Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (36)

XXXVI

В централата имаше оставено съобщение за мен: спешно да се обадя на госпожица Кора. Обадих се и тя тутакси възкликна:

— Жано! Колко мило, че ми се обаждаш.

— Тъкмо се канех да ви звънна.

— Толкова е хубаво времето, че се сетих за теб. Ще ми се смееш, но…

Тя се засмя.

— Рекох си, че би било хубаво да отидем да покараме гребна лодка в Болонския лес!

— Да покараме какво?

— Лодка. Денят е чудесен за каране на лодка в Болонския лес.

— Мамка му!

Просто така ми дойде, дори се изцепих възсилно.

Госпожица Кора се зарадва.

— Тъй де, сигурно не ти е идвало наум, а?

Аз огледах останалите в централата: Жинет, Тонг и двамата братя Масла, които в обикновения живот бяха студенти.

— Госпожице Кора, сигурна ли сте, че това е възможно? Аз не съм чувал за такова нещо в наши дни.

— Гребните лодки? Че аз често съм карала лодка в Болонския лес.

Затулих слушалката. Толкова бях развълнуван, че им казах с приглушен глас:

— Иска да гребем. В Болонския лес. Мамка му!

— Ами отивай да гребеш, какво толкова! — отвърна Жинет.

— Не, ама шегата настрана, тя да не се е смахнала, а? Да не съм луд да ходя да греба посред бял ден! Тая е луда за връзване.

Тактично й предложих:

— Госпожице Кора, ако предпочитате, мога да ви заведа в зоопарка. Хубаво ще ви се отрази. После ще похапнем сладолед.

— Защо искаш да ходим в зоопарка, Жано?

— Ще можете да се облечете хубавко, с едно чадърче, ще разгледаме красивите животинчета! Лъвчетата, слончетата, жирафчетата и хипопотамчетата. А? И птиченцата също!

— Стига де, Жано! Що за подход е това да ми говориш като на някое момиченце! Какво те прихваща? Ако ти досаждам, кажи ми го направо…

Гласът й се пречупи.

— Прощавайте, госпожице Кора, но съм малко развълнуван.

— Господи, да не ти се е случило нещо лошо?

— Не, аз съм постоянно развълнуван, но както и да е, ясно, няма да ходим в зоопарка, госпожице Кора. Благодаря, че сте се сетили за мен. До скоро, госпожице Кора!

— Жан!

— Повярвайте ми, госпожице Кора, наистина е много мило, че ви хрумна тази идея!

— Ама-аз-не-ща-да-ходя-в-зоопарка и толкоз! Искам да караме лодка в Болонския лес! Имах приятел, който все там ме водеше. Ти си лош!

Хубаво, щом е така.

— Виж какво, Кора, хайде вземи се спри, а? Или предпочиташ да се отбия у вас и да те напляскам едно хубаво!?

После затръшнах слушалката. Сигурно беше на върха на щастието. Все още имаше един пич, който го беше еня за нея. Огледах останалите, които гледаха мен.

— Има ли сред вас някой, който да е карал гребна лодка? Едно време май се е правело.

По-големият от братята Масла бегло си спомни нещо.

— Да, има го у импресионистите — каза той.

— Това пък къде е?

— Мисля, че в „Оранжри“^[1]. Сигурно й се иска да разгледа импресионистите.

— Тя иска да се возим на гребна лодка в Болонския лес — креснах аз. — Няма пет-четири, точно това иска. Не ще никакви импресионисти.

— Точно така — кимна малкият Масла. — Импресионистите работели край река Марна. Мопасан и така нататък. Закусвали на тревата и после се возели с лодките.

Аз приседнах и скрих лице в шепите си. Не трябваше за нищо на света да отивам в дома й. Едно е да отговаряш по телефона, а съвсем друго е да отидеш на мястото на събитията. Взех слушалките от Жинет, за да си проветря мозъка. Първият обадил се беше Додю. На всички в SOS ни беше до болка познат. От години се обаждаше по няколко пъти дневно, че и нощем. За нищо не молеше, дума не обелваше. Само държеше да се увери, че сме на мястото си. Че има някой на телефона. Нищо повече не му трябваше.

— Здравей, Бертран.

— А, познахте ли ме?

Щастие.

— Ама разбира се, Бертран. Естествено, че те познахме. Как си?

Никога не отговаряше нито с не, нито с да. Винаги си го представях добре облечен, побелял над слепоочията.

— Чувате ли ме? Вие ли сте, приятели от SOS?

— Самите ние, Бертран. Ей ни на. И още как! Наистина сме тук.

— Благодаря! Довиждане. Пак ще се обадя малко по-късно.

Често се питах какво ли прави през останалото време. Тоест, когато не се обаждаше. Представете си само.

Изслушах още две-три страдания по жицата и това ме поуспокои. Поразведрих се тъй да се каже. Моят случай бледнееше. Обадих се на Алин в книжарницата, за да си поговорим. Нямах нищо за казване, просто исках да чуя гласа й. Директорът й бе разрешил да организира сеанс по раздаване на автографи в понеделник. Обадих се на господин Жофроа дьо Сент Ардалузие.

— Значи работата е за понеделник в осем часа. Веднага захапаха, както се досещате.

— Как така в понеделник, ами то дошло! Нали трябва да направим реклама преди това!

— Господин Жофроа, не бива да изчакваме прекалено. Вие и така сте чакал достатъчно. Трябва да побързате. Всичко може да се случи!

— Какво имате предвид?

Изумях. Все аз се сещах, а те никога.

