Ромен Гари
Хвърчилата (10)

X

В продължение на три години, от 1935 до 1938 в моя живот имаше само два сезона: лято, което започваше през юли, когато Броницки идваха от Полша и зима, която започваше с тяхното заминаване в края на август и продължаваше до завръщането им. Безкрайните месеци, които прекарвах, без да виждам Лила, бяха изцяло посветени на спомените и мисля, че именно отсъствията на моята приятелка ме направиха неспособен да забравям. Тя ми пишеше рядко, но писмата й бяха дълги и приличаха на страници от интимен дневник, а Тад, от когото понякога получавах по някое писъмце ми съобщаваше, че неговата сестра продължава „да мечтае за самата себе си“ и в момента възнамерява да отиде да се грижи за прокажените. В писмата й имаше думи на нежност и дори на любов, но имах чувството, че те не се отнасят до мен, звучаха литературно и не бях изненадан, когато един ден Лила ми обясни, че всъщност това са откъси от едно по-обширно произведение, върху което работи. И все пак, когато Броницки се завръщаха в Нормандия, тя се хвърляше с разтворени ръце към мен и ме покриваше с целувки като се смееше и дори плачеше понякога; тези няколко мига ми стигаха, за да повярвам, че животът удържа всичките си обещания и не ми е позволено да се съмнявам в това.

Колкото до задълженията ми на „секретар изчислител“, както ме бе нарекъл Подловски, момчето за всичко на моя работодател, голобрада личност, състояща се само от челюсти, с прав път по средата на косата и влажни ръце, готов винаги да се кланя — работата ми не изискваше от мен кой знае колко усилия. Когато Броницки приемаше някой банкер или колега спекулант и те се впускаха да пресмятат възможната печалба при покупка и продажба със съответното покачване на цените, аз присъствах на срещата, жонглирах с милиони и милиони, реализирах огромни печалби, изчислявах лихвите и заемите, после умножавах по курса на деня акциите, които щяха да бъдат купени с теоретичната печалба от сутринта, отбелязвайки, че толкова и толкова тона захар или кафе при курс, който продължава да се покачва, както предвиждаше моят гениален финансов кавалерист, умножени по курса на деня в лири стерлинги, франкове, долари биха дали такава и такава сума. След всичко това така свикнах с милионите, че никога оттогава не съм се чувствал беден. Макар да се отдавах на тези финансови каскади, аз дебнех през открехнатата врата появяването на Лила, която не пропускаше да се покаже, за да ме накара да си изгубя ума и да допусна някоя и друга фатална грешка, която би разорила за секунди нейния баща; това влудяваше окончателно бащата и караше дъщерята да избухне в смях. Когато все пак привикнах с маневрите й, предназначени — о, колко ненужно! — да я уверят в силата на властта, която има върху мен, аз успявах все пак да запазя самообладание и да избегна грешките, но тогава тя си тръгваше ядосана. Оставах с усещането, че съм претърпял огромна загуба, много по-сериозна от което и да било финансово разорение.

Срещахме се всеки ден около пет часа на другия край на парка, отвъд блатото, в бараката, в която градинарите хвърляха цветята, „достигнали предела на дните си“, както казваше Лила; загубили своята свежест и блясък тук те издишаха последния си парфюм. Газехме в цветовете — в червеното, синьото, жълтото, виолетовото и в тревата, която незнайно защо всички мразеха и наричаха плевел. В такива моменти Лила, която се бе научила да свири на китара „мечтаеше за самата себе си“ с песен на уста. Тя сядаше посред цветята, полата откриваше бедрата й, и ми говореше за бъдещите си триумфални турнета в Америка, за обожанието на тълпите и беше толкова убедителна в измислиците си или може би аз бях този, който й вярваше прекалено, защото всички тези цветя в краката й ми изглеждаха хвърлени от нейните страстни обожатели. Виждах бедрата й, изгарях от желание, а не смеех нищо да направя, не помръдвах, само безмълвно умирах. Тя запяваше с несигурен глас някаква песен, чийто текст бе съчинила сама, а музиката беше написал Брюно, но после, ужасена от своя вечен враг — реалността — която отказваше на гласните й струни божествената красота, която Лила искаше, тя хвърляше китарата и се разплакваше:

— Нямам никакъв талант за нищо, това е истината!

