Ромен Гари
Хвърчилата (14)

XIV

Дотогава не бях излизал от моята нормандска дупка. Света познавах само от учебниците по география и история или от имената на баща ми и неговия брат, изписани върху паметника на загиналите в Клери, а също и от думите на моя настойник, когато ми говореше за това или онова свое хвърчило. Никога не бе ми идвало наум да мисля за историята в сегашно време. Нямах понятие от политика, а от тези, които я правеха, познавах само лицата на Едуард Ерио, Андре Тардийо, Едуард Даладие, Пиер Лавал, Пиер-Етиен Фланден или Албер Саро, които ми се случваше да зърна, когато излизах от канцеларията на Марселен Дюпра. Разбира се знаех, че Италия беше фашистка, но когато видех върху някоя стена надписа: „Долу фашизма!“ се питах какво прави този надпис там, след като сме във Франция. Гражданската война в Испания, за която Тад ми беше говорил толкова често, бе за мен нещо далечно: това бяха други хора, други обичаи и освен това всички знаеха — и не спираха да повтарят — че испанците носят престъпленията в кръвта си. Бях възмутен от споразуменията в Мюнхен предната година преди всичко, защото Ханс беше германец и ми се струваше, че така бях изгубил точка в съперничеството, което ни изправяше един срещу друг. Бях сигурен единствено, че Франция никога няма да позволи падането на Полша, по-точно — на Лила. Може би е трудно днес човек да си представи такова невежество и такова безразличие у един младеж на осемнайсет години, но Франция тогава още беше велика страна, страна на спокойната сила, на престижа и бе толкова сигурна в своята духовна мисия, че най-нормалното нещо в моите очи бе да я оставим сама да се грижи за себе си, а това спестяваше на французите каквито и да било тревоги. Дори не мога да кажа, че съм бил невеж в това отношение, напротив: просто задължителното държавно образование прекалено добре ме бе научило, че свободата, достойнството и правата на човека не могат да бъдат застрашени, тъй като нашата страна остава винаги вярна на себе си, в което не се и съмнявах, защото добре бях запомнил всичко, на което ме бяха учили. Ехото на това, което се случваше в съседните ни страни, наистина близо до нас, но все пак извън нашите граници, пораждаше у мен само учудване, примесено с пренебрежение и потвърждаваше в моите очи нашето превъзходство; за останалото както чичо, така и Марселен Дюпра и всичките ми учители в училище бяха единодушни: диктаторският режим няма никакъв шанс, тъй като не се ползва с народната подкрепа. За Амброаз Фльори народът беше свещено понятие, което включваше в себе си падането на Мусолини, на Хитлер и на Франко. Никой не виждаше във фашизма и в нацизма народен режим. Такава идея щеше да бъде истинско отрицание на всичко, залегнало в основата на задължителното държавно образование. Решителният пацифизъм на моя настойник бе свършил останалото. Понякога все пак долавях у него известна обърканост и противоречиви настроения: така например той се възхищаваше на Леон Блум, защото същият бе отказал да се намеси във войната в Испания, а едновременно с това беше разгневен на случилото се в Мюнхен. В крайна сметка си казах, че въпреки всички свои усилия и той се беше поддал на „историческата памет“ на Фльори и дори трийсет и петте години, прекарани като селски раздавач не бяха го предпазили от наследствената болест.

Бях, така да се каже, възможно най-зле подготвен да видя тази Европа от 1939, която прекосявах. На италианската граница, гъмжаща от италианска фашистка полиция и фашистки емблеми, конфискуваха джобното ми ножче, което бе дълго едва седем сантиметра. Пероните на всяка гара отекваха от стъпките на военните отряди. Един французин ми прочете уводната статия на „Малапарт“, където се говореше за „изродената Франция“, сравнена с проститутка. Малко след австрийската граница тъжният, плешив и дребен човечец, който седеше в моето купе, беше изгонен от влака и слезе плачейки. Пречупените кръстове бяха навсякъде: върху пердетата, върху нашивките, по стените и афишите, откъдето срещах погледа на Хитлер. При проверка на документите и визата ми, когато ставаше ясно, че отивам в Полша, погледите изведнъж ставаха строги и документите ми биваха връщани с груб жест на презрение. На два пъти прозорците на вагона бяха затулвани със специален лейкопласт, а фотоапаратите бяха конфискувани и задържани, докато изминем съответното разстояние: без съмнение влакът прекосяваше някоя военна зона. Есесовците, които седяха срещу мен от Виена до Братислава, хвърляха любопитни погледи на френския ми каскет и на тръгване ме поздравиха с „Sieg heil“ за победата.

