Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (30)

XXX

Госпожица Кора беше взела билети да гледаме „Императорски виолетки“ на другия ден, а после мислехме да хапнем в едно бистро, където всички й били приятели. Филмът беше някаква оперета, както им викаха навремето. Гледала го преди войната, с участието на Ракел Милър, която обожаваше. Познавала се е с всички национални величия от онова време, макар да е била още момиче и само да ги е гледала как минават през входа за артисти, всичките от старите афиши, дето ги продават по вехтошарските магазини, Ракел Милър, Мод Лоти и Мистенгет.

— Миската танцуваше до седемдесетата си година. Вярно, че й трябваха три бойса, за да я повдигнат.

В антракта тя ме завлече зад кулисите при някакъв неин познат, припкав дебеланко, който се казваше Фернандо и още нещо, но не го помня. Той прие госпожица Кора, като че ли само това е чакал. Разменихме погледи и дори изпитахме симпатия един към друг, така добре се разбрахме в стил ох, мамка му!

Госпожица Кора го целуна по бузата.

— Добър вечер, Фернандчо… Минаха години…

Фернандо дори не криеше, че би могъл да мине без нея и следващите петдесет.

— Добър вечер, Кора, добър вечер…

— Кога се видяхме за последно… Чакай…

— Да, точно така, помня го, като че беше вчера…

Оня стискаше зъби, сумтеше през нос и се насилваше да бъде учтив.

— Кора, ще ме прощаваш, ама съм отрупан с работа…

— Исках само…

Прихванах госпожица Кора за талията.

— Хайде, Кора…

— Исках да ти представя един млад актьор, с когото съм се захванала…

Протегнах ръка.

— Марсел Кермоди. Приятно ми е.

Фернандото ме изгледа, като че ли упражнявах най-стария занаят на света.

— Аз го представлявам — поясни госпожица Кора.

Оня ми стисна ръката, загледан в краката си.

— Извини ме, Кора, но не е сега моментът. Имам си статисти… Разбира се, ако ми се отвори някоя пролука…

Мислех, че сигурно винаги се е разигравало така. Чатках историята. Дори започвах да влизам в ролята.

— Мога да ви донеса изрезки от пресата — додадох аз.

— Добре, добре.

— Танцувам, пея, каскадьорствам и гълтам лайна. Мога да ви направя салтомортале, ако желаете…

Понечих да си съблека пуловера.

— Не тук, бе — изкряска той. — Ама вас какво ви прихваща?

Аз промълвих.

— Да ви се намира един франк?

Фернандото не пророни нито дума повече. Чувстваше, че а е гъкнал, а съм му забил един в мутрата. А да бяхте видели колко щастлива беше госпожица Кора да се озове отново в артистичната си среда, където все още я познаваха и обичаха.

— Да си тръгваме, госпожице Кора.

— Ами второто действие?

— Много ще ни дойде наведнъж. Пак ще дойдем.

— Знаеш ли, че Жан Габен е започнал като танцьор във Фоли Бержер? Прекалено си стеснителен, Жано. Но го впечатли. Веднага го забелязах.

Бистрото се намираше на улица „Дол“, до Бастилията, която госпожица Кора наричаше Бастош. С влизането тя се хвърли да целува собственика, облечен в сив панталон на квадратчета и в тютюнев кашмирен пуловер, със смешно, червендалесто лице. Навсякъде имаше снимки на боксьори и колоездачи, а над бара висеше Марсел Сердан, който беше загинал при самолетна катастрофа в разцвета на кариерата си. Имаше и други световни шампиони по стените, Копи, Антонен Ман, Шарл Пелисие, Андре Льодюк, все победители в Тур дьо Франс. Едни катерачи, други покорители на паветата на Севера, при спускането по равно, на спринта. Гигантите на пътя. Имаше и шампиони от автомобилната обиколка на Монако, с имената за улеснение, Нуволари, Широн, Драйфус, Вимил. Обзе ме симпатия към собственика. Всичките тия хора бяха безнадеждно забравени, особено по-неизвестните. Снимката прави много за тях понякога, а ние никак не се замисляме какъв ли ще да е бил животът на хората преди появата на фотографията.

Госпожица Кора отиде до тоалетната и собственикът ме почерпи една чашка, докато я чакам.

— Някога наистина беше голяма работа, госпожица Кора — ми рече той, за да ме окуражи. — Беше много заслужила. Тежко е да те забравят, когато си бил голяма работа.

Самият той беше тренирал колоездене, три пъти участвал в Тур дьо Франс.

— Карате ли още?

— Понякога, в неделя. Вече не ме държат краката. Правя го по-скоро заради спомена. Вие също имате вид на спортист.

— Аз съм в бокса. Марсел Кермоди.

— О, да, разбира се. Извинявайте. Още една чашка?

— Не, благодаря, вредно е за формата.

— Госпожица Кора идва тук всяка сряда, когато има заешко по ловджийски. Така значи, в бокса, а?

Сетне не можа да се въздържи:

— Като Пиаф и Сердан — добави.

Най-изненадващо дори седна на масата.

— За мен Сердан и Пиаф, това беше най-хубавата от всички любовни истории — додаде той.

