Ромен Гари
Хвърчилата (19)

XIX

На 27 юли, десет дни преди моето заминаване, един влак доведе от Варшава Женишка Броницка в компанията на самия маршал Риц-Смигли — мъж с обръсната глава и гъсти свирепи вежди, който прекара цялото си време в рисуване на акварели. Това беше прословутият „уикенд на доверието“, чиято спокойна увереност пресата възхваляваше; ставаше дума за това да се даде на света доказателство за яснотата, с която върховният командващ гледа в бъдещето, докато от Берлин се надигат истеричните крясъци на Хитлер. Снимката на маршала, седнал спокойно по средата на „коридора“ да рисува своите акварели беше разпространена с възторжени коментари от британската и френската преса. Между другите гости, които Женишка беше довела със себе си от Варшава, имаше една известна ясновидка, актьор, който ни беше представен като „най-големият Хамлет на всички времена“ и един млад писател, чийто първи роман някой ден щеше да бъде преведен на всички езици. Ясновидката беше поканена да предскаже бъдещето ни в кристална топка, което тя направи, но отказа да ни осведоми за резултата, тъй като поради младостта ни би било фатално, според нея, да ни подстрекае към пасивност, като ни разкрие вече предначертания път в живота. Тя никак не се поколеба, обаче, да предскаже на маршал Риц-Смигли победа на полската армия над хитлеристкото чудовище, заключавайки обаче предсказанието си със следната забележка: „В крайна сметка всичко ще завърши добре“. Ханс, който още от навечерието беше дошъл в замъка, дискретно бе останал в стаята си през целия този „уикенд на доверието“, както пресата го бе нарекла. Маршалът взе влака още същата вечер, последван от най-великия Хамлет на всички времена, след като същият ни беше рецитирал с несравнима искреност в края на вечерята „да бъдеш или да не бъдеш“; ако известният монолог би прозвучал добре при други обстоятелства, то не се вписа никак в оптимистичното настроение, към което всички трябваше да се присъединим. Що се отнася до младия романист, той имаше отсъстващ вид и оглеждаше ноктите си с малко снизходителна усмивка, когато госпожа Броницка се опитваше да подхване някоя литературна тема; това беше свещена територия, която не биваше да се осквернява от банални светски разговори. Той изчезна на следващия ден, изпратен още в ранните часове на гарата, а причината за това бе някакъв инцидент, случил се в домашната руска баня. Никой не разбра в какво всъщност се състоеше „инцидентът“. За него се спомена по-късно, по време на мъчителния разговор на градинаря с госпожа Броницка, когато Женя се опита да му обясни, че „трябва да прощаваме на талантите някои техни постъпки, без да им се гневим“. Този уикенд беше злополучен във всяко едно отношение, тъй като изчезнаха и десет златни чинии, една миниатюра на Белини и картина на Лонги от малкия син салон на госпожа Броницка. Най-напред заподозряха ясновидката, заминала още същата вечер, тъй като Женишка не можеше да допусне подозрението да падне върху литературата.

Ето защо бе разбираемо смайването ми, когато в понеделник вечерта, отваряйки един от стенните шкафове, за да си взема риза, аз открих вътре, в една кутия за шапки, картината на Лонги, миниатюрата на Белини и шестте златни чинии. В първия миг не разбрах нищо, но все пак откраднатите вещи бяха там, в моя шкаф и причината, поради която ги бяха сложили там ме озари светкавично: някой искаше да ме опозори. Не ми беше нужно много време, за да открия името на единствения ми враг, способен да скрои подобен план: Немецът. Долен, но находчив начин да се отърве от нормандския селяндур, който бе извършил непростимото престъпление да бъде обичан от Лила.

Беше седем часа. Втурнах се в коридора. Стаята на Ханс беше в западното крило на замъка, с изглед към морето. Спомням си, че когато стигнах пред вратата, у мен се появи колебание относно „добрите обноски“, които бях усвоил от висшето общество: трябваше ли да почукам на вратата или не? Струваше ми се, че имайки предвид обстоятелствата, се намирам на вражески терен и би трябвало да спазвам благоприличие. Натиснах тежката бронзова дръжка и влязох. Стаята беше празна. И тя изглеждаше като моята, излъчваше същото благородство и величие, имаше стени, тапицирани в имперски гербове и мебелировка, от която всеки празен стол извикваше представата за някой сенаторски задник и копията му, кръстосани над огъня, горящ в камината. Чух шум на вода от банята. Поколебах се да вляза там: това не беше място, където човек можеше да защити честта си. Върнах се към вратата, отворих я и я затворих шумно. След няколко секунди Ханс се появи. Носеше черна хавлия с емблемата на неговата военна академия на гърдите. По русите му коси и по лицето му се стичаше вода.

— Мръсник! — му изкрещях аз. — Ти си го направил!

Той държеше ръце в джобовете на халата си. Това безстрашие, тази липса на каквато и да било емоция издаваха човек, който до такава степен е свикнал с предателството, че то бе станало негова втора природа.

— Ти си откраднал вещите и си ги сложил в моя шкаф, за да ме опозориш.

