Ромен Гари
Хвърчилата (17)

XVII

Когато се върнахме от събранието, граф Броницки проведе с мен тържествен разговор в голямата зала с овална форма, наричана „зала на князете“, където е бил подписан не знам си какъв победен договор. Беше ме повикал за четири часа след обяд и аз го очаквах под картините, където маршалите на Наполеон стояха в съседство с атамана Мазепа, който бяга срамно след своето поражение, и с Ярослав Броницки — героят, осигурил благодарение на известната си атака победата на Собиецки над турците пред Виена. Стас Броницки имаше около половин дузина художници в различни краища на страната, които поддържаха безупречно, чрез четка и масло, най-старите аристократични традиции на полското благородничество. По това време графът се беше ангажирал в една голяма търговска сделка: от Русия бяха поръчани осем милиона кожи, две трети от цялата продукция на астраган, визон и кожи с дълъг косъм: рис, лисица, мечка и вълк; Броницки се готвеше да ги продаде с четиристотин процентна печалба отвъд Атлантика. Не знам как се беше зародила в мозъка му гениалната идея за тази сделка; днес мисля, че макар да притежаваше интуиция, все пак се беше излъгал с кожите.

По няколко часа на ден прекарвах в пресмятане на евентуалната печалба от тях и котирането им на различните пазари по света. Сделката включваше почти цялата продукция на кожи на Съветския Съюз за 1940, 41 и 42 години и се ползваше с подкрепата на полското правителство; изглежда ставаше дума за висша дипломация: чрез търговията да се установят добри отношения със СССР, след като полковник Бек, министър на външните работи, беше претърпял неуспех в усилията си да се помири с хитлеристка Германия. Със сигурност в историята на човечеството не бе имало по-голяма заблуда относно цените на кожите. И днес подробностите за тази афера могат да се намерят в националните архиви на Полша. Едно от най-ужасните изказвания, които съм чувал по този повод, беше произнесено от виден член на „Уайлд Лайф Сосайъти“ след войната и то гласеше: „Можем поне да се радваме, че десетки милиони животни се спасиха от клането“.

Чаках Броницки около половин час. Не знаех какво иска от мен. Същата сутрин бяхме работили дълго — ставаше дума за това как да намерим място за складиране на кожите, където те да бъдат съхранявани, за да не се наводни пазарът и това да доведе до падане на цените. Съществуваше и друг повод за безпокойство: говореше се, че има опасност Германия също да се кандидатира и да спечели всички съветски кожи през следващите пет години. По време на това събрание Броницки не бе подсказал с нищо тази малко тържествена среща… „Ще ме чакате в четири часа в салона на князете“ — беше всичко, което сухо ми съобщи накрая.

Когато вратата се отвори и Броницки влезе, забелязах веднага, че вече бе „под въздействие“, както тактично казваха в Полша — pod wplywem. Случваше му се да изпразни по половин бутилка коняк след ядене.

— Мисля, че е настъпил моментът да говорим открито и без заобикалки, господин Фльори.

За първи път той ме наричаше „господин“ и по фамилно име, странно наблягайки върху „Фльори“. Стоеше пред мен, облечен в сако и панталон за голф, с ръце зад гърба, повдигайки се лекичко на пръсти от време на време.

— Знам добре какви са отношенията ви с моята дъщеря. Вие сте й любовник.

Той вдигна ръка.

— Не, не, безсмислено е да отричате. Сигурен съм, че вие сте един млад мъж, който има чувство за чест и за задълженията, които тя налага. Затова вярвам, че намеренията ви са почтени. Искам само да се уверя в това.

Трябваха ми няколко секунди, за да дойда на себе си. Всичко, което успях да измънкам, беше:

— Аз наистина искам да се оженя за Лила, господине.

Останалите неща като „най-щастливият мъж“ и „смисълът на живота ми“ се загубиха в неясни звукове.

С издадена напред брадичка Броницки ме измери с поглед.

— Наистина вярвах, че имате почтени намерения, господин Фльори — каза той.

Вече нищо не проумявах.

— Но със съжаление разбирам, че не е така.

— Но…

— Това, че спите с дъщеря ми е… как да кажа? — удоволствие, което не води до никакви последици. В нашето семейство не искаме жените да бъдат светици: гордостта ни стига. Но и дума не може да става за брак между дъщеря ми и вас, господин Фльори. Сигурен съм, че вие имате блестящо бъдеще пред себе си, но с името, което носи, дъщеря ми има всички шансове на света да се омъжи за човек с кралска кръв и тя редовно получава, не го забравяйте, покани от двора на Англия, от Дания, от Люксембург и Норвегия…

Беше вярно. Бях виждал със собствените си очи тези гравирани покани, подредени върху мраморната маса в хола. Но почти винаги ставаше дума за приеми, в които гостите наброяваха стотици. Лила ми казваше: „Всичко е заради този проклет коридор. Тъй като нашият замък е, така да се каже, в сърцето на проблема, всички тези покани са по-скоро политически, отколкото лични“. По повод на тези празници Тад споменаваше „Погълнатата гора“… Това бе заглавието на една поема на Валден, която разказва историята на една удавена гора, която всяка нощ си припомня песните на изчезналите птици.

Опитвах се да сдържа гнева си и да покажа английско хладнокръвие, на което толкова се възхищавах, докато четях романите на Киплинг и Конан Дойл. И днес все още се питам от какви ли чувства на малоценност бяха изтъкани гордите, надменни мечти на Стас Броницки. Той стоеше пред мен с чаша уиски в ръка, с високо повдигната вежда над синьото си и малко изцъклено око на човек „под въздействие“. Може би в дъното на всичко това имаше някакво мъчително безпокойство.

— Както кажете, господине — отвърнах.