— Едната пее, а другата не — му отвърнах.

— Моля?

— Има такъв филм.

— Ако Сердан не беше загинал със самолета, щяха още да са заедно.

— Какво да се прави, такъв е животът.

— Преди десет години си мислех, че госпожица Кора съвсем ще потъне. Хвана се на работа като госпожа пиш в една бирария. Кора Ламенер, можете ли да си представите! Ако не се беше влюбила в тоя нехранимайко през войната… Добре, че срещна един от старите си обожатели, който се погрижи за нея. Плаща й нелоша пенсия. Нищо не й липсва.

Хвърли ми един поглед като между приятели, сякаш за да ме успокои, че и на мен нищо няма да ми липсва.

— Той май е някакъв цар на прет-а-портето. Евреин.

Стана ми забавно.

— Трябва да е същият — казах му аз.

— Познавате ли го?

— Да, няма кой друг да е.

Чувствах се добре.

— Ще взема да ударя още един кир.

Той се надигна.

— Ама това да си остане между нас, нали? Госпожица Кора се срамува ужасно от онова време, когато беше госпожа пиш. Жегнало я е право в сърцето.

Донесе ми един кир и отиде да си обслужва клиентите. Рисувах с пръст по покривката и се чувствах добре, мислейки за цар Соломон. Би трябвало да му дадат пълна власт. Да го настанят ей там, горе, където блести с отсъствието си и където липсва цар на прет-а-портето. Като вдигнеш очи и тутакси ще получаваш по някой панталон върху мутрата. Представях си прекрасно цар Соломон, седнал върху трона си, как благосклонно ръси панталони. Винаги долните части са най-притиснати. Горните са си лукс.

По телевизията казаха, че милиард и половина човеци, в това число и жени, живеят с по-малко от трийсет стотачки на месец, без да се броят изстрелите на месо.

Аз пък съм от луксозния тип, който брани горните части. Ако работиш по осем часа на ден в някоя мина… Моите луксозни части направо копнеят за едър патерналистки патронаж и за едър капитал. Но там горе им липсват цар Соломоновци и в това е терзанието. Продължавах да рисувам с пръст върху покривката, питайки се къде и как ли съм го завъдил това луксозно терзание. После се запитах какво толкова правеше госпожица Кора в тоалетната, може би си спомняше за времето, когато е била госпожа пиш, на всички ни се случва да изпадаме в носталгия понякога. Сега, когато господин Соломон я бе удостоил с финансовото си благоволение, тя можеше да си позволи да се отдаде на спомени. Сигурно често си доставяше това удоволствие да слезе в тоалетните на бирарията и да се почувства добре, установявайки, че вече не е там и мястото се заема от друг. Не трябва никога да се допуска тези, които са били някой, да станат нещо. Ще ида да питам цар Соломон дали не ме беше изпратил нарочно при госпожица Кора, защото е преценил, че съм тъкмо това, което й трябва, и дали не е искал да я дари с нещо повече от финансово благоволение. Трябва да е решил, че имам тъкмо оная хулиганска мутра, дето й допада, като на онзи, другия, и това пак беше неговата ирония или сарказъм, че дори и по-лошо, злопаметност и отмъстителност, задето го е зарязала заради оня нацистки боклук. Тоя мръсник е истински цар на иронията.

Госпожица Кора се завърна.

— Извинявай, Жано… Обадих се на една приятелка. Избра ли си? Днес предлагат заешко по ловджийски.

Тук си направи шега.

— Un lapin chasseur за Жано Лапен!

Засмях се, защото шегичката й беше толкова плоска, че чак ми дожаля за нея.

А като се засмееш, винаги повдигаш самочувствието на някоя плоска шега. По първи канал тече едно предаване, в което се разказват плоски смешки между самосъжаляващи се хора, за които ти дожалява.

Госпожица Кора обожаваше червеното вино, но не беше някаква пияндурница. Мислех какво господин Соломон беше сторил за нея и ми се струваше като в приказките. Възрастна жена, останала без средства и изведнъж се появява един цар, измъква я от положението на госпожа пиш и й дава рента. След което царят решава, че това не е достатъчно и че споменът се нуждае от нещо повече и тогава се появявам аз, долуподписаният Марсел Кермоди. На улица „Шапюн“, близо до нас, обикаля една стара, беловласа клошарка с бинтован крак, подут двойно повече от другия. Облечена е, ако въобще може да се говори за облекло, с дрипи, но най-лошото за хората от породата Кермоди е, че винаги бута тандем, ще рече велосипед с две седалки, както вероятно сте чували. Не знам дали не е загубила съпруг или дете, а може би и двете, кой знае, пък понякога това е за добро.

— За какво си се замислил, Жано? Май не си тук.

— Ей ме до вас, госпожице Кора. Размишлявах за един друг човек, когото познавам и с който не успяхте да се срещнете.

Госпожица Кора направи гримаса.

— Тя да не би да ревнува?

— Как така, моля ви се, госпожице Кора!

— Ще ми избоде ли очите, ако ни види заедно?

Съдържателят пусна някаква плоча с музика на акордеон и това ми даде повод да се скатая.