Когато влакът спря на първата полска гара, атмосферата рязко се промени. Дори моят каскет сякаш не беше същият: поляците му хвърляха приятелски погледи. Тези, които не говореха френски и не можеха да изразят симпатията си другояче, ме потупваха по рамото, стискаха ми ръката и разделяха с мен бирата или яденето си. През целия път до Варшава и после, когато смених влака, по продължение на целия „коридор“, който Висла следваше чак до Балтийско море, аз чух повече възгласи „Да живее Франция“, отколкото през целия си живот.

Броницки ми бяха телеграфирали, че ще ме чакат на гарата и щом кондукторът ми съобщи, че наближаваме Гродек аз се преместих от моя вагон трета класа в първа и се приготвих да сляза оттам с подобаващо достойнство. Марселен Дюпра ми беше заел един куфар от естествена кожа, беше ми напомнил, че освен всичко друго „там ти ще представляваш Франция“ и ми беше внушил да зашия на ревера или на шапката си трицветния герб на „Кло Жоли“ с неговите три звезди, нещо, на което привидно се съгласих, но всъщност държах емблемата в джоба си, без да имам и най-малката представа за онова, което един ден щеше да представлява последното величие на моята страна и да бъде познато навсякъде по света. И никому не бе дошло наум, въпреки славата на Марселен Дюпра, да го смята за ясновидец, а това, което самият той наричаше „трите звезди на Франция“ не блестеше още с днешния си блясък.

Освен няколко селяни с техните щайги във влака нямаше почти никой, когато спряхме на малката гара от червени тухли в Гродек; в това време явно очакваха някакви официални лица, защото щом стъпих на перона, се намерих пред духов оркестър от военни музиканти, наброяващ десетина човека. Видях също, че покривът на гарата беше украсен с кръстосани френски и полски флагове и преди да направя и крачка, оркестърът засвири Марсилезата, последвана от полския химн, който аз изслушах застанал мирно, като преди това набързо смъкнах шапката си, озъртайки се да видя френската персона, която посрещаха така. Виждах Стас Броницки — гологлав, с притисната към сърцето шапка — да слуша националния химн; Лила, която ми направи знак с ръка; Тад, който навеждаше очи и очевидно полагаше големи усилия да не избухне в смях. Зад тях Брюно с вечния си малко отнесен вид ме гледаше с усмивка — едновременно приятелска и притеснителна, която не разбрах, докато едно малко момиченце, окичено с трицветни панделки, не ми връчи букет от сини, бели и червени цветя, като изрече старателно на френски: „Да живее вечната Франция и безсмъртната дружба между френския и полския народ!“ — а аз се изненадах от толкова вечност и безсмъртие, събрани на едно място. След като най-сетне разбрах, че именно аз съм обектът на този официален прием и след паниката, която ме обзе за миг, защото за първи път ми се случваше да представям Франция, отвърнах смело на полски:

— Niech ryje Polska! Да живее Полша!

Малкото момиченце избухна в ридания, музикантите напуснаха местата си и се приближиха да ми стиснат ръката, Стас Броницки дойде да ме прегърне, Лила се хвърли на шията ми, Брюно ме целуна по бузата и се избърса и когато патриотичният ентусиазъм на всички се поуспокои, Тад ме хвана за лакътя и ми пошепна в ухото:

— Виждаш ли, все едно че вече е спечелена!

