Ромен Гари
Хвърчилата (20)

XX

В единайсет без петнайсет слязох.

Оръжейната зала имаше нисък таван, но беше дълга петдесет и широка десет метра. На места изпод гипса се подаваха тухлите. Под свода, съвсем не на място, имаше венециански полилей, осакатен от едната страна, където няколко от висулките се бяха изгубили. Подът беше покрит с голям изтрит килим от Карпатите. Стените бяха окичени с оръжия, търнокопи и саби.

Ханс ме чакаше на другия край на залата. Беше облечен в бяла риза и панталон от смокинг. Между пръстите му гореше цигара: той носеше винаги със себе си метална кръгла кутия с английски цигари, на която беше изобразен брадат моряк. Беше прекалено спокоен. Очевидно знае, казах си, че никога не съм държал сабя в ръка. Самият той, като истински прусак, се занимаваше с фехтовка от детските си години.

Свалих сакото си и го оставих да падне на пода. Гледах стените. Не знаех какво оръжие да избера: един стар нормандски бастун би свършил най-добра работа. Накрая взех това, което беше най-близо до мен: една стара полска szabelka — извита по турски сабя. Ханс остави кутията „Плейърс“ върху килима и отиде да угаси цигарата си в ъгъла. Бях застанал под полилея и чаках, докато той сваляше другата сабя от стената.

Както често се случва, когато се намираш лице в лице с човек, когото дълго си мразил и на когото хиляди пъти си отмъщавал във въображението си, гневът ми беше понамалял. Реалното присъствие на врага носи винаги малко разочарование в сравнение с представата, която сме си изградили за него. Изведнъж разбрах какво ме смущаваше и ме караше да се парализирам: далечната му прилика с Лила. Същата бледост, цветът на кожата, сходството в чертите. Разбрах, че ако не действам веднага, ще изгубя един враг. Трябваше бързо да съживя огъня.

— Само един нацист може да скалъпи подобна низост — подхвърлих. — Не искаш да приемеш факта, че тя ме обича. Не искаш да разбереш, че това е за цял живот, тя и аз. И като всички нацисти, имаш нужда от твоя евреин. Взел си вещите и си ги сложил в моя шкаф. Но сметките ти са криви. Дори да бях мошеник, Лила пак щеше да ме обича. Не знаеш какво е да обичаш истински някого. Който обича, не прощава нищо и въпреки това прощава всичко.

Нямаше как тогава да ми дойде наум, че ако бях с две години по-стар, щях да кажа същото и за Франция.

Вдигнах оръжието си. Смътно знаех, че трябва да изнеса напред единия си крак, както бях виждал да правят в „Палячото“, в киното на Гродек. Ханс ме наблюдаваше с интерес. Той гледаше десния ми крак, който бях изнесъл напред, сабята, която бях вдигнал като дърварска секира над главата си. Той не беше вдигнал оръжието си. Присвих колене и направих няколко подскока на място. Почувствах, че вероятно приличам на жаба. Ханс хапеше устните си и аз разбрах, че се мъчи да не се разсмее. Тогава нададох нечленоразделен вик и се нахвърлих върху него. Бях стъписан, когато видях бликналата на лявата му буза кръв. Той не беше помръднал, така и не беше повдигал сабята си. Бавно отпуснах ръка. Кръвта по лицето на Ханс течеше все по-обилно и напояваше ризата. Първата ясна мисъл, която се мярна в ума ми бе, че бях действал против всички правила на дуела. Това че се превърнах в глупак в собствените си очи ме разгневи още повече и аз още веднъж вдигнах сабята си, крещейки отчаяно:

— Пикая върху всички ви!

В същия миг и Ханс вдигна своята сабя и само след секунди моята szabelka беше изтръгната от ръката ми и полетя във въздуха. Ханс свали оръжието си и ме погледна със смръщени вежди и стиснати зъби, без да обръща никакво внимание на кръвта, която бликаше от лицето му.

— Тъпак! — каза той. — Задръстен тъпак!

Той запокити сабята си срещу стената и ми обърна гръб.

Върху килима имаше кръв.

Ханс прибра кутията си „Плейърс“ и извади цигара.

— Сгреши, че избърза — каза ми. — Във всеки случай доскоро.

Останах сам. Гледах глупаво петната кръв в краката си. Бях излял цялото си негодувание и злоба, но на тяхно място беше дошло безпокойство, от което не успявах да се освободя. В държанието на Ханс имаше достойнство, което ме потискаше.

Едва на другия ден разбрах причината за моето смущение. Бяха хванали Марек с откраднатите вещи. Той беше направил признания. Бил се възползвал от присъствието на по-малко почтени в неговите очи гости, като ясновидката и писателя, за да ограби кухнята и малкия салон на госпожа Броницка. Обезпокоен от един прислужник, който беше влязъл в спалнята, той бе скрил кутията в моя шкаф, за да дойде да я вземе по-късно. Моето присъствие обаче му беше попречило и чак по време на вечерята той бе успял да прибере плячката си.

Беше осем часа сутринта, когато Брюно ми съобщи тези новини по време на закуската. Такъв студ прониза тялото ми, че забравих чайника, който държах в ръка, така че чашата преля върху покривката. Станах и напуснах масата под учудения поглед на Брюно. Никога дотогава не бях изпитвал такава омраза и човека, когото мразех толкова силно, бях аз. Въобразявайки си, че съм станал жертва на подъл замисъл, самият аз бях постъпил позорно. Въпреки това и дума не можеше да става да отида при Ханс и да му поднеса извиненията си. Предпочитах да се примиря с моята посредственост, отколкото да се унижа пред тях.

Не слязох на обяд и към четири следобед започнах да си събирам багажа. Вече почти съжалявах, че не бях откраднал аз вещите и не бях разобличен публично като крадец, защото това щеше да бъде агресивен и почти триумфален начин да скъсам със средата, която ми беше чужда.

Излязох от стаята си едва късно следобед, за да уредя въпроса със заминаването. Не исках да виждам никого и на никого да благодаря, нито дори да се сбогувам. Но в коридора се сблъсках с Тад; той ме попита какво правя там с куфар в ръка. Осведоми ме, че Ханс е пострадал по време на една нощна разходка; в безлунната нощ един клон беше разкъсал бузата му, но, все пак, какво по дяволите правех аз там с куфар в ръка? Обясних му, че искам да ме закарат до гарата; в двайсет и един и десет имаше влак за Варшава; време беше да се прибирам във Франция; ако войната избухнеше, не исках да рискувам да бъда разделен от родината си. Точно в този момент видях Ханс да приближава бавно към нас от другия край на коридора, с вечната си кутия английски цигари в ръка; превръзка покриваше лявата му буза.

Той спря до нас, блед, но странно спокоен и хвърли поглед към куфара, който държах в ръка.

— Аз заминавам тази нощ — каза; завъртя се на петите си и се отдалечи.