За пръв път върху лицето му се изписа някакво вълнение. Нещо като иронична изненада, сякаш беше учуден от факта, че аз също имах чест, която можеше да бъде засегната. Това беше пренебрежителното превъзходство, наследствено като сифилиса, на тези, които смятат, че по рождение имат привилегията да презират.

— Бих могъл да те убия с двете си голи ръце — казах. — Но това не е достатъчно. Ще те чакам в единайсет часа довечера в оръжейната зала.

Излязох и се прибрах в стаята си, където намерих Марек, камериерът, дошъл да вземе обувките ми, които лъскаше сутрин и вечер. Беше широкоплещест момък с напомадени коси и кичур на челото, веселяк и голям женкар. Той оправи леглото ми, опитвайки се както винаги да сведе своя полски до няколко основни думи, които си мислеше, че знам. Откакто бях дошъл в Гродек, аз се бях сприятелил с прислугата в замъка, защото и те като мен бяха само преоблечени селяни. Най-мъчително е да бъдат преодолени предразсъдъците, а благосклонните предразсъдъци не се изкореняват по-лесно от другите.

Марек изтупа възглавниците, за да бухнат, отхвърли единия край на одеялото, след което се отправи към шкафа. Отвори го и взе обувките ми очевидно, без да обръща внимание на кутията за шапки и нейното съдържание — златните съдове блещукаха в мрака. Марек затвори шкафа и си отиде с обувките ми в ръка.

Сега вече нямаше да мога, както го бях замислил, да съобщя на госпожа Броницка, че откраднатите вещи се намират в стаята ми. Марек ги беше видял и щяха да кажат, че се опитвам да изпреваря обвинението.

В осем часа, когато отекна камбаната за вечеря, слязох. Слагаха ме да седна от дясно на графинята, от уважение към Франция. Ханс седеше на края на масата. Винаги съм намирал, че имаше нещо женствено в чертите на лицето му, макар че е неуместно да употребя думата „женствено“. От време на време той ме поглеждаше с едва забележима усмивка. Дотолкова бях изнервен, че не можах нито да ям, нито да говоря. Имаше два големи свещника на дъбовата маса и лицата ни ту попадаха в сянка, ту биваха осветявани според течението на въздуха и играта на светлините и сенките. Тад, който току-що беше навършил деветнайсет години и страдаше на кръстопътя на възрастта, където мъжествеността вече се стреми към действия, които юношеството все още забранява, припомняше загубената война на испанските републиканци срещу Франко с оная страст в гласа, която е била характерна за другарите на Байрон или на Гарибалди. Госпожа Броницка го слушаше с изумление и дробеше трохи върху масата. Че нейният син може да припомня с такава пламенност една Каталуния, където анархистите бяха танцували по улиците с мумиите на религиозните мъртъвци — това само доказваше в нейните очи пагубното влияние на Пикасо върху младежта, нещо, което тя често ни повтаряше, защото за нея нямаше съмнение, че всички ужаси, случили се в Испания, бяха малко или повече негово дело. Всичко беше започнало, казваше ни тя, още със сюрреалистите.

Веднага след вечеря аз целунах ръка на Женишка и понечих да се кача в стаята си. Лила недоумяваше и ме гледаше с учудване, тъй като още не бях усвоил светското изкуство да гримаснича и зле прикривах гнева си.

Щом напуснах столовата, тя ме настигна пред стълбите.

— Какво има, Людо?

— Нищо.

— Какво съм ти направила?

— Остави ме на мира! Има и други неща, освен теб.

Никога не бях й говорил по този начин. Ако бях с десетина години по-стар, щях да плача от гняв и унижение. Но тогава бях прекалено млад: представата ми за мъжествеността изключваше напълно сълзите.

Устните й трепереха. Бях й причинил болка. Така се чувствах по-добре. По-малко сам.

— Извинявай, Лила, тежко ми е на душата. Не знам дали имате такъв израз на полски.

— Ciezkie serce, каза тя.

— Утре ще ти обясня.

Изкачих се по стълбите. Имах чувството, че току-що бях говорил на Лила като с равна. Обърнах се. Стори ми се, че в изражението й имаше безпокойство. Може би се страхуваше да не ме изгуби: тя наистина имаше прекалено развито въображение.

В случая ставаше дума за мен: дълбоко в себе си се чувствах наранен заради нашите. Не бе имало дори и един Фльори, който да не е бил опетнен от някаква обида, фактът, че Ханс ме бе набелязал за жертва, към което се прибавяше скромният ми произход, който правеше съвсем достоверна ролята ми на виновник по рождение, ме потапяше в състояние на неудовлетвореност и на гняв; те са причината в историята да се редуват ролята на жертвата и на палача. Бях измъчван от такова трескаво нетърпение, което правеше от всяка минута един враг в повече. Струваше ми се, че времето се влачи преднамерено бавно и дори, че е недоброжелателно към мен, което правеше от този прашен аристократ важен съучастник на всички горепосочени врагове.

Дължа на Ханс първия си урок по социално самосъзнание.