си и грижливо го прибра в джобчето на жилетката, пришито с лентичка черен велур. Поклони се още веднъж пред празния стол, сложи шапката си и се отдалечи с малко скована походка, сякаш коленете му не му служеха добре. От май 1941 до юли 1942 той пишеше голяма част от нелегалната „литература“, разпространявана в Нормандия. Беше арестуван през 1944, в навечерието на освобождението, тъй като прекалено се бе доверил на своите „кръстословици“, които излизаха два пъти седмично на четвърта страница на „Газет“ и даваха информация на участниците в съпротивата на запад, но чийто ключ беше издаден на Гестапо от един другар след няколко изтръгнати нокътя.

Една сутрин Клери осъмна с позиви по стените, които пишеха за „вечната Франция“ с онази нова и неочаквана власт на изтърканите фрази, които изведнъж се променят и излизат преобразени из проядената си от молци кожа; подозренията паднаха върху Амброаз Фльори. Бях учуден от този неочакван нюх на специалистите по земното налягане, които знаеха, че всяко нещо, хвърлено във въздуха — дори да става дума за хвърчило — все пак пада на земята, каквато и да е силата на надеждата, но все пак отдадоха нужното уважение на един стар наивник, когото виждаха често в нивите, заобиколен от деца, с очи вдигнати към някое от тези „гнама“, на които бяха забранили да се вдигат повече от петнайсет метра над земята.

Новината за подозрението, което тегнеше върху чичо, ни бе донесена от сина на нашите съседи Кайо, който нахълта една ранна сутрин в ателието. Жано Кайо беше рус като житото и беше запъхтян повече от вълнение, отколкото от тичането.

— Те идват!

По този начин той най-напред доказа приятелството си, а после нормандската си предпазливост, тъй като изхвръкна навън и изчезна с бързината на изплашен заек.

„Те“ бяха кметът на Клери, господин Плантие, и секретарят на кметството Жабо, когото господин Плантие помоли да остане навън, вероятно за да няма доверено лице за свидетел, тъй като човек не бива да се осланя на доверието. Той влезе, бършейки чело с една голяма кърпа на червени квадрати — след първите саботажи официалните лица се потяха много — и седна на пейката с велуреното си сако с цвят на пикня и гамашите си, без дори да поздрави, очевидно в лошо настроение.

— Ти ли си, Фльори, или не?

— Да, аз съм — отвърна чичо, тъй като се гордееше с името си. — Фльори от десет и повече поколения насам.

— Не се прави на ударен. За такива неща разстрелват, може би не го знаеш?

— Но какво съм направил?

— Намерили са позивите. Истинско дело на лудостта, друга дума не може да се употреби. Трябва да си луд, за да се опълчиш срещу немската мощ. Навсякъде мълвят: единствено тези луди Фльори са способни да извършат това. Младият подпали къщата, където трябваше да се настани Генералният щаб на немците — не отричай, говедо! — а старецът прекарва времето си да изпраща прокламации в небето.

— Какви прокламации, дявол да те вземе? — учуди се чичо с думи, които звучаха почти нежно след Марна и Вердюн.

— Твоите глупави хвърчила и позивите са от един дол дренки — изкрещя господин кметът под въздействието на онази схватливост, която вероятно идваше повече от сърцето, отколкото от главата. — Твоят Клемансо оня ден, хлапетата ми са го видели. А това, това какво е?

Той посочи Зола с обвинителен жест.

— Сега ли е моментът Зола да излети в небето? Защо не Драйфус? Старче, има детинщини, които могат да те изправят пред взвода за разстрел!

— Ние нямаме пръст в саботажите, за които се говори, а моите хвърчила още по-малко. Чаша вино? Измисляте си разни неща.

— Аз ли? — изрева Плантие. — Аз ли си измислям?

Чичо му наля вино.

— Никой не е застрахован срещу въображението, господин кмете. Щом веднъж поискате да видите как Дьо Гол се издига и трепти там горе… Никой не е застрахован срещу лудостта, дори вие.

— Какво значи това — дори аз? Мислиш, че не искам да видя как германците си отиват?

— Е, надявам се не сте от ония, които слушат радио Лондон всяка вечер!

Плантие го изгледа мрачно.

— Не е твоя работа да знаеш какво слушам и какво не слушам!

