Ромен Гари
Хвърчилата (18)

XVIII

Лятото започваше да добива тъжен вид. Само облаци и мъгли; слънцето едва надзърташе иззад линията на хоризонта; боровете притихваха; клоните им се схващаха от морската влага. Настъпваше сезон без вятър, който очаква бурите на равноденствието. Появиха се пеперуди, които преди не бяхме виждали, тъмнокафяви, сякаш от кадифе, по-големи и по-тежки от тези през лятото. Лила се притискаше в прегръдката ми и за пръв път чувствах, че наистина присъствам в мълчанието й.

— Подготвям се за спомените — казваше тя.

От всички часове на деня пет следобед бе най-лошият ми враг, защото въздухът ставаше прекалено хладен и пясъкът — прекалено влажен. Трябваше да станем, да се разделим, да се разкъсаме на две. Имаше един последен хубав миг, когато Лила загръщаше и двама ни с одеялото и се притискаше към мен още по-силно, за да се стопли. Около пет и половина морето изведнъж остаряваше, гласът му ставаше дрезгав и сърдит. Сенките се спускаха върху нас с плясъка на мъгливите си криле. Една последна прегръдка и гласът на Лила издъхваше върху полуотворените й неподвижни устни; разширените й очи изгубваха блясъка си, сърцето й върху гърдите ми бавно притихваше. Бях достатъчно глупав, за да се чувствам горд със своята сила. Цялата тази суета изчезна, когато разбрах, че обичам Лила с любов, която не се вмества в никакви граници, нито се изчерпва със секса и че съществува едно измерение у двойката, което не престава да нараства за сметка на всичко останало.

— Какво ще стане с теб, когато се разделим, Людо?

— Ще умра.

— Не говори глупости.

— Ще умирам петдесет, осемдесет години, не знам. Всички от семейство Фльори са доживели дълбока старост, затова можеш да си спокойна: ще се грижа добре за теб даже и след като си отидеш.

Бях сигурен, че ще я запазя и не си давах сметка колко комична бе сигурността ми. Увереността в моята мъжественост беше в основата на цялата наивна триумфалност на моите осемнайсет години. Всеки път, когато чувах стонът й да се извисява си казвах, че тук става дума именно за мен и че никой не би могъл да го направи по-добре. Без съмнение това бе последната ми юношеска наивност.

— Не знам дали би трябвало отново да се срещаме, Людо. Искам да остана цяла.

Замлъквах. Когато продължаваше да „търси себе си“, намираше само мен. Мракът около нас се сгъстяваше; крясъкът на чайките ставаше толкова далечен, че заприличваше на спомен.

— Грешиш, мила. Бъдещето ми е подсигурено. Благодарение на престижа на чичо ми мога да съм сигурен, че ще имам добра пощенска служба в Клери, а ти най-сетне ще можеш да опознаеш истинския живот.

Тя се смееше.

— Ето ти сега и класова борба. Не става дума за това, Людо.

— А за какво става дума? За Ханс?

— Не бъди дребнав.

— Обичаш ли ме или не?

— Обичам те, но с това нещата не се изчерпват. Не мога да ти стана половинка. Знаеш ли този ужасен израз? „Къде е твоята половинка?“ „Не видяхте ли моята половинка?“ Искам, ако те срещна след пет, десет години, сърцето ми да се обърне. Но ако години наред се прибираш у дома всяка вечер, сърцето вече няма да усеща нищо…

Тя отметна одеялото и стана. Понякога се питам какво ли е станало с това старо одеяло от Закопане. Оставихме го там, защото щяхме да се върнем, а не се върнахме никога.