— Госпожице Кора, защо в реалистичния шансон все пеят за мъки и разбити сърца?

— Защото жанрът е такъв: народен.

— Аха.

— Жанрът го изисква.

— Ама не бива чак така. Разни момиченца раждат, сетне стават курви, за да си отгледат щерките, които израстват красиви и забогатяват, а майките им одъртяват бездомни и накрая изпопукват на улицата. Мамка му.

— Да, аз имах една такава песен, текст господин Луи Дюбюк, по музика на Людовик Сембла.

— То бива — бива, ама чак пък толкоз.

— Хубаво е за чувствата. А хората трябва здраво да ги разтърсиш, за да ги изкараш от черупките им.

— Добре де, сигурно някои се чувстват добре, като слушат подобни неща, защото поне не им се налага да се хвърлят в Сена или да измръзват на улицата, ама все си мисля, че реалистичните песни трябва да станат малко по-ведри. Мисля си, че трябва да сме щастливи, като пеем. Ако имах талант, щях да направя песните щастливи, вместо да се влачат разни ми ти черва. Не мисля, че е реалистично някаква жена да се хвърли в Сена, защото нейният я напуснал.

Тя отпи от виното и в погледа й проблесна симпатия към мен.

— Сигурно вече се гласиш да ме напуснеш?

Задникът ми се сви. Казвам го не само в преносния смисъл. Наистина ми се сви. За първи път ме заплашваше да се хвърли в Сена.

Тогава й се изсмях право в очите. Направих оная мръснишка физиономия, дето най-й харесва, защото не е лъжа, че жените страдат. Бях забравил, че в реалистичните песни любовта те съсипва от мъка, инак няма достатъчно чувство.

Само че и мен ме налегна мъката. Нямаше как да й кажа: никога няма да ви напусна, госпожице Кора. Беше извън моите възможности.

И пак се скатах.

— Какво точно се е случило между вас и господин Соломон?

Въпросът не я изненада.

— Случи се много отдавна, Жано. — И за мое успокоение добави: — Сега вече сме само приятели.

Бях забил нос в чинията, защото ме напуши смях, а същевременно никак не беше смешно. Нейно право си бе да си въобразява, че я ревнувам. Не беше смешно. Нито пък трагично. Тя не бе някоя стара клошарка, дето бута празна каручка пред себе си. Беше добре облечена в лилаво и оранжево и всеки месец си получаваше рентата. Бъдещето й бе осигурено. Всяка сряда вечеряше тук с някой заек по ловджийски.

— Преди войната имахме роман. Беше лудо влюбен в мен. Много щедър човек. То бяха кожуси, бижута, кола с шофьор… През 40-а получи виза за Португалия, но аз не пожелах да замина с него и той остана. Намери си онази изба на „Шанз-Елизе“ и прекара в нея четири години, без да зърне дневна светлина. Беше ми много сърдит, когато се влюбих в Морис. Той работеше в Гестапо и го разстреляха след освобождението. Господин Соломон ми бе много сърдит. Всъщност, виждаш ли, той не знае що е благодарност. Не му личи, но е много безчувствен човек. Така и не ми прости. А ми дължи живота си.

— Ама как така?

— Не го обадих. Хем знаех, че е евреин и се крие в една изба на „Шанз-Елизе“, само една моя дума и хоп. Морис беше специалист по преследването на евреи и ми стигаше да кажа само една дума. Но не го направих. После, когато се обяснявахме, му го припомних, казах му, господин Соломон, как пък нямате грам благодарност, че не ви издадох. Жегнах го. Целият пребледня. Направо помислих, че ще получи инфаркт. Ама не би, взе, че се засмя.

— То смехът си е спасителна ценност.

— Да, наистина се разсмя. А после ми посочи вратата с пръст и ми каза „довиждане, Кора, повече не искам да ви виждам“. Такъв е той. А ти да познаваш мнозина, които да са спасявали евреи през войната?

— Не знам, госпожице Кора, по онова време, слава богу, още не съм бил роден.

— А аз спасих един. При това бях луда по Морис и бях готова на всичко, за да му доставя удоволствие. Мълчах си в продължение на четири години, хем знаех къде се укрива господин Соломон, но не казах нито думичка.

— А вие навестявахте ли го от време на време?

— Не. Знаех, че нищо не му липсва. Портиерката му носеше провизии и всичко необходимо. Сигурно ги е купувал на цената на златото.

— Защо мислите така? Може пък да го е правила на драго сърце.

— Как тогава си откри бутик за шапки на ул. „Боеси“ след войната? С чии пари?

— Може пък господин Соломон да й ги е дал след войната, за да й се отблагодари.

— Хубаво, ама на мен не ми се отблагодари. Единственото, което стори за мен, беше, когато имах неприятности при освобождението заради Морис. Отиде в Комитета на артистите, където течеше чистка, и им рече: „Господа, оставете я на мира. В продължение на четири години госпожица Кора знаеше къде се крия и не ме обади. Така спаси един евреин“. После пак се засмя и си тръгна.

Изведнъж и мен ме напуши смях. Много обичах господин Соломон, но сега го обикнах още повече.

