Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Cerfs-Volants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Хвърчилата

Преводач: Росица Алексова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Весела Люцканова

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Андрей Манолов

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-55-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10739

История

  1. — Добавяне

II

Фермата ни е била построена малко след онова, което още по времето на моите деди са наричали „събитията“. Когато един ден полюбопитствах да узная кои са въпросните събития, чичо ми обясни, че става дума за революцията от 1789. Така разбрах, че нашите имат дълготрайна памет.

— Е, не знам дали това е плод на общозадължителното образование, но всички от фамилията Фльори са имали учудваща историческа памет. Мисля, че никой от нашите никога не е забравял каквото и да било. Някога прадядо ми ни караше да рецитираме Декларацията за правата на човека. Научих я така, че я помня и днес.

По онова време — току-що бях навършил 10 години — аз разбрах, че моята собствена памет, макар и да нямаше още този исторически характер, бе за моя учител в училище, господин Ербие, бас — изпълнител в хора на Клери, обект на учудване и дори на безпокойство. Лекотата, с която запомнях всичко, с която рецитирах наизуст след едно или две прочитания по няколко страници от учебника, както и моята склонност към смятането наум за него бе по-скоро доказателство за някакво увреждане на мозъка, отколкото изключително качество на добър ученик. Той се отнасяше с подозрение към онова, което не наричаше никога „дарба“, а „предразположение“ — зловещите нотки, с които произнасяше тази дума ме караха да се чувствам виновен — към болестта на моя чичо, вероятно наследствена, лудостта. Думите, които най-често чувах от устата на господин Ербие, бяха: „Мярката преди всичко“ — и като произнасяше това предупреждение, той спираше погледа си върху мен. Моите „предразположения“ се проявяваха по очевиден начин. Веднъж бях изпортен от един съученик, че съм спечелил облог и съм изкарал тлъста сума, рецитирайки наизуст 10 страници от разписанието на влаковете. Узнах, че след този случай господин Ербие ме бе назовал с израза „малкото чудовище“. Усложнявах още повече положението си като се отдавах на упражнения в извличане на квадратен корен наум и мигновено умножение на върволици числа. Господин Ербие дойде у дома, говори дълго на моя настойник и го посъветва да ме изпрати в Париж, за да бъда прегледан от специалист. С ухо, залепено за вратата, аз не пропуснах нищо от разговора.

— Това не са нормални способности, Амброаз. Има случаи на учудващо надарени деца, станали впоследствие малоумни. Излагат ги на показ по сцените на мюзикхоловете. Една част от техния мозък се развива извънредно, но във всичко останало са абсолютни кретени. Със сегашните си възможности Людовик би могъл да изкара конкурса в Политехническото училище.

— Наистина любопитно — каза чичо. — Всички от фамилията ни са били надарени по-скоро с историческа памет. Един от нашите дори е бил разстрелян по време на Комуната.

— Не виждам връзката.

— Още един, който си спомняше.

— Който си спомняше какво?

Чичо замълча.

— Вероятно всичко — каза той накрая.

— Нали не искате да кажете, че вашият прадядо е бил разстрелян заради прекомерната си памет?

— Точно това казвам. Вероятно прекалено добре е помнел всичко, което френският народ е изтърпял през вековете.

— Амброаз, вие сте познат в околността, извинете ме, че ви го казвам, като особняк. Но аз не съм дошъл да ви говоря за вашите хвърчила.

— Е да, какво, аз също съм един малоумник.

— Идвам само да ви предупредя, че малкият Людовик има умствени способности, които не съответстват на неговата възраст, нито пък на каквато и да било възраст. Той може да рецитира наизуст разписанието на влаковете. Десет страници! Умножи наум четиринайсетцифрено число с друго, също толкова голямо.

— Да, очевидно при него паметта се изразява в цифри. Не изглежда да е засегнат от историческата памет. Може би това ще му спести разстрела следващия път.

— Следващия път?

— Знам ли! Винаги има следващ път.

— Но вие трябва да го накарате да се прегледа!

— Чуйте, Ербие, започвате да ме отегчавате. Ако моят племенник не може да бъде наречен нормален, следователно той е кретен. Довиждане и благодаря за посещението. Разбирам, че го правите от добри чувства. Кажете ми, толкова ли е надарен по история, колкото и в смятането?

— Пак ви казвам, Амброаз, не можем да говорим за дарба. Нито дори за интелигентност. Интелигентността предполага разсъдливост. А той не разсъждава нито по-добре, нито по-зле от другите хлапета на неговата възраст. Колкото до историята на Франция, способен е да я изрецитира от А до Z.

Настъпи продължителна тишина, после чух чичо да крещи:

— До Z? Какво Z? Вече се има някакво Z предвид?

Господин Ербие не можа да отговори. След поражението от 1940 година, когато едно Z се появи на хоризонта, аз си припомних този разговор.

Единственият, който не изглеждаше ни най-малко притеснен от моите склонности, беше моят учител по френски, господин Пенде. Видях го ядосан само веднъж, когато, рецитирайки „Конквистадорите“, в желанието да надскоча себе си започнах да рецитирам поемата отзад напред. Господин Пенде ме прекъсна, заплашвайки ме с пръст:

— Малки Людовик, не знам дали по този начин се подготвяш за онова, което ни чака, което ще рече живот наопаки в един обърнат свят, но те моля да пощадиш поне поезията.

Именно господин Пенде ни даде един ден тема за класно упражнение, която щеше да изиграе значителна роля в моя живот: „Анализирайте и сравнете следните две фрази: да съхраниш благоразумието си и да съхраниш смисъла на живота си. Виждате ли противоречие между тези две идеи?“.

Трябва да се признае, че господин Ербие донякъде имаше право да се безпокои за мен, смятайки, че лекотата, с която запомням всичко няма нищо общо със зрелостта на ума, умереността и здравомислието. Може би това е така при всички, страдащи от прекомерна памет, което се доказа няколко години по-късно, когато толкова много французи бяха депортирани или разстреляни.