Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (5)

V

Аз все така си карах таксито, извършвах дребни ремонти, а от време на време господин Соломон ме повикваше да го карам някъде или да навестя някой бедстващ, който според SOS не можеше да бъде изваден от това състояние само с приказки по телефона. Понякога наемаше минибус и организираше колективна екскурзия сред природата за жертвите на възрастта, които аз откарвах на освежителна разходка сред зеленината в Нормандия или в гората край Фонтенбло. Оказвахме и домакинска помощ по домовете за онези, чиито деца или близки са били принудени да ги изоставят, за да заминат на почивка. Имах ли свободно време отивах тук-там в общинските библиотеки, според квартала, в който се намирах, заръчвах си цели купчини книги със знаменити имена: Дюма, Балзак, Библията, абе най-доброто, и ги четях с часове, за да не разсъждавам за друго. Не обичам да влизам в книжарниците, никога не знам какво да питам. За да си купиш книга, трябва да знаеш коя искаш, да си наясно какво търсиш, а на мен ми е неудобно да си изляза, без да съм консумирал. Като почнат да ви питат: „С какво мога да ви помогна?“, как да им отговориш? Често обаче посещавах голямата книжарница на ул. „Менил“, която винаги е гъчкана и ви оставят на спокойствие. Там има цял щанд речници, в които проверявам думи. Едната от продавачките, едра блондинка, никога не ме заговаря и се прави, че не ме забелязва, за да не ме сконфузи. Поне двайсет пъти съм ходил в тази книжарница и нито веднъж не ми е обърнала внимание. Не ме е поглеждала дори. Сигурно е някоя готина. Другите я наричат Алин, аз също впрочем, когато се сетя за нея. Една вечер изчаках затварянето на книжарницата и когато излезе, й махнах с ръка. Тя ми отвърна мило, без да спре. Това се повтаряше в продължение на пет дни, докато на петия ден взе, че се спря.

— Тук някъде ли живеете?

— А-а ми, не.

Тя ме гледаше с приятелска усмивка, бях й забавен.

— Вие май наистина сте пристрастен към речниците.

— Търся нещо.

Не ме попита какво. То ако знаех какво търся, все едно щях да съм го намерил.

— Получихме новия „Ибрис“ в двайсет и четири тома. Може би ще го откриете вътре.

Махна ми за чао, аз й отвърнах. Тя пак ми се усмихна.

— Не, не вярвам да го намеря там.

После започнах да ходя все по-често в книжарницата и всеки път си махвахме за „здрасти“.

Скоро забелязах, че господин Соломон ме гледаше тъй, сякаш искаше да ме попита нещо, но му беше неудобно. И ето че веднъж ме повика при себе си и го заварих зад бюрото му на филателист. Беше в разкошния си халат и барабанеше с пръсти. Много често, когато размишляваше, барабанеше с красивата си ръка.

— Ето какво, скъпи приятелю. Най-напред искам да ви поздравя, добротата и добрата воля стават все по-редки, а с вас изглежда не сбърках в избора си. Вие сте роден за доброволец, обичате да помагате на хората да живеят, доколкото това е възможно. Проявих нюх, защото на пръв поглед, трябва да признаем, физиономията и походката ви напомнят за лошо момче. Човек трябва да ви усети отвътре…

Тук замълча и пак започна да барабани с пръсти.

— Нашите приятели в съседната стая са получили множество обаждания от една дама, която твърди, че сме се познавали някога. Името й наистина ми навява някакъв спомен. Кора… тоест не, да… Кора Ламенер, точно така. Била е певица… преди много години, преди войната, през… да речем през трийсетте години. Изпаднала е в забвение и изглежда няма приятели, което натежава с възрастта. Не знам защо се обръща лично към мен, тъй че идете я вижте и се осведомете. Не бива да оставяме подобни повиквания без отговор, неразумно е.

Господин Соломон свъси вежди и потъна в сурово размишление.

— Да, Кора Ламенер. Сега се сещам. Беше доста известна или поне на прага на славата… Един мой приятел… всъщност тя е дълга и широка… Беше от певиците реалистки, както ги наричаха в онези години.

Тук бях изненадан. Лицето на господин Соломон се разведри и той запя:

Моят мъж!

Единствената ми радост, едничкото ми щастие

на тази земя!

Моят мъж!

Дадох му всичко, любовта си и сърцето си.

На моя мъж!

Знаеше цялата песен наизуст.

— Тази е от двайсетте. На Мистенгет. Не съм я забравил. Текстът е на Албер Вилмец и Жак Шарл. Музиката на Морис Ивен.

Изглеждаше много доволен от чудесната си памет, която по принцип първа напуска възрастните хора. Даде ми адреса.

— Занесете й пълна кошница със сушени плодове от Ница — нареди той и това го развесели, леко се закиска, а аз се питах защо. Обикновено господин Соломон изпращаше прекрасни плодове в естествен вид и бях малко изненадан, че пращаше на тази дама сушени, от Ница, които малко бият на консерва и нямат същата свежест.