Госпожица Кора бе свела поглед.

— Тогава имахме голяма възрастова разлика. Двайсет години по онова време значеха много повече от сега. Днес той е на осемдесет и четири, а аз… Сега разликата вече не е чак такава…

— Вие и сега сте много по-млада от него, госпожице Кора.

— Не, вече не е същото.

Тя се усмихна на трохите по масата.

— Той живее сам. Никога не обикна друга след мен. Но не може да ми прости. Упреква ме, че съм го зарязала. Само че аз, когато се влюбя, не го правя наполовина. Аз съм жена, която се отдава всецяло, Жано.

Само това ми липсваше. Но не трепнах, макар че тя вдигна поглед към мен, за да наблегне на думите си.

— Отначало не знаех, че Морис работи в Гестапо. Обикнеш ли някой мъж, никога нищо не знаеш за него, Жано. Въртеше един бар, в който се отбиваха германци, както навсякъде другаде. Аз виждах само него, а когато забелязваш само едного, нищо не забелязваш у него. Два пъти го стреляха, но аз си мислех, че е заради черноборсаджийски далавери. През 43-а научих, че се занимавал с евреите, ама по онова време това си беше законно и всички с тях се занимаваха. Но дори когато научих, пак дума не обелих за господин Соломон. А те уверявам, че за Морис бях готова на всичко.

Съдържателят довтаса с десерта.

— Соломон не може да го разбере — поклати глава госпожица Кора. — Той е много безпощаден. Когато обича, е безмилостен. Щом разбра, че съм осиромашала, веднага ми отпусна рента, за да си отмъсти.

Десертът също си го биваше.

— Вие ли му писахте, че сте изпаднала?

— Аз ли? Не! Аз си имам достойнство. Той го разбра съвсем случайно. Аз работех като госпожа пиш в тоалетните на голямата бирария на ул. „Пюеш“. Няма срамна работа. Дори си мислех, че някой журналист ще ме открие там и ще напише статия във „Франс Диманш“, нали се сещаш, „Кора Ламенер е станала госпожа пиш“, а така името ми можеше да изплува на повърхността и да започна нова кариера, знае ли човек.

Погледнах я крадешком, но тя не се шегуваше, говореше съвсем сериозно.

— Останах там три години без никой да ме забележи. И една вечер, докато си седя пред чинийката, гледам как господин Соломон слиза по стълбите и отива да пикае. Мина покрай мен и не ме видя, там всички все бързат. Стори ми се, че ще умра. Не го бях виждала от двайсет и пет години, но си беше същият. Само дето бе съвсем побелял и си бе оставил брадичка, но инак — все същият. Има хора, които с възрастта все повече заприличват на себе си. С все същия черен, проблясващ поглед. Подмина, без да ме види, много елегантен, с шапка, ръкавици, бастун, в костюм „пренс дьо Гал“. Знаех, че е зарязал панталоните и се е посветил на SOS, толкова беше самотен. Хиляди пъти си бях мислила да му се обадя, но аз си имам достойнство и не можех да му простя неблагодарността, задето го спасих от Гестапо. Не можеш да си представиш какво изпитах, като го видях. Той си беше цар Соломон, а аз, Кора Ламенер, бях станала госпожа пиш. Не го казвам с пренебрежение към другите като мен, защото няма срамен занаят, но аз не бях коя да е, бях познала обожанието на публиката и… Нали разбираш?

— Разбирам, госпожице Кора.

— Представи си как се чувствах, докато цар Соломон пикаеше в съседство. Не знаех да се крия ли, що ли. Не че ме беше срам. Понагласих се надве-натри. Признавам ти, че усетих неописуем прилив на надежда. Бях само на петдесет и четири, държах се, а той беше поне на седемдесет и четири. С една дума имах своя шанс, тъй да се каже. Можехме да си оправим живота заедно. Тъй де, вече сам знаеш, че съм романтичка и начаса изпаднах в треска. Можеше всичко да започне отначало, всичко можеше да бъде спасено, да заживеем двамата някъде край Ница. Понаправих се значи. Надигнах се в очакване. Господин Соломон излезе от тоалетната и ме видя. Така се закова, че за миг помислих, че ще рухне. Стисна бастуна, който държеше в облечената си в ръкавица ръка. Винаги е бил елегантен от главата до петите. Стоеше, вперил поглед в мен и онемял. И тъкмо тогава го подкосих с една усмивка. Седнах си на стола и побутнах към него чинийката с монети от по един франк. Направо го разтреперих. Повярвай ми, разтрепери се все едно земята се тресеше. Цял посивя и изрева, нали го знаеш какъв глас има, „Какво? Вие? Тук! Не! О, Господи!“. После премина в шепот. „Кора? Вие? Госпожа пиш! Не вярвам на очите си!“ След това краката му поддадоха и седна на стълбите. А аз все така се усмихвах с ръце на коленете. Тържествувах. Сетне той извади носната си кърпа и си избърса челото с разтреперана ръка. „Господин Соломон, рекох му, това не е сън, уверявам ви, а самата истина.“ Бях съвсем спокойна и дори подрънквах с монетите в чинийката. Той повтори още няколко пъти „Госпожа пиш! Вие! Кора Ламенер!“. А после, ако щеш ми вярвай, но една сълза се стече по бузата му. Само една, ама като ги знаеш какви са…

Съгласих се:

— Да, не ги отронват лесно…

— После се надигна, улови ме за китката, повлече ме след себе си нагоре по стълбите. Приседнахме на една ъглова маса и се разговорихме. Всъщност не, не беше така, той не можеше да обели нито дума, а аз нямах какво да добавя. Той пи вода и се освести. Купи ми апартамент и ми отпусна добра рента. Но всичко останало…

Тя отново се зае с трохите по масата.