Успокоявах я. Нищо не ми доставяше по-голямо удоволствие от тези нейни мигове на отчаяние, които ми позволяваха да я взема в ръце, едва да докосвам гърдите й с ръка и устните й с моите, а един ден, когато съвсем си загубих ума и не спрях устните си в лудата им жажда, нито пък срещнах съпротива, аз изтръгнах от Лила оня вик, който не бях чувал дотогава и с когото дори най-гениалният глас не може да се сравни; стоях на колене, докато този неин вик ме отнасяше отвъд всичко, което до този момент бях познал от щастието и от самия себе си. В мига, в който гласът й се издигна към висините аз, макар и да не бях религиозен, почувствах как току-що съм дал на Господ това, което му принадлежи. Тя остана да лежи върху леглото си от цветя, забравила ръце върху главата ми.

— Людо, о, Людо, какво направихме?

Всичко, което успях да кажа, а то си беше самата истина, бе:

— Не знам.

— Как можа да го сториш!

Тогава изтървах комичната фраза, по която човек може веднага да разпознае лудостта:

— Не бях аз, а Господ.

Тя се изправи, седна и избърса сълзите си.

— Лила, не плачи. Не исках да те направя нещастна.

Тя въздъхна и ме отстрани с ръка:

— Идиот. Плача, защото беше твърде силно.

Лила ме изгледа строго:

— Къде си се научил на това?

— На кое?

— По дяволите! Не съм виждала никога такъв глупак.

— Лила…

— Замълчи.

Тя легна по гръб. Изтегнах се до нея. Взех ръката й. Тя я дръпна.

— Ето, това е — каза. — Станах курва.

— По дяволите, какво говориш!

— Курва. Станах курва.

Забелязах, че в гласа й се промъква задоволство.

— Е, все пак успях нещо да стана.

— Лила, слушай…

— Нямам никакъв талант в пеенето.

— Разбира се, че имаш, само…

— Да, само. Мълчи! Аз съм курва. Сега трябва да стана най-великата, най-известната курва в света. Дамата с камелиите, но без туберкулозата. Вече нямам какво да губя. Сега бъдещето ми е предначертано. Вече нямам избор.

Познавах добре подскоците на нейното въображение и бях ужасен. Може би бях прекалено самоуверен. Имах чувството, че животът ни слуша и си води записки. Изправих се.

— Забранявам ти да говориш такива глупости — скарах се аз. — Животът има уши. И в края на краищата какво, не съм направил нищо, освен да те…

Тя каза „ах!“ и сложи пръст на устните ми.

— Людо! Забранявам ти да говориш така. Това е чудовищно! Чудовищно! Върви си! Не искам повече да те виждам. Никога! Не, остани. Така или иначе вече е късно.

Един ден, когато се връщах от нашата среща в бараката, в хола попаднах на Тад, който ме чакаше.

— Казвай, Людо.

— Какво?

— От колко време спиш със сестра ми?

Мълчах. От стената полковникът от леката кавалерия Жан Броницки, герой от Санто Доминго и от Сомосиера вдигаше сабя над главата ми.

— Не ми прави такива физиономии, старче. Ако си мислиш, че съм тук, за да ти говоря за честта на Броницки, си тъпак. Искам само да ви спестя някои неприятности. Обзалагам се, че дори не знаете за съществуването на цикъла, нито ти, нито тя.

— Какъв цикъл?

— Точно както си и мислех! Има един период — около седем дни преди датата и седем дни след нея — когато жената не може да бъде оплодена. Тогава не рискувате нищо. И тъй като ти си силен в смятането, не го забравяй и избягвайте да вършите глупости. Не искам да прибягваме до услугите на някоя селянка с нейните игли за плетене. Прекалено много момичета умират така. Само това исках да ти кажа, повече няма да говорим.

Той ме потупа по рамото и понечи да се отдалечи. Не можех да го оставя да си тръгне така. Исках да се оправдая.

— Ние се обичаме — казах.

Той ме огледа внимателно с почти научен интерес.

— Чувстваш се виновен, задето спиш със сестра ми. Виновен за всичките две хиляди години. Щастлив ли си или не?

Да кажа „да“ ми се виждаше толкова недостатъчно, че замълчах.

— Защото няма друго оправдание в живота или в смъртта. Можеш да прекараш целия си живот в библиотеките, но няма да намериш друг отговор.

И той се отдалечи с нехайната си походка като си свирукаше. Все още чувам тези няколко ноти от Апасионатата.

Брюно ме отбягваше. Напразно си казвах, че няма за какво да се упреквам и че ако Лила ме беше избрала, това зависеше от собствената ми воля толкова, колкото кацането на калинката върху ръката ми, а мъката, която се изписваше върху неговото лице щом погледите ни се срещнеха, бродеше в главата ми като призрак. Той прекарваше дните си пред пианото и когато музиката спираше, настъпилата тишина ми се струваше по-покъртителна от всичките произведения на Шопен.