— Знам ли какво може да се случи, господин Жофроа. Какво ли не. Може да ви убие някой терорист, книжарницата може да изгори, сега има ядрени арсенали, дето могат да ни пометат за броени минути. Абе добре е да побързате.

— На седемдесет и шест години съм, цял живот съм чакал и мога да почакам още малко.

— От все сърце ви пожелавам да почакате още малко, господин Жофроа. Триумфът винаги е накрая на пътя. Имате чувство за хумор. Само че работата е за понеделник в осем. Те ще си направят рекламата. За следващата ви книга ще се подготвим по-добре, но сега вече нищо не можем да променим. Това е то. Вие сте на ход. Подгответе се добре.

— Това е най-важният миг в живота ми, скъпи приятелю.

— Знам. Смело напред. Ще ви прислужват, предвидено е.

— Кой, тези от пресата ли?

— Нямам представа, не разбирам от тези неща, но винаги има обслужващ персонал!

— А как ще стигна до там?

Въпросът ме развесели. Самата мисъл, че ще му трябва превозно средство.

— Не берете грижа за нищо, господин Жофроа, ще минат да ви вземат от дома.

Докато затварях слушалката, продължавах да се смея. Би трябвало да се занимавам с раждания, прощъпулки, светли бъднини, с разни весели и розови неща, дето предстоят, а не си отиват. Жалко, наистина, че господин Соломон не е в памперси.

— Мамка му! — рекох им. — Следващия път ще се захвана с бебета.

Пак се обадих на госпожица Кора.

— Госпожице Кора, отиваме да караме лодка, разбрахме се.

Тя възкликна:

— Ти си ми слънчице, Жано Лапен!

— Умолявам ви да не ме наричате Жано Лапен, госпожице Кора. Дразните ме, освен това името ми е Марсел. Марсел Кермоди. Запишете си го някъде.

— Не ми се сърди!

— Не се сърдя, но имам правото да нося име като на всички останали.

— В колко часа ще минеш да ме вземеш?

— Няма да е днес, защото имам спешни случаи. Следващия път, когато ни се усмихне времето.

— Ама обещаваш?

— М-да.

Затворих. Вътре беше усмъртителна жега, но нямаше как да отворим прозорците, заради шума отвън. Някое време се заслушах в малкия брат Масла, който се раздаваше, колкото му глас държеше:

— Знам, разбирам ви. Гледах предаването. Да, разбира се, че беше ужасно. Не съм казвал, че сме безпомощни, Маривон. Има могъщи организации, които работят по въпроса: „Амнести Интернешънъл“, Лигата за правата на човека. Секундичка само…

Взе си една цигара и я запали.

— Снощи гледала ужасиите от Камбоджа по телевизията — обясни той. И пак заговори в слушалката: — Смятам, че няма никакъв смисъл да протестираме срещу програмата на втори канал, Маривон, защото тя е същата като тази по първи. Ако не е Камбоджа, то ще е Ливан. Знам, че искаш да направиш нещо. Всички искаме да сторим нещо. Ти на колко си години? Е, на четиринайсет години не бива да оставаш сама. Най-добре е да се събираш с връстниците ти и да обсъждате тези въпроси, веднага ще се почувстваш по-добре. Имам тук един списък с разни сдружения, специално за случая. Грабвай молива, ще ти ги продиктувам. Знам бе, знам. Знам, че с приказки не можем да спрем кланетата, но поне си избистряме идеите и научаваме географията. А човек се чувства къде-къде по-добре с избистрени идеи. А, ти не искаш да се чувстваш по-добре, така ли? Да, разбирам, разбирам. Така е с всички чувствителни хора с добро сърце. Но трябва да се събираш с други младежи, това е важно. Разбира се, отначало няма да можете да направите нищо, права си. Но по-нататък с ясни идеи, търпение и последователност малко по малко нещата стават и ще се почувстваш много по-добре. Важното е да не оставаш сама, да се събираш с други хора, за да се увериш, че и те сърца носят, и че мнозина имат добра воля. Знам, че ти звуча сякаш те утешавам, а очакваш друго от мен. Мога ли да говоря откровено? Обаждаш ми се, защото се чувстваш нещастна и самотна. Да, също така искаш да направиш нещо за Камбоджа, да де, против Камбоджа — както виждаш ти самата не знаеш точно — а пък си нямаш представа как да подходиш. Значи така, имаш два проблема: първо се чувстваш отчуждена и нещастна и второ — Камбоджа. Проблемите са взаимносвързани. Но трябва да започнем от първия. За начало можеш и да не се чувстваш самотна и нещастна, а това е особено важно, защото ще ти вдъхне кураж. А след това ще се захванеш с другите проблеми, които те терзаят. Очевидно, че щом се обаждаш тъкмо на нас, значи не знаеш към кого да се обърнеш. Тъй че грабвай молива и пиши списъка с организации, които могат да ти помогнат… Имената, чакай… Да, да ти помогнат на теб, за да помогнеш на другите…

Списъкът с организациите се обновяваше всяка седмица. Стори ми се, че нещата сякаш се проясниха. Помагаш на другите, за да забравиш малко за себе си, да се изгубиш от поглед. Постоянно получавахме молби от хора, които искаха да работят при нас като доброволци.

Жинет диктуваше на някого адреса на организацията на жените, жертви на насилие.

Аз се обадих на Алин.

— Госпожица Кора иска да ходим да караме лодки. Видяла го била у импресионистите.

— Ами много симпатично звучи. Има си невинни предпочитания жената.

— И ти ли почна да се гавриш с мен?

— Оставих ти ключа под изтривалката, Марсел Кермоди.