Аз викнах на съдържателя две кафета, две, както, когато бях сервитьор в „Бел Ер“.

— Останалото, госпожице Кора…

То за останалото господин Соломон бе заложил на мен. А аз дори не знаех дали това бе проява на августейша шега или усмивката му съдържаше и нежност, приятелство или може би дори нещо повече. Иди го разбери. Знаех само, че бях заседнал в усмивката на господин Соломон.

— Два-три пъти го посетих, той ме разведе из дома си.

— Показа ли ви телефонния център?

— Да, онова място, дето получават обажданията. Понякога сам сяда и лично вдига слушалката. Непрестанно им звънят хора, лишени от човешка топлина, които си нямат никой, а мен, ако питаш, той самият се нуждае от тези обаждания, за да не се чувства толкова самотен. Освен това досега не ме е забравил. Ако ме бе забравил, нямаше да бъде толкова безпощаден след цели трийсет и пет години. На това му се вика злопаметност. И всяка година ми изпраща цветя на рождения ден, за да го подчертае.

— Ама голям мръсник, ей.

— Не, не е лош. Но е жесток със себе си.

— Може и да се преструва, госпожице Кора. Няма как да не сте забелязали, че се облича по последна мода. Стоицизмът го изисква. Стоицизмът е, когато не искате повече да страдате. Не искате повече да вярвате, да обичате, да се привързвате. Страх го е да не ви загуби. А на неговата възраст го е страх, че ще се привърже. Стоиците били хора, дето се опитвали да живеят над възможностите си. — Госпожица Кора сърбаше натъжена кафето си. — Стоиците са хора, които се стараят да се въздържат.

— Добре де, ама господин Соломон бърка като се въздържа. Струва ли си да изживееш живота си, ако в края на краищата не се възползваш от него? Двамата можем да пътуваме заедно. Не разбирам какво се опитва да докаже. Видя ли какво е окачил на стената зад бюрото си?

— Не съм обърнал внимание.

— Окачил е фотографията на Де Гол от вестника с думите му по повод евреите: „Елитен, уверен в себе си народ доминатор“. Изрязал го е с все снимката на Де Гол и си го е рамкирал.

— Нормално е да си сложиш фотография на Де Гол, ако си патриот.

Избухнах в бесен кикот. Не се сдържах, което е разбираемо за киноман като мен. Беше си гег.

Тя ми се стори леко объркана, после погали ръката ми на масата, сякаш бях някой льольо, но нищо, мама и такъв си те обича.

— Няма цяла вечер да си говорим за цар Соломон, Жано. Той е един стар мъж, малко особняк и много нещастен. Сам ми призна, че нощем става, за да вдига телефона. Прекарва по три-четири часа всяка нощ, заслушан в чуждите нещастия. Тя, нуждата, все нощем ни наляга. А аз, която бих могла да му помогна, по същото това време съм на другия край на Париж. А кажи ми, ти разбираш ли нещо?

— Мисля си, че не ще да се събере с вас, защото го е страх да не ви загуби. Оня ден по същите причини не си купи едно куче. Стоицизмът го изисква. Вижте в речника. Стоицизмът е, когато толкова те е страх да не загубиш всичко, че нарочно го губиш отнапред, за да не те е страх. На това му викат терзания, госпожице Кора, или както се казва сговняване.

Госпожица Кора ме оглеждаше внимателно.

— Малко странно се изразяваш, Жано. Сякаш едно говориш, а друго имаш предвид.

— Знам ли, госпожице Кора, а съм си киноман. В киното човек се кефи в тъмнината, а какво по-хубаво от това. За господин Соломон е много трудно в последния момент да се свърже със значително по-млада от него жена. Малко като в „Синият ангел“ на господин Йозеф фон Щернберг с Марлене Дитрих, където старият професор се влюбва в една много по-млада от него певица. Гледали ли сте „Синият ангел“, госпожице Кора?

Въпросът й хареса.

— Да, разбира се.

— Това е то. Както се досещате, господин Соломон също го е гледал и го е страх.

— Аз не съм на възрастта на Марлене във филма, Жано. Аз бих могла да го направя щастлив.

— Ами точно от това най го е страх, госпожице Кора. За бога, нали ви го обясних. Когато сте щастлив, животът придобива значение и страхът от смъртта нараства.

Госпожица Кора се заигра. Облизваше пръста си, натискаше трохите по масата и после ги слагаше на езика си. Само и само, за да не яде хляб, от който се пълнее.