Той стана. Потеше се още, заради теглото.

— Запомни добре, че всички биха се почувствали спокойни, ако се докаже, че позивите са дело на лудите. Ако ставаше дума за разумни хора, никой не би имал и минута покой. В името на общия интерес би трябвало да те оставя да те приберат. Не знам какво ме въздържа.

— Може би това, че идвахте тук да играете с моите хвърчила, когато бяхте малък. Спомняте ли си?

Плантие въздъхна.

— Сигурно е това.

Той хвърли наоколо подозрителен поглед. Хвърчилата от „историческата серия“, изобразяващи кралете на Франция, висяха на гредите с клюмнали глави и имаха тъжен вид. Плантие посочи едно с пръст.

— Този там кой е?

— Крал Дагобер. Той не е размирник.

— Да. Иди, че разбери днес кой е размирник и кой не е.

Той пристъпи към вратата.

— Почисти добре, Фльори. Те ще дойдат и ако намерят един-единствен позив…

„Те“ не намериха позиви. Не им дойде наум да ги търсят скрити вътре в кралете на Франция. Не намериха нищо и от забранената преса. Тя бе на дъното на ямата, изкопана под купчината тор. Разровиха торта с една вила и тъй като всичко изглеждаше наред, не търсиха повече.

Немските войници идваха често да си поръчват „гнама“ за подарък на своите деца. Някои от хвърчилата не само изпращаха сигнали на участниците в съпротивата, формулирани в горещи думи от господин Пенде, но също ги информираха за позициите на немските войски и крайбрежните батареи. Трябваше да внимаваме да не се объркат хвърчилата, направени за продан, с другите.

Съседите ни Кайо добре знаеха за дейността ни и Жано Кайо често ни служеше за куриер. Колкото до семейство Маняр, често се питах дали те изобщо бяха забелязали, че Франция е окупирана. Към немците те се отнасяха така, както и към останалата част от света: не ги забелязваха. Никой никога не ги беше видял да проявяват какъвто и да било интерес към това, което се случва около тях.

— Но те все още правят най-доброто масло в областта — казваше Марселен Дюпра с одобрение.

Собственикът на „Кло Жоли“ ни препоръча на новата си клиентела и ние бяхме посетени дори от прочутия немски пилот, генерал Милх.

Наш най-чест гост в Мот беше кметът на Клери. Той сядаше на някоя от пейките в ателието и мрачно и недоверчиво наблюдаваше как чичо дава тяло и криле на наивните картинки, които децата му изпращаха; после си тръгваше. Един ден той извика чичо настрана.

— Амброаз, ще направиш някоя беля. Чувствам, че ще се случи. Къде го криеш?

— Кого?

— Хайде, хайде, не се прави на глупак. Сигурен съм, че го криеш някъде и някой ден ще го пуснеш да излети, а тогава ще те приберат, от мен да го знаеш.

— Не знам за какво говорите.

— Направил си един Дьо Гол, знам, очаквах го. В деня, в който ще го пуснеш в небето, за да се позабавляваш, знаеш ли какво те очаква?

Най-напред чичо не каза нищо, но виждах, че беше трогнат. В такива случаи очите му излъчваха особена доброта. Той приседна до кмета.

— Хайде, не мисли непрекъснато за това, защото някой ден, без дори да се усетиш, ще започнеш да викаш: Да живее Дьо Гол! от балкона на кметството. И не прави такава физиономия…

Смехът потъна в големите му мустаци.

— Няма да те издам!

— Да ме издадеш за какво? — извика Плантие.

— Няма да кажа на немците, че криеш Дьо Гол у дома си.

Господин Плантие не каза нищо и гледаше в краката си. После си отиде и не дойде повече. Издържа още няколко месеца и през април 1942 успя да достигне Англия с рибарска лодка.

Страната започна да се променя. Присъствието на невидимото ставаше все по-силно. „Разумни“ и „здравомислещи“ хора рискуваха живота си, укривайки свалени английски пилоти и агенти на Свободна Франция, спуснати с парашути от Лондон. „Трезви“ хора — буржоа, работници и селяни, които трудно можеха да бъдат упрекнати в преследване на синевата — отпечатваха и разпространяваха вестници, в които думата „безсмъртие“ се срещаше често, макар че точно тези, които му се осланяха, умираха първи.