В неговата шега имаше такава нотка на отчаяние, че като представител на Франция аз се почувствах възмутен, изскубнах ръката си и отвърнах:

— Скъпи Тад, има нещо, което се нарича цинизъм и нещо, което се нарича история на Франция и на Полша. Двете не вървят заедно.

— Между другото, няма да има война — намеси се Броницки. — Режимът на Хитлер ще се сгромоляса всеки момент.

— Доколкото си спомням Чърчил каза нещо по този повод пред британския парламент по време на Мюнхен — измърмори Тад. — Той каза: „Трябваше да избирате между срама и войната. Вие избрахте срама и ще имате война“.

Държах ръката на Лила.

— Е, добре, ще я спечелим — казах и бях възнаграден с целувка по бузата.

Моята корона на французин тежеше на главата ми. Припомних си как Марселен Дюпра се беше осмелил да ми внуши, че трябва да отида в Полша с герба на „Кло Жоли“ върху гърдите и съжалих, че не съм му зашлевил две плесници. Благодарение на това че беше посрещал в своята гостилница всички знаменитости на Третата република, този кашавар беше изгубил представа за величието на своята страна и за това какво представлява то в очите на света. Докато пътувахме от гарата до замъка с един стар форд, управляван от самия Броницки — синият Пакард беше конфискуван от кредиторите в Клери — аз бях прегърнал Лила с ръка и предавах на моите приятели последните новини от Франция. Едва ли някога френската нация се е чувствала по-уверена в себе си. Лаят на Хитлер предизвикваше само смях. Нямаше никаква следа от нервност или от боязън. Страната, спокойна и уверена в силата си, сякаш бе придобила едно ново качество, което някога определяха като английска невъзмутимост.

— Президентът Льобрен се подигра и това изкара от равновесие Хитлер. Той отиде да види лехите с рози, които нашите войници посадиха по линията Мажино.

Лила седеше до мен и нейният нежен профил на фона на светлата й коса, погледът й, който беше край на всички въпроси и на всички съмнения събуждаха у мен сигурност в победата, която дори не беше илюзорна, тъй като не познаваше и не би могла да познае поражението. Поне в това не съм се лъгал никога.

— Ханс ми каза, че командващите немската армия само чакат удобен случай, за да се отърват от Хитлер — каза тя.

Така узнах, че Ханс е в замъка. Мамка му, помислих си внезапно и дори не ме досрамя, че възвишените ми мисли паднаха толкова ниско или по-скоро, че народният гняв взе връх у мен.

— Не знам дали немската армия ще се отърве от Хитлер, но знам кой ще се отърве от немската армия — заявих.

И вярвах, че това съм аз. Не знам дали патриотичният прием ме беше опиянил или ръката на Лила, която държах, бе завъртяла главата ми.

— Ние сме готови — добавих, спасявайки се в множественото число от чиста скромност.

Тад мълчеше и се усмихваше под мустак, което подчертаваше орловия му профил. Едва понасях саркастичния му израз. Брюно се опита да разведри атмосферата.

— А какво правят Амброаз Фльори и неговите хвърчила? — попита той. — Често мисля за него. Той е истински пацифист.

— Чичо така и не се оправи след войната от 14–18 година — обясних. — Той е човек от друго поколение: поколението, което преживя прекалено много ужаси. Отнася се с подозрение към възвишените пориви и смята, че хората трябва да държат дори най-благородните си идеи добре завързани за конец. Без това, според него, милиони човешки животи ще се загубят в „преследване на синевата“. Чувства се добре само в компанията на своите хвърчила. Но ние, младите французи, не се задоволяваме с хартиени мечти и изобщо с мечти. Ние сме въоръжени и готови да защитаваме реалността и тази реалност има имена като свобода, достойнство и човешки права…

Лила полекичка издърпа ръката си от моята. Не знам дали се бе почувствала притеснена от моето патриотично въодушевление и дърдорене или бе обидена, че съм я забравил. Но аз не бях я забравил: аз говорех именно за нея.