— Ако правилно те разбирам, Жано, ти си се хванал с мен, защото не мога да придам значимост на живота? И така си спокоен?

Това е то. В любовта винаги е така, подадеш им пръст, а те искат да ти налапат ръката.

— Дълго е за обяснение, госпожице Кора.

— Давай. Слушам те.

Нямаше как да й обясня, че си беше любовна история, но нямаше връзка с нея. За миг се поколебах, но тя беше там, пред мен, с беззащитните си очи и усмивка.

Можех да й кажа, госпожице Кора, обичам ви като всички застрашени видове, но това беше твърде отвлечено за нея. Надушеше ли, че намесвам чайки и новородени тюленчета в цялата работа, нямаше да е щастлива. Най-доброто в случая беше да я върна към спомените. Затова й подметнах:

— Няма да ми лазиш по нервите, ей!

Тя тутакси се изплаши. Този език й беше понятен. Покорно момиче. Така ги наричат такива като нея в техните стихове.

— Това, че от време на време ми буташ по някоя кинта, не значи, че можеш да ми бъркаш в задника!

Лицето й се озари и тя положи ръка върху моята.

— Извинявай, Жано.

— Хубаво.

После се засмя предпазливо.

— За пръв път ми говориш на „ти“.

Уфффф.

Съдържателят дойде да ни предложи по един калвадос за сметка на заведението. Госпожица Кора все така държеше ръката си върху моята, най-вече заради съдържателя. Гледаше дълбоко в очите ми и за повече изразителност дума не обелваше. В погледа й ясно прозираше каква е била на двайсет години, с красива палава усмивчица и прави коси с разделен на две бретон, точно насред челото. Някога беше свикнала да е млада, красива, известна и обичана и така и не бе отвикнала. После се полюбува на себе си над дамската чанта, където държеше огледалцето си. Сетне взе червилото и го нанесе на устните си.

— Искате ли да разговарям с господин Соломон?

— А, не, в никакъв случай! Представи си как ще изглеждам! А на него така му се пада!

Приятно ми беше да гледам госпожица Кора. Ръкавите на роклята й стигаха чак до китките й. Чантата й беше нова-новеничка, от крокодилска кожа. Носеше оранжев колан на точки.

— Госпожице Кора, разрешете да му кажа две думи. Не бива да го упреквате, че е останал четири години в онази изба и не дошъл да ви види. Било е опасно. Откровено казано, той се нуждае от вас, както наскоро ми призна.

— Не?

— Разбира се, не ми каза, че не може да живее без вас. И той си има своето достойнство. Но винаги ме разпитва за вас. А когато произнася името ви, лицето му грейва. Бъдете спокойна, нищо няма да му обещавам. Най-лошото в подобни случаи е проявата на милост. Не ще го оставя да мисли, че проявявате милост към него.

— А, не, в никакъв случай! — възкликна госпожица Кора. — Той е толкова горд!

— Да пощадим мъжката му мъжественост. С ваше позволение, ще го накарам да си помисли обратното. Ще го накарам да повярва, че вие се нуждаете от него.

— А, не, Жано, виж, това…

— Почакайте, госпожице Кора. Вие изпитвате ли чувства към него или мамка му?

Тя ме изгледа.

— Не разбирам накъде биеш, Жано… Искаш да ме зарежеш ли?

— Хубаво, повече няма да говорим за това.

— Не ми се сърди…

— Не се сърдя.

— Ако вече не съм ти интересна…

Тая глупачка беше на път да се разциври, тъкмо когато се опитвах да я спася. Не се опитвах да я зарежа, никога никого не съм зарязвал. Промърморих:

— Госпожице Кора, госпожице Кора! — и улових ръката й, защото това е жест, който винаги е добре дошъл.

Поисках сметката, а съдържателят ми каза, че вече била платена. Госпожица Кора отиде да каже довиждане в кухнята, а ние двамата прекарахме някое време заедно в учтиво безмълвие.

— Е, да, госпожица Кора беше известна жена. А отдавна ли сте…

— О, не, не много отдавна, преди работех в халите на Ренжис.

— Млад сте, за да го помните, но Кора Ламенер беше име… Само че тя слушаше само сърцето си. Тя е жена, за която само любовта е от значение…

Отидох до тоалетната, защото това бе за предпочитане. Когато се качих, госпожица Кора ме чакаше. Хвана ме за ръка и излязохме.

— Съдържателят е симпатяга, нали?

— Страхотен е.

— Навестявам го от време на време. Това му доставя удоволствие. Беше лудо влюбен в мен, нямаш си представа!

— Така ли?

— Нямаш си представа! Следваше ме навсякъде. Аз правех много турнета из провинцията и където и да отидех, той беше там.

— Аз пък разбрах, че участвал в Тур дьо Франс.

— Смешен си. Ама наистина ме следваше навсякъде. Искаше да се ожени за мен. Затова се отбивам от време на време. Прави ми 20 процента отстъпка.

— Обичал ли си някого, винаги нещо остава.

— А беше преди повече от четирийсет години.

— Винаги нещо остава, госпожице Кора. Господин Соломон също никога не е надживял спомена за вас.

На лицето й се изписа строгост.