Кимнах и напуснах залата. И докато слизах по широкото официално стълбище — човек имаше чувството, че прескача не мраморни стъпала, а векове — аз пожелах горещо тази война, която да бъде наистина „краят на един свят“, както казваше Тад, и която щеше да покоси всички маймуни от високите клони на техните родословни дървета. Не споменах и дума пред Лила за тази среща; исках да й спестя срама и сълзите; споделих го с Тад, който ме изслуша с една от своите полуусмивки, които при него бяха оръжието на обезоръжения. Три години по-късно намерихме в джоба на един убит есесовец станалата известна снимка на един участник в съпротивителното движение, изправен до стената пред взвода за разстрел със завързани ръце, и върху лицето на този французин, който очакваше смъртта си, паметта ми разпозна веднага усмивката на Тад. Той не каза нищо — дотолкова поведението на неговия баща му изглеждаше естествено в общество, което се държи за миналото като за спасителен пояс; но той говори за това на сестра си; научих, че Лила се втурнала в кабинета на баща си и го нарекла сводник; бях трогнат, но това, което ми се стори най-значително в разказа за тази сцена бе, че Лила припомнила на Стас Броницки слуховете, според които самият той е извънбрачно дете, син на коняр. Дори ми се стори забавна мисълта, че в своето възмущение приятелката ми бе видяла в израза „син на коняр“ най-страшното оскърбление. Накратко казано, учех се да бъда ироничен и не знам дали благодарение на уроците на Тад или на съзряването си аз започвах да се въоръжавам за живота.

Резултатът от тази среща беше, че Лила започна да „мечтае за себе си“ по съвсем нов начин, който очароваше Тад; тя идваше в стаята ми с куп „подривна“ литература в ръце, която нейният брат напразно се бе опитвал да я накара да чете; леглото ми биваше покрито с памфлети, отпечатани нелегално от тайната организация на Тад памфлети; свита на кълбо под балдахина, който някога бе подслонявал кралски сънища, с колене, събрани под брадичката, тя четеше Бакунин, Кропоткин и откъси от произведенията на някой си Грамши, чийто безусловен почитател беше брат й. Тя ме разпитваше за Народния фронт, за който не знаех нищо, като изключим хвърчилото с образа на Леон Блум, което чичо пазеше в един ъгъл на ателието си и искаше да узнае всичко за гражданската война в Испания и за Пасионария, чието име произнасяше с жив интерес, тъй като то вероятно имаше някакво отношение към новия начин да търси себе си. Тя пушеше цигара след цигара и мачкаше фасовете с дива решителност в сребърните пепелници, които й поднасях. Бях чувствителен към желанието й да ме успокои, да ми покаже своята нежност и може би да ме обича. Подозирах, че в този внезапен революционен плам имаше повече елегантност на чувствата, отколкото някаква убеденост. Свършвахме с това, че захвърляхме памфлетите и книгите и се потапяхме в страстта, която бе много по-малко теоретична. Знаех също, че моите простички мечти, които биха могли да направят от мен селски раздавач, завръщащ се вечер при Лила и нашите многобройни деца, бяха родени от същата комична наивност, с която някога „смахнатият пощенски раздавач“ и неговите детински хвърчила будеха смях у нашите изискани гости. Разпознавах в това отживелицата на някакво древно неизкоренимо чувство, което никак не съответстваше на всичко, което Лила очакваше от мъжа, с когото щеше да сподели съдбата си. Една нощ я попитах плахо:

— А ако завърша първи по успех Политехниката, тогава…

— Тогава какво?

Замълчах. Всъщност не ставаше дума за това какво щях да направя с живота си, а какво щеше да направи с него една жена. И не разбирах как моята приятелка може да има представа за едно съвсем различно „аз“ и едно съвсем различно „ние“ в свят, чието приближаване смътно предчувстваше, докато търсеше убежище в ръцете ми и шепнеше, че „земята ще потрепери“.

Ескадрони със саби и знамена прекосяваха Гродек с песен и отиваха да заемат позиция на немската граница.

Казваха, че висш офицер от френския щаб беше дошъл да огледа укрепленията Хелм и ги беше обявил за „съизмерими, в някои отношения, с линията Мажино“.

Почти всяха седмица Ханс фон Шведе тайно прекосяваше забранената граница с хубавия си сив кон и идваше да прекара по няколко дни с братовчедите си. Знаех, че така рискува кариерата си, даже живота си, за да бъде с Лила. Разказа ни, че на няколко пъти патрулите стреляли по него както от полска, така и от германска страна. Трудно понасях това присъствие и още по-трудно приятелските чувства, които Лила му засвидетелстваше. Яхнали конете си, двамата правеха дълги разходки из гората. Не разбирах това аристократично побратимяване напук на цялата бъркотия, за мен то означаваше по-скоро липса на принципи. Връщах се в салона, където Брюно се упражняваше на пианото по цели дни. Той се готвеше да заминава за Англия, тъй като щеше да участва в конкурса на името на Шопен в Единбург. В тези опасни дни Англия също щедро прахосваше своето спокойно могъщество.

— Не разбирам как Броницки могат да приемат у дома си човек, който се готви да стане офицер във вражеската армия — подхвърлих аз, като се настанявах в един фотьойл.

— Винаги можем да станем врагове, старче.

— Брюно, някой ден ти ще пукнеш от любезност, от толерантност и от доброта.

— Е, това все пак не е лош начин да пукнеш.

Никога нямаше да забравя този миг. Нямаше да забравя дългите пръсти върху клавиатурата, нежното лице под разчорлените коси. Когато съдбата най-сетне откри картите си, аз не бях подготвен за такъв обрат: Брюно трябваше да падне в една друга игра. Съдбата понякога играе на сляпа баба.