Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (8)

VIII

В продължение на десет дни не бях виждал госпожица Кора. Тя три пъти ме бе търсила в SOS, ама аз предпочитах да мине известно време, за да не свиква. Не биваше прекалено да насърчавам мечтите й, а само малко, защото иначе после човек задължително си троши главата. Често мислех за нея, щеше ми се да й намеря някое обществено място, на което да пее, да се качи отново на сцената, дето се вика. Веднъж бях нает от предния ден от господин Салвер, големият продуцент, който много ме харесваше. По време на пътуването винаги си говорехме за киномания. Току-що бях гледал в кино Мак-Махон „Патешката супа“, откъдето е този епизод на царствено презрение, когато един снаряд влита през прозореца и преминава през стаята, а Граучо с пура в ръка се покатерва на един стол и дръпва пердето, за да попречи на следващия снаряд да влезе. Това се вика непобедимо презрение, повече от това, здраве му кажи. Нужно е непобедима и свещена дързост, за да се отнесеш така със снарядите и смъртната опасност, а Граучо го притежаваше повече от всички. Ако има нещо, което смъртта ненавижда най-много, то ще е да я недооценяват, да я приемат с царствено презрение, точно както го правеше Граучо Маркс. Впрочем той умря. Та когато качих господин Салвер в таксито на ул. „Роаси“, имахме време да си побъбрим и аз използвах възможността да го попитам дали познава една звезда на шансона отпреди войната на име Кора Ламенер.

— Кора Ламенер? Името ми говори нещо.

— Певица реалистка е.

— Да не би да е починала?

— Не, но вече не пее. Мисля, че е спряла, защото песните й са пълни с прекалено много страдания. Това вече не е на мода.

— Кора Ламенер. Кора… Ами да! Пееше през трийсетте, по времето на Рина Кети. „Ви-на-ги-ще-ча-кам-да-се-вър-неш“… Жива ли е още?

— Не е чак толкова стара, господин Салвер. Най-много да е на шейсет и пет.

Той се засмя.

— При всички положения по-млада от мен… Защо ме попитахте? Да не би да я познавате?

— Ще ми се да й помогна да пропее отново, господин Салвер. Пред публика. Може би вие бихте могъл да й намерите някое местенце.

— О, драги, естрадата днес принадлежи на младите. Както всичко останало впрочем.

— Аз пък си мислех, че ретрото е на мода.

— Мина, та замина.

— Скъпо ли струва наемът на зала?

— Все някак ще трябва да я напълните, а публиката едва ли ще дойде да гледа една никому неизвестна вече дама.

— Една малка зала в провинцията, само веднъж, не вярвам да струва милиони. Аз имам спестявания. Имам и един приятел, който разполага със средства. Цар Соломон, може и да го познавате?

— Цар Соломон ли?

— Да. Преди е бил цар на панталона. На прет-а-портето. Много щедър човек. Обича да раздава благините си, както се казва.

— Как казахте, че се казва? Не ми е известен този израз.

— Господин Соломон е много щедър човек. Може би бихме могли да наемем една зала и да съберем публика. Отвратително е, господин Салвер, да забравяме хора, които са съществували, като Рита Хейуърт, Хейди Ламар или Дита Парло.

Господин Салвер изглеждаше впечатлен.

— Доста милостив киноман сте, струва ми се!

— Може би все пак ще успеем да й помогнем да пее поне още веднъж, аз ще платя наема.

Виждах лицето на господин Салвер в огледалото за обратно виждане. Беше се опулил.

— Вие, драги, сте най-странния таксиджия, който някога съм срещал.

Аз се разсмях.

— Правя го нарочно, господин Салвер. Така печеля клиенти.

— Шегата настрана! Удивен съм. Дори само за това, че помните имената на Хейди Ламар и… оная другата…

— Дита Парло.

— Да. Оставете клетата женица на мира. Така ще се издъни, че никога повече няма да се съвземе. По-добре я оставете насаме със спомените. Впрочем тя си беше певица втора категория.

Замълчах си, за да не го дразня, но думите му не ми се понравиха. Той едва си спомни името на госпожица Кора, следователно не можеше да знае дали е певица първа, втора или трета категория. Когато напълно си забравил някоя, по-добре си трай. Освен това госпожица Кора беше съхранила напълно гласа си. Странен, леко дрезгав, готин глас. Не ми беше ясно като какъв си позволяваше да я съди.

Бях много обезсърчен, като разбрах, че нямаше как да възкресим госпожица Кора, че нямаше начин да я бъде отново. Вероятно господин Салвер бе голям продуцент, но не беше истински киноман, след като дори не си спомняше името на Дита Парло. Бях бесен и не му обелих нито дума повече. Оставих го на аерогарата, а после закарах колата в гаража, на грижите на Тонг. После отидох в общинската библиотека в Иври и помолих да ми дадат един дебел речник. Прекарах четири часа в четене на думи, пълни със съдържание. Голям фен съм на речниците. Това е единственото място в света, където всичко е обяснено и цари душевен покой. Там няма шест-пет. Търсиш „Бог“ и го намираш, подкрепен с примери, за да се разсеят съмненията: „вечно същество, господ и съзидател, господар на вселената (поради това се изписва с главна буква), превъзхождащо човека същество, натоварено с благосклонното покровителство на живите твари“. Буквално това пише, стига да го потърсите на буква „Д“^[1] между „диетология“ и „дифа“ — северноафриканското название на посрещането на лични гости, съпроводено с угощение. Друга една дума, която много ми харесва и често й се любувам в джобното издание на „Бюде“, дето си го държа в таксито, е „безсмъртен — който не е подвластен на смъртта“. Тази дума винаги ми доставя удоволствие, хубаво е да знаеш, че я има в речника. Това бих желал да издействам на госпожица Кора и господин Соломон, а на него възнамерявам да подаря за осемдесет и петия му рожден ден един речник.