— Ама и той е един! Истинско магаре. Не съм виждала по-вироглав мъж.

— То си трябва инат, за да останеш цели четири години в някаква си изба. Евреите са ужасно вироглави и благодарение на това са все още живи.

— Евреи или не, всички мъже са едни и същи, Жано. Само жените умеят да обичат. При мъжете себелюбието е над всичко. Понякога ми дожалява като се сетя за него. Що за живот е това да самотуваш като някой вълк?

— Е, да, така си е.

— На неговата възраст му трябва жена, за да се грижи за него. Някоя, дето умее да готви, да поддържа къщата, да го разтовари от тези грижи. И то не някоя непозната, а жена, която го познава добре, защото той би трябвало да проумее, че на осемдесет и четири години човек не може да заживее с непозната. Няма да имат време да се опознаят, да свикнат един с друг. Така и ще си умре самотен в някое кьоше. Е, живот ли е това, питам?

— Разбира се, че не е, госпожице Кора.

— Ако щеш ми вярвай, ама ми се случва да не мога да мигна цяла нощ, защото все си мисля за самотната старост на господин Соломон. Жалостиво ми е сърцето, какво да правиш.

— Така е.

— При това аз и така съм си много добре. Нямам от какво да се оплача. Имам си апартамент, удобства. Само че не съм егоистка. Готова съм да се грижа за него, дори ако е за сметка на спокойствието ми, стига той да го поиска. Човек няма право да живее само за себе си. Понякога, като прекарам няколко дни у дома, без да виждам никого, се чувствам ужасно непотребна. Това е то егоизмът. Случва се да седна на масата и да плача от срам, че съм сам-самичка, заета със себе си и нямам за кого да се погрижа.

— Можете да се хванете доброволка в SOS, госпожице Кора.

— Мислиш ли, че ще се съгласи? Нали офисът е в дома му, току-виж си помислил, че го свалям и се опитвам да го спечеля отново. За да бъда откровена, ще ти призная, че често се обаждах в SOS с надеждата да попадна на него, но все вие, младите, вдигате телефона. Само веднъж случих на него. Толкова се развълнувах, че затворих слушалката…

Тя се засмя, аз също.

— Гласът на господин Соломон звучи прекрасно по телефона.

— Гласът е важно нещо по телефона.

— Той май колекционирал пощенски картички, марки и снимки на хора, които дори не познавал. Не знам дали е запазил някоя моя снимка. Навремето имаше цели купчини. Изрязваше ги направо от вестниците и ги лепеше в един албум. Веднъж ми бяха посветили цяла страница в „За вас“. Той закупи сто броя. Сигурно вече ги е изхвърлил. Не съм срещала по-злопаметен мъж. Разбира се, той беше луд по мен и сигурно е унищожил всички спомени, за да не са му пред очите. Знаеш ли, когато се видяхме за последно и той ми даде адреса на избата, в която щеше да се скрие, за да го навестявам, държеше ръката ми и само повтаряше „Кора, Кора, Кора…“. Тогава сглупих, трябваше да го навестявам, но какво да се прави, влюбих се в Морис от пръв поглед и той ми замая главата. Не съм от тези, дето си правят сметки и мислят за бъдещето. Ако бях хитра, щях да го навестя два-три пъти, колкото да се подсигуря, в случай че германците загубят войната. Само че аз не съм такава. Тъкмо тогава имах най-голям успех, пеех навсякъде, бях много търсена. Но само Морис беше от значение за мен, нищо друго. Веднъж един сервитьор дойде и ми рече, бъдете внимателна, госпожице Кора, Морис е много опасен човек. После ще си имате неприятности. Само това ми каза, после той самият си имаше неприятности, защото Гестапо го прибра. Но вече беше прекалено късно, аз обичах Морис. Хората не успяват да разберат, че е възможно да обичаш някой, който не те заслужава. То и аз вече не разбирам как съм могла да го обичам. Само дето в любовта няма нищо за разбиране, така е и толкоз. Няма място за сметки. Това е най-голямата глупост, която допуснах в живота си, но никога не съм била сметкаджийка. Животът ми беше песен. А и като си млад, не можеш да си представиш, че някога ще остарееш. Струва ти се толкова далечно, чак надхвърля въображението. Веднъж минавах по „Шанз-Елизе“, покрай сградата, в чието подземие се криеше господин Соломон, и изпитах угризения. Спомням си го ясно, дори побързах да пресека. Ако някой ми беше казал тогава, че един ден ще стана на шейсет и пет, а господин Соломон на осемдесет и четири, щях да му се изсмея в лицето. Разбира се, нищо не ми пречеше да го навестя някоя нощ, да му занеса шампанско и гъши дроб, да го разпитам как се чувства, бодър ли е духом. Мислила съм да го направя. Но знаеш ли какво? Струва ми се, че едва сега го обикнах истински. Преди войната той ме обсипваше с подаръци, беше още млад, ласкаеше ме, обичах да излизам с него по изискани места, но не изпитвах истинско чувство. Затова разбираш, че когато срещнах Морис, към когото изпитвах истинска любов, лудост, страст, от този ден господин Соломон сякаш престана да съществува. На младини бях голяма лудетина. Спомням си, че по време на окупацията, когато не ходех в подземието да го навестя, най-много ме дразнеше това, че е евреин. Сам разбираш, че причината съвсем не беше в това, че е евреин. Въобще не ми пукаше. Както и за Морис хич не ми дремеше, че е с нацистите. Мъжът си е мъж, или го обичаш, или не го обичаш. Бях прекалено млада и не можах да оценя истинската стойност на господин Соломон. За това си трябва зрелост. Само че сега е прекалено късно. Най-глупавото на зрелостта е, че винаги идва прекалено късно. Но знаеш ли какво? Господин Соломон още не е съзрял. Инак щеше отдавна да ме покани да заживеем заедно. Вече е толкова стар, а продължава да е заложник на страсти, напрежения и черен гняв. Така и не се смири. Защото в края на краищата той несъмнено още ме обича и тъкмо чувството подхранва неговата злопаметност. Ако вече не ме обичаше и страстта бе угаснала, отдавна щеше да ме е поканил при себе си и щяхме да сме се погодили. Това би било проява на зрелост и здравомислие у него. Ама вместо това: страсти, злопаметност и черен гняв. Знаеш му погледа: сякаш гори отвътре.

Аз рекох:

— „Пламък гори в очите на младежите, но в този на старците грее светлина.“

Тя се стъписа.

— Какви ги бръщолевиш?

— Господин Соломон намери този цитат от Виктор Юго.

— При всички положения той е страстен човек. И не се промени с времето. Все си виках, че няма да остане непреклонен докрай, че все някога ще се разнежи и че един хубав ден ще се позвъни на вратата ми, аз ще отворя, а на площадката ще заваря господин Соломон с голям букет люляци в ръка и той ще ми каже: „Кора, всичко е вече забравено, елате при мен, всичко е забравено, освен че ви обичам…“.

Погледнах крадешком госпожица Кора и забелязах, че тя витаеше нейде из облаците и се усмихваше някому в празнотата. На тъмно лицето й бе като на девойка с правия кичур насред челото и наивната усмивка, издаваща вяра в бъдещето.

После въздъхна.

— Но не би. Той е безпощаден. Виж, ако не ме обичаше чак толкова, отдавна щеше да си е наредил живота. Ако не беше страстта му към мен, нямаше да придиря толкова. Сърцето му обаче не е остаряло и това го прави безпощаден. Не може да ми прости, все едно е на двайсет, жертва на диви чувства, когато е по-лесно да умреш, нежели да простиш. Той остаря лошо. Загрубя отвън, като старите дъбове, но отвътре носи младо сърце, което кипи, бунтува се и иска всичко да изпотроши. Затова продължава да си живее сред моите снимки и плакати, които сигурно съхранява в някой заключен сейф, а нощем ги вади и разглежда. Ако си падах курва, щях да отида да му разиграя малко театър, да му река, господин Соломон, знам, че никога не се сещате за мен, но аз мисля непрестанно за вас, после щях да се разридая. Ако си падах курва, щях да се хвърля в краката му, а понякога си мисля, че тъкмо това очаква от мен този мръсник и се питам дали някой ден все пак няма да го сторя. Понякога си струва да забравиш гордостта си, за да помогнеш някому да живее. Ти как мислиш?

Поех си въздух, имах нужда.

— Наистина сте малко жестока с него, госпожице Кора. Човек трябва да умее да прощава.

— Даваш ли си сметка, че от трийсет и пет години ме мъчи с мълчанието си!

— Ами то си е донякъде по ваша вина. Той откъде да знае, че сте го обикнали истински? Вие не сте му го казвали. Сигурен съм, че ако германците се върнеха и той отново се озовеше в подземието…

— Щях да отида с него.

— Това трябва да му го кажете.

— Ще се разсмее. Нали го знаеш какъв е. Има един смях, който всичко помита, а другите сме като сламчици в него. Понякога ще речеш, че само смехът му е останал. Ужасно е да не можеш да помогнеш на толкова нещастен човек.

— Кога за пръв път осъзнахте, че действително го обичате?

— Не мога да ти кажа. Стана постепенно, с всяка следваща година. Освен това беше много мило от негова страна, когато ме спаси от госпожа пиш и ми подсигури всички удобства заедно с рентата. Вече не можех да му се сърдя. Всичко стана постепенно. Вече не беше лудост и страст, както с Морис, бях се променила, вече не се поддавах на заблудите. Все по-често се сещах за него. Чувството ми някак набъбваше.

Разделихме се пред вратата. Тя не ме покани да вляза. Известно време обаче постояхме на стълбището. Три пъти палих осветлението във входа. На втория забелязах, че плаче. Никога не бях прочитал толкова женска нежност в очите на дама, която можеше да ми е и баба. Тя ми помилва бузата, ридаеше безшумно, тихомълком. За щастие лампите пак угаснаха.

Аз казах:

— Госпожице Кора, госпожице Кора — после слязох бегом по стълбите. И на мен ми идеше да се разцивря. Но не от жал. Беше от любов. И то любов не само към госпожица Кора, а много повече. Всъщност знам ли го какво точно